Марко бил снажен и силен, а по хубост нямал равен в цялата Македонска земя. При това той бил умен и мъдър, защото от малък свикнал да се справя сам с живота. И още нещо го отличавало от обикновените хора: той разбирал езика на животните, а това му давало възможност да научава неща, които никой не знаел. Тази дарба той придобил в гората, когато неговата посестрима — горската сърница — му дала да помирише цвета на „всезнайничето“ — чудно самодивско биле.
Разбира се, за дарбата си да разбира животните Марко на никого нищо не казвал. Пазил тази тайна като спомен от гората и детските си години. Когато се свечерявало и военните занимания свършвали, Марко, кралският син, обичал да отива в голямата градина на двореца и там да се вслушва в разговорите на птиците, на катеричките, подскачащи от клон на клон, та дори в тихото бръмчене на мушиците и нощните пеперуди. Тогава научавал чудни неща.
Една вечер той поседнал на една пейка под най-голямото дърво в градината и се отдал на сладка почивка. Тъкмо в това време долетял един едър гарван с лъскава черна перушина, която блестяла при залязващите лъчи на слънцето. Друг такъв гарван, който вероятно го очаквал, се подал на един клон и викнал недоволен:
— Много се забави, приятелю! Чакам те от толкова време, а ти си летиш безгрижно и не искаш да знаеш, че аз умирам от любопитство.
— Ох, остави се, приятелю! Любопитството ти ще задоволя много лесно, но има друго нещо!
— Какво има? — запитал недоволният гарван. — Изглеждаш тъжен...
— Как мога да не бъда тъжен, когато нашата приятелка, кобилата Летица, е в голяма беда! Досега бях при нея и се мъчих да ѝ помогна, ала напразно...
— Каква беда ѝ се е случила?
— Днес, прескачайки един ров, си е навехнала крака. Опитала се да излезе, но последвала втора беда: умотала се в бръшлян и повет и сега сякаш е вързана в примка. Мъчих се със сила да ѝ помогна, но не успях...
— Лошо!.. — мъдро наставил другият гарван. — И аз не зная как бихме могли да ѝ се отблагодарим за добрините... При това тя има малко конче и ако не се върне в пещерата си, то или ще умре от глад, или ще го разкъсат диви зверове... Лошо!
Марко се заслушал в разговорите, домъчняло му за свободната кобила, за която бил слушал много, но никога не я бил виждал. Къде обаче би могъл да я намери и да ѝ помогне? Тук заговорил пак единият гарван:
— А далече ли е станало нещастието?
— Не е! Може би има път, колкото да си размахаме двеста пъти крилата.
— Тогава да отидем да я утешим поне. Само че лети бавно, за да не ме боли нараненото крило. Хайде!
Птиците литнали, а Марко тръгнал след тях тичешком и не ги изпускал от погледа си. Те преминали голямата градина на двореца и политнали над скалите, по които се извисявали бойните кули, после се спуснали над равното високо плато и навлезли в гората. Слънцето било залязло, но още се виждало добре, та на Марко не му било трудно да следи гарваните. А те се завъртели тук-там и кацнали на един бряст. Под бряста, в един ров, седяла кобилата Летица, заплетена в дългите въжета на бръшляна.
Като видяла Марко, тя затреперала и по очите ѝ се показали сълзи. Тя била свободно животно и никога не ѝ било слагано седло или юзда. А сега щяла да стане пленница на кралския син.
— Господи, Господи! — изцвилила кобилата. — Нима ще оставиш да бъда робиня? Аз, която толкова години съм живяла из тази твоя гора свободна и безгрижна, мога ли да заменя ширните ти пасища с кралската ясла?
Марко, кралският син, чул тъжните ѝ думи и се усмихнал:
— Не бой се! — казал ѝ той. — Не съм дошъл да ти сложа юзда и да те отведа като пленница, а да ти помогна.
Той бързо слязъл в рова, прерязал с меча си зелените примки и пуснал кобилата на свобода. Тя пръхнала радостно с ноздри и се загледала в Марко. После поклатила глава и рекла:
— Марко, кралски сине, за тази добрина ще те наградя, както никой не може да те награди. Чакай ме тук догодина на същия ден! Ще ти донеса наградата.
Марко повдигнал рамене:
— Аз не съм дошъл да те освободя за награда.
— Тъкмо този, който не чака награда за добрините си, трябва да я получи!
Марко тръгнал към двореца си, а гарваните радостно запърхали с криле около спасената си приятелка.
Следната вечер Марко пак отишъл под явора и започнал да чака гарваните. Мъчел се да види този, който се оплаквал, че му е ранено крилото, но той бил тъй сгушен в клонака, че не се виждал. Показал се едва когато се задал приятелят му.
— И този път дълго те чаках — казал той пак недоволен. — Е, какво прави? По-добре ли е?
— Сега е много по-добре. Аз на отиване му хванах една мишка и му я отнесох.
— А другите неща видя ли?
— Видях ги, само че говори по-тихо, защото под явора е Марко, кралският син, а той е дишал цвят на всезнайниче и разбира думите ни.
— Толкова по-добре — рекъл гарванът с раненото крило. — Ние и без това не можем да се възползваме от тях. Те са тъкмо за юнак като Марко.
— Тогава да слезем при него и да му разкажем всичко.
Гарваните се спуснали от клона на явора и кацнали на раменете на Марко. Те дори не подозирали, че сгушен в храстите се крие един Марков противник — боляринът Дебел Новак, който, преди да се яви кралският син, бил най-големият юнак във Вълкашиновото кралство. Като всеки завистник той се мъчил да намери някаква причина, за да скара крал Вълкашин със сина му и отново да прогони Марко в гората. Когато видял гарваните, кацнали на раменете на кралския син, той бързо оттичал в двореца да извика краля.
А гарваните разказали на Марко чудни неща, каквито само в приказките се случват.
— Ние имаме един приятел бухал — казал единият гарван. — От няколко дни той заболя и ни помоли да го навестяваме в пещерата му, та да не скучае. Първият път, като отидохме, аз надникнах в дъното на пещерата и какво да видя? Едно нечувано съкровище!
— И то юнашко съкровище! — прибавил другият гарван.
— Да, юнашко! — подел пак първият. — Видяхме златен боздуган, тежък меч, на чиято дръжка блеснаха скъпи камъни, тънка стоманена ризница и сабя дипленица, що се дипли дванадесет пъти... Да не говорим за скъпоценните камъни и златото, което се търкаляше около тях.
— Къде е това място? — запитал Марко.
— Ще ти го посочим — рекъл гарванът. — Ние сами ще те заведем дотам. Но по-напред изслушай докрай разказа ни.
Марко търпеливо продължил да слуша.
— Ние запитахме приятеля си бухал откъде има тези вещи, но той сам не знаеше, че те се намират в пещерата му. Понеже той през деня не вижда, лесно е да се разбере защо не ги е забелязал. Ние още веднъж разгледахме нещата и се отправихме към гнездото на най-стария гарван в нашия край. От него научихме, че някога по тези места са живели великани и че това имане трябва да е тяхно.
— И като видяхме снощната твоя доброта — намеси се другият гарван, — решихме на тебе да разкажем.
В това време в градината влезли крал Вълкашин и Дебел Новак.
— Ето, честити кралю — прошепнал Дебел Новак на ухото на Вълкашин. — Виж как твоят син се разговаря с гарваните... Той трябва да е магьосник, щом може с птиците да говори...
Вълкашин приближил до сина си. Гарваните мигом отлетели на дървото и оттам гледали какво става.
— Сине — заговорил кралят с гняв. — Докато си бил в гората, ти навярно си научил някои магии и дяволски работи. Какво си разговаряше с гарваните?
— Крал Вълкашине — отговорил Марко. — Когато ти отиваш на лов и носиш на рамото си сокол, разговаряш ли с него?
— Ами ти на какъв лов ще ходиш с гарвани! — още по-ядосан викнал Вълкашин.
— Ще отида да си ловя късмета! С Божия помощ ще го намеря.
Като чул думите „с Божия помощ“, кралят разбрал, че Марко не се занимава с магии, ала не можал да разбере какъв по-добър късмет може да дири от това да бъде наследник на кралството.
Рано на следващия ден Марко се стегнал за път. Той се обадил на съпругата си Евротима (Авратка), че ще отсъства, и повикал верния си братовчед Секула Детенце.
— Накъде ще вървим, братко Марко? — запитал Секула.
— Накъдето ни посочи Бог — отговорил Марко и тръгнал след гарваните, които го чакали на края на дворцовата градина.
Доста дълго вървели те по незнайни пътеки, без да подозират, че подире им като ловджийско куче върви Дебел Новак и ги следи. Минали скалисти ридове, навлезли в гъста гора, от нея излезли на малка поляна и тук Марко се поспрял. Той чул една дива пчела да жужи и да се оплаква:
— Ох, дотежа ми този мед и прашецът. А още е толкова далеч до рояка...
— Кацни на перото на шапката ми! — казал Марко.
— Какво рече, братовчеде? — запитал Секула, но Марко се засмял и не отвърнал.
Скоро гарваните спрели пред една скала, в подножието на която се тъмнеела пещерата на техния приятел бухал. Там наистина ги чакало нечувано съкровище. Пчелата пък останала на едно цветче пред пещерата. Тъкмо когато се канела да отлети, видяла Дебел Новак да се приближава пълзешком. Тя разбрала, че той крои нещо лошо за нейния закрилник и зажужала с всички сили:
— Сестрици, диви пчелици! Бързайте на помощ! Враг заплашва нашия закрилник Марко, кралския син...
Дебел Новак не разбирал жуженето на пчелата, но скоро разбрал каква е отровата от жилата на хиляда диви пчели. Те го нападнали и започнали да го жилят безмилостно. Напразно той пищял от болка и се опитвал да се запази с меча си. Малките нападатели не се плашели от неговото юначество.
Едва когато из пещерата излезли Марко и Секула, пчелите отлетели, оставяйки Дебел Новак да се завърне в Прилеп подпухнал и посрамен. Като стигнал в двореца, той поискал да разкаже на крал Вълкашин какво е видял, но видът му бил толкова смешен, че кралят прихнал да се смее и не го слушал. А когато вечерта се завърнали Марко и Секула и донесли със себе си съкровищата, кралят разбрал, че наистина синът му с Божия помощ е отишъл да си търси късмета и го е намерил.
Марко задържал за себе си само оръжието, а скъпоценностите дал на верния Секула Детенце. Марко започнал да се обучава с новото оръжие, което било тежко като за великан. Никой не можел да вдигне боздугана му или да завърти неговия меч. А сабята му свирела из въздуха, когато я размахвал, като оса. Дебел Новак го гледал със завист, но не смеел дори да го приближи, защото веднъж си бил вече изпатил. Само мислел как да може да открадне Марковото оръжие.
Дните минавали спокойни и весели и Марко съвсем забравил коя е причината да намери чудното оръжие. Той нито веднъж не се досетил, че е направил добрина на кобилата Летица. А не се досетил, защото още от малък бил научил, че когато направиш добро, трябва да го забравиш.
Годината изминала. Една вечер Марко бил вече заспал, когато чул някой да блъска по прозорците на стаята му. Той скочил учуден, защото знаел, че не може човек да стигне до неговите прозорци, които били на най-горния етаж на кулата му. Като отворил тежките капаци, той видял най-напред две големи жълти очи и една настръхнала глава. Но понеже бил юнак, веднага се досетил, че това ще е бухалът от пещерата.
— Марко, кралски сине — казал бухалът, — нима ти си забравил, че днес е годишнината, откакто спаси кобилата Летица?
— Разбира се, че забравих — отговорил Марко.
— А тя, горката, те чака в гората с подаръка си.
— Но аз не съм искал подарък за доброто, което съм ѝ направил, защото то е нищожно... Достатъчно ме възнаградиха гарваните, като ми откриха твоето съкровище...
— Не бива така — поклатил глава бухалът. — Послушай ме: аз съм много стар, повече от двеста години съм чакал луната да залязва и затова зная много. Не бива да отхвърляш един подарък, който ти е направен от сърце... А ако видиш нейния подарък, наистина ще разбереш, че е от сърце...
Марко се вслушал в думите на стария бухал. Той набързо се облякъл и почти оттичал до мястото, където преди година видял кобилата. Тя пасяла по склона на рова, но отдалеч се виждало, че била нащрек: нетърпелива и очакваща.
— Добре дошъл, Марко, кралски сине — посрещнала тя Марко. — Ела да видиш какъв подарък ти нося.
Марко се приближил и видял в рова да пасе един млад жребец — висок, строен, с грива до колене и с опашка до земята.
— Този ми е подаръкът: моят син. Никъде в света няма кон като него! Когато миналата година се бях заплела в повитиците, само за него мислех, защото още бозаеше...
— Но аз не искам да те оставям без твоя син — рекъл Марко, макар че очите му останали по прекрасния жребец. — Аз имам в конюшната си десетки коне. Наистина не са хубави като него, но пак са добри...
— Слушай, Марко, кралски сине — отвърнала кобилата, — нито една майка няма по-сърдечен дар от този. Вземи го!
И като изтрополила с тънките си нозе, изчезнала в гората.
Марко се зарадвал на подаръка, но се чудел с какво да го привърже и да го отведе. Тогава сам жребецът му помогнал: той се приближил до него, сложил главата си на рамото му и кротко рекъл:
— Води ме в твоите палати, господарю!
Конят на Марко бил ново чудо не само за двореца на крал Вълкашин, но и за цялата страна. Никой не бил виждал такова дивно животно: било с алени петна, които блестели като кръв. Заради тези му шарки Марко го кръстил Шарколия.
Седмица след като влязъл в конюшната на Марко, крал Вълкашин събрал болярите си от цялата страна на пиршество, на което наредил да има и надбягване с коне. Марко се явил на надбягването със своя Шарколия. Когато отишъл в конюшната да го вземе, конят му казал:
— Марко, кралски сине, не ми слагай юзда в устата, а само седло и преди да ме яхнеш ти, кажи на другите боляри да ме яхнат.
Както го научил конят, така и направил Марко. Пред насъбралите се високи гости той запитал кой е готов да му яхне коня. Малцина се намерили готови да направят този опит, ала Дебел Новак веднага излязъл напред и казал:
— За мене това не е кон, а агънце! Дай да го яхна!
Шарколия не се противил да го възседне Дебел Новак, ала щом седнал боляринът на седлото, конят така полетял, че нозете му не се виждали, а от дирите му останало само малко златно облаче прах.
— Ще го убие някъде! — поклатил глава крал Вълкашин. — Не биваше този твърдоглав човек да се качва на такъв кон.
Но докато помислил това, Шарколия се завърнал, а на седлото му висял примрял от страх Дебел Новак. Болярите посрещнали ездача със смях, а конят се доближил до Марко да го възседне. Марко ловко се метнал на седлото, разиграл благородното животно и завъртял над главата си своята сабя дипленица. Като го гледали, всички ахнали от почуда. Толкова хубав бил! А цар Вълкашин самодоволно се усмихнал и с гордост рекъл:
— На моето кралство такъв юнак прилича за крал!
Няколко дни по-късно Марко излязъл с Шарколия на лов. Отначало препускал благородният кон, а после се спрял и се огледал.
— Защо спря, конче Шарколия? — запитал Марко и се надигнал на стремената.
— Защото в оня храст те дебне враг! — отвърнал Шарколия и скочил настрана тъкмо навреме: една стрела изпищяла край Марко.
Той се спуснал към храста, но там вече нямало никого. Само надалече се виждал гърбът на едно ниско човече, което било слуга на Дебел Новак. Тази засада огорчила кралския син. Той бил толкова добър към всички, а ето че го дебнел враг и му мислел злото...
А като се върнал у дома си, видял, че по-голямо зло го е сполетяло: неговата съпруга му разказала със сълзи на очи, че докато тя се разхождала из градината, дошъл някакъв крадец и взел тежките му оръжия. Тя не могла да види крадеца и нищо не могла да разкаже на мъжа си за него, но Марко се сетил кой е той и намислил да го залови с краденото. Той разказал само на Секула Детенце за нещастието, което го сполетяло, и двамата започнали да дебнат Дебел Новак, когото справедливо подозирали.
Напразни обаче били усилията им. Крадецът с нищо не се издавал и Марко бил загубил вече надежда да си намери отново тежкия боздуган и сабята дипленица, когато един случай много му помогнал. Той бил поседнал в градината под явора и очаквал дали случайно няма да дойдат старите му приятели гарваните, които, след като му показали пещерата с имането, заминали нанякъде и вече не се върнали. Дълго чакал той. Слънцето отдавна залязло, преминала дрезгавината на вечерта и настъпил мрак. Тогава съвсем случайно дошъл бухалът, който бил излязъл на лов из кралската градина. Като го видял, Марко плеснал с ръце от радост и удоволствие:
— Ти ми трябваш, приятелю!
Бухалът отначало се изплашил, защото помислил, че е попаднал в ръцете на някой от Вълкашиновите ловци, но като се взрял и познал Марко, запляскал радостно с криле:
— Виж каква среща, каква приятна среща! Аз бях излязъл на лов, та без да искам съм влязъл в кралската градина...
— В тази градина ти можеш да идваш на лов когато си поискаш — казал му Марко и със скръб прибавил, — но има нещо лошо, за което не зная дали ще можеш да ми помогнеш.
И той нашироко разказал на бухала, че му е откраднато оръжието. Дълго мислил старият бухал, а после отсякъл:
— Ще се опитам, Марко, кралски сине, да ти помогна. Ще следя крадеца и дано открия къде е скрил оръжието ти.
Минали още три дни и в една тъмна, ветровита нощ пак се похлопало на капаците на Марковите прозорци и пак се подала главата с жълтите очи и рошава перушина.
— Бързай, Марко — извикал бухалът. — Бързо събуди крал Вълкашин и Секула Детенце и идете в градината. На няколко крачки от големия явор Дебел Новак изкопа една дупка и там смята да закопае твоето оръжие, та като го нямаш, да не бъдеш по-силен от него!
Направил Марко всичко, на което го научил старият бухал, и заедно с баща си и добрия си братовчед, придружени при това от много слуги, тихичко влезли в градината. Още отдалеч те забелязали, че някаква слаба светлинка трепти между стволовете на дърветата, а като наближили, видели Дебел Новак и слугата му да носят Марковия боздуган. Дебел Новак бил хванал топката на боздугана, а слугата — дръжката му; толкова бил тежък.
— Ах, окаян разбойник! — прошепнал крал Вълкашин. — Аз го смятах за един от най-верните си хора, а той бил крадец!
И като наближил, викнал гръмовно:
— Стой, престъпнико! Ти си идвал да клеветиш моя син, защото си му завиждал и си се мъчил да го премахнеш от двореца ми! С това ти си готвил гибел за моето кралство! Сега ще получиш наказанието си!
И като се обърнал към слугите си, заповядал им да вържат Дебел Новак и неговия слуга и да ги доведат при него на съд, а той седнал на пейката под явора и повикал от двете си страни Марко и Секула Детенце. Дебел Новак се влачел по колене и молел пощада от краля, ала Вълкашин бил неумолим:
— Ако те съдя загдето си откраднал оръжието на сина ми, трябва да ти отсека двете ръце, но аз ще те съдя загдето си готвил гибел за моето кралство, като си искал да премахнеш престолонаследника, и още призори палачът ще ти отсече главата.
Дебел Новак заскимтял от страх, а от клона на дървото бухалът тържествено избухал:
— Право мисли крал Вълкашин! Право мисли крал Вълкашин!
Само Марко чул думите му, но не можал да разбере защо добрият бухал бил толкова жесток с този окаян крадец.
— Моля ти се, господарю — плачел Дебел Новак. — Смили се над мене. Аз вече няма да извърша такъв грях... Никога няма!
Вълкашин го ритнал с презрение:
— Като ти отсекат главата, никакви грехове не ще можеш да вършиш!
— Прости му, господарю — намесил се и милостивият Секула Детенце. — Виж го колко е жалък! Остави го да живее!
Вълкашин се замислил и повдигнал рамене:
— Той е ограбил Марко, кралския син. Каквото Марко реши — това да бъде!
Тогава Марко извадил сабята си и бързо прерязал въжетата на двамата крадци. Слугата на Дебел Новак мигом побягнал в храстите, а Марко се обърнал към предишния болярин и му казал:
— Иди си, Дебел Новак! Напусни кралството на баща ми и никога не се връщай вече в него. Тук ти нямаш нито приятели, нито другари.
— Грешка правиш, Марко, кралски сине — викнал бухалът от явора обаче вече било късно, защото Дебел Новак си отивал с ниско приведена глава.
В двореца настанал пак мир и спокойствие, всички заживели доволни и щастливи. Марко вечер ходел под явора да разговаря с мъдрия бухал, а денем препускал коня Шарколия и размахвал своята чудна сабя дипленица, що се дипли дванадесет пъти и съска из въздуха като змия усойница.
