Илюстрира В. Лазаркевич
Не зная откъде моят малък приятел Милчо беше чул пословицата „Бог забавя, ала не забравя“, та онзи ден ме запита да му обясня какво значи тя.
— Това значи — казах му аз — че Бог никога не забравя да накаже лошите и да възнагради добрите. Наказанието и наградата може да се забавят, но непременно ще дойдат. . . За да ти стане по-ясна истината на тази мъдрост, ще ти разкажа приказката за старата масичка.
В едно село живеели като съседи двама старци: дядо Слав и дядо Рад. Имената и на двамата били много подходящи, защото дядо Слав бил прославен по цялата околност със своето богатство, а от дядо Рад по радостен и по-весел човек нямало в цялото царство.
Въпреки грамадното си богатство, дядо Слав бил такъв скъперник, че на собствените си деца не позволявал да си дояждат. А дядо Рад, макар и бедняк, бил с много добро сърце и не оставял пътник да мине край къщата му без да го покани и нагости с каквото Бог дал.
От скъперничеството си дядо Слав все повече забогатявал, а от щедростта си дядо Рад обеднявал и достигнал до положение да има само една кравичка, с която изхранвал себе си, бабичката си и своето малко внуче — Радан.
Тъкмо когато бил най-зле и стоял с приведена глава на прага на пътната си порта, дядо Рад забелязал един преуморен пътник, който едва имал сили да достигне до неговата къща.
— Откъде така, синко? — съчувствено запитал дядо Рад и отстъпил място на пътника да седне до него на прага.
— Остави се, старче! Капнах от умора. Три дни и три нощи скитам и не мога да се оправя! Загубих се и, слава Богу, че достигнах вашето село и че видях тебе. Ти ще ме оправиш да се върна. . .
— Разбира се, ще те оправя, синко, но ти си толкова уморен, че ако не си отпочинеш, не ще можеш да продължиш пътя си. Затова влез в моята бедна къщурка и си почини. А пък аз ще се погрижа да ти приготвя нещо за похапване.
Пътникът влязъл в двора. Насреща му дотичала бабичката и засмяна го поканила:
— Заповядай, пътниче. У нас е сиромашия, но за добри гости сърцата ни винаги са отворени!
Едва влязъл вкъщи, и Радан, внукът на дядо Рад, го поздравил и му поднесъл прясна, студена вода да се измие и разхлади. Пътникът се усмихнал и щипнал момчето по страната:
— Как се казваш, юначе?
— Рад, добрий пътниче. Кръстен съм на дядовото име, но защото още съм малък, викат ми галено Радан.
— Радан е хубаво име, — казал гостът. — Юнашко име! То подхожда само за царски войвода! Искаш ли да станеш царски войвода, Радане?
— О, добрий пътниче! — със съжаление казало момчето — Мога ли да не искам? Но ние сме толкова бедни, че в никой случай не бих могъл и да помисля за такова нещо. А и как ще оставя старите си дядо и баба, за да отида в града и да постъпя на служба при царя, дори не като войвода, а като обикновен войник? Двамата старци толкова са се грижили за мене, че сега е мой дълг да им се отплатя. Като минат още една-две години и отрасна, ще си намеря работа, и старците ще си отпочинат. . .
Тези добри и разумни думи се харесали на пътника и той с доволство погалил главичката на умното момче.
Във време на този разговор бабата незабелязано се приближила до дядо Рад и му казала:
— Старче, имам малко хляб и мляко, но няма нито една съчка дърва, за да заври млякото. Виждаш, че нашият плет вече го няма, защото още отдавна сме го изгорили. Да отидем сега до гората — далече е и ще окъснееш, а гостът навярно е гладен.
— Тъй е, бабо, — съгласил се дядо Рад. — Трябва да измисля нещо, защото грехота е да оставим този пътник гладен!
— Разбира се, че е грохота!
— Ще поискам едно-две дръвчета на заем от съседа дядо Слав. Той не е много услужлив, но може сега да ми заеме!
Дядо Рад добре познавал съседа си скъперник, но пак направил опит да му изпроси няколко трески. Той отишъл в двора на богатия дядо Слав и повикал:
— Съседе, съседе, моля, те покажи се на прозореца!
— Какво има? — грубо извикал дядо Слав и подал сърдитото си лице през прозореца. — Да не си дошъл да ми просиш нещо? Моята врата не е отворена за просеци, както твоята!
— Не идвам по просия, съседе Слав, — отвърнал дядо Рад — Дойдох да те помоля да ми услужиш с няколко дръвчета, защото ми е дошъл гост, а няма на какво да сгрея малко мляко, та да му се отсрамя!
— Нали съм ти казал да не посрещаш гости, когато нямаш пари да ги гощаваш? Махай се сега от очите ми!
— Почакай, съседе, — продължил дядо Рад, като видял, че скъперникът се тъкми да затвори прозореца. — Аз не ти искам дървата без пари, а на заем. Утре ще ти ги върна. Ще отида в гората и ще ти донеса дърва.
Дядо Слав се позамислил. Като всеки скъперник, той разбрал, че може да спечели от това предложение на дядо Рад. Тогава поклатил глава и казал:
— Ще ти дам няколко дърва, но ти трябва да ми донесеш от гората три товара. Съгласен ли си ?
— Но аз ти искам само две-три съчки — казал добрият старец. — Може ли за толкова малко да искаш да ти върна три товара с дърва?
— Ако обичаш! — сопнал се дядо Слав. — Аз не мога да давам нещо без печалба.
— Добре, — съгласил се дядо Рад, който се сетил, че не ще може да сгрее млякото за госта си, ако откаже да се съгласи с предложението на безсъвестния си съсед.
Дядо Слав излязъл на двора и се навел да събира трески край дръвника, за да ги даде на дядо Рад. Но в това време погледът му се спрял на една изпотрошена масичка, която била хвърлена като ненужна до хамбара. Скъперникът си помислил, че е тъкмо време да се отърве от ненужната масичка и предложил на нетърпеливо чакащия дядо Рад:
— Ще ти дам онази счупена масичка, ала ти ще трябва да ми донесеш за нея цели пет товара дърва. Ако си съгласен, вземи я и си върви. Ако не — няма да ти дам нито клечка!
Дядо Рад нямало какво да прави, дигнал счупената масичка и бързо се завтекъл вкъщи.
Пътникът бил се вече измил и сега седял пред бедната къща и слушал как се разправяли двамата съседи. Погледът му блестял от гняв, но той нищичко не казал. Не казал дума и като видял как дядо Рад хвърлил масичката на земята и започнал да я сече с брадвата.
Дядо Слав се изправил до плета и се смеел злобно, като гледал съседа си. Но изведнъж лицето му позеленяло от яд, защото видял как при третия удар с брадвата една дъска от масичката отскочила и открила едно тайно чекмедже, пълно със златни пари.
— Стой! — викнал дядо Слав. — Не посягай към парите, защото веднага ще те убия! Тези пари не са твои! Аз съм Ти дал масичката, но парите не съм ти дал!
С един скок през плета той се намeрил в разградения двор на дядо Рад и се спуснал към златната купчинка.
— Чакай, съседе, — викнал му дядо Рад. — Нека се разберем като хората. Щом казваш, че тези пари са твои, вземи ги! Аз никога не съм искал чужди пари. . . Но нали ти ми продаде масичката за пет товара дърва? Ако в нея нямаше пари, нали щях да ти донеса дървата и щяхме да се наплатим? Като съм купил от тебе масата, аз не съм знаел, че в нея има жълтици!
— И аз не съм знаел, че има жълтици! — креснал дядо Слав. — Мигър ако бях знаел, щях да ти я продам?
— Остави го, старче! - намесила се бабичката на дядо Рад. — Дай парите на този лош човек! Ние без пари толкова време сме живели и пак сме били доволни. И без пари всички хора са ни обичали и почитали! Защо да вземаме сега парите и да се сумразяваме със съседа? Дай му ги!
— Права си, бабичко, — поклатил глава дядо Рад. — Нека си вземе жълтиците и да си върви. По-добре да не се караме с него!
Но тука се намесил пътникът:
— Не си прав, дядо Рад, — казал той. — Ти купи от дядо Слав масичката, такава каквато е била. Каквото е имало в нея, все е твое! Няма защо да даваш парите на този скъперник!
— Ами ти защо се намесваш? — закрещял дядо Слав. — Кой ти позволява, жалкий скитнико, да се вмъкваш в разговора ни?! Прав е моят съсед, като иска да ми върне парите! Ти си стой настрана!
— Дядо Рад не е прав, и аз няма да стоя настрана, ако ти направиш още една крачка към парите! Подъл скъперник! Безсърдечно поиска от добрия старец да ти донесе за две полуизгнили парчета от тази масичка пет товара дърва, а като видя, че в масата имало жълтици — начаса се отказа от преговорите!
— Хайде, да бъде по твоему, — с хитрост подметнал дядо Слав. — Аз опрощавам на дядо Рад петте товара дърва. Само парите си ще взема, а масичката ще му оставя подарък.
— Казах ти, — наставил пътникът, — че парите не са твои и че ако приближиш до тях, ще те хвърля веднага през плета; така ще те хвърля, че вече никога няма да можеш да се изправиш на краката си. Разбери това и се махай!
— А, така ли, разбойнико? Сега ще те науча! Ще повикам всички селяни да видят, че не ми даваш парите, а и сам ще отида при царя да му се оплача. И бъди уверен, че царят ще поръча да ти отсекат главата!
Тука пътникът съвсем се разгневил.
— С кого ме заплашваш ти, безсъвестний човече? Как може в твоята престъпна уста да стои името на царя? Сега ще видиш самия цар и тогава пак се опитвай да излъжеш този добър, беден старец!
Като казал това, пътникът извадил из пазвата си малка костена свирка и три пъти последователно изсвирил с нея. Веднага се чул конски тропот и двайсетина снажни мъже на коне дотърчали до къщата на дядо Рад, бързо скочили от конете, поклонили се доземи на пътника и рекли смирено:
— Заповядай, царю честити!
Дядо Слав начаса разбрал грешката си и проклинал своето сребролюбие, но вече било късно. По един знак на царя двама от придворните се спуснали и здраво заловили стареца.
— Е, оплаквай се сега на царя! — извикал пътникът, който бил самият цар и нарочно се бил предрешил, за да може да научи как живеят поданиците му. — Оплаквай се! Или по-право, оправдавай се!
— Милост, царю честити! — проплакал дядо Слав.
Но царят не го и слушал. Той приближил до златната купчина, паднала от разчупеното тайно чекмедже на масичката, и казал на дядо Рад:
— Вземи златото, старче, защото е твое!
Когато старецът прибрал златото, на мястото, гдето се било разпиляло, останало едно листче хартия, пожълтяла от времето. Царят повдигнал хартията и започнал да чете това, което било написано на нея. И колкото повече четял, толкова повече лицето му се прояснявало. Накрай той повдигнал глас и прочел високо съдържанието на листчето:
— Пиша това писмо, защото съвестта ме измъчва, а вече е време да отида на горния свят и да се представя пред праведното лице на Бога. Затова искам да изповядам греха си. Тези пари аз откраднах преди петдесет години от моя съсед. Той не знае, че аз съм крадецът, но Бог знае! Нека този, който намери тези пари, да ги върне на сина му, който се казва Рад и живее до нашата къща. Аз бих му върнал парите сам, но ме е срам да гледам този беден по моя вина човек!
— Познаваш ли този почерк? — запитал царят и тикнал листчето пред очите на смаяния дядо Слав.
— Това е почеркът на баща ми! — отговорил старият скъперник с треперещ глас и заплакал. — О, Господи! Колко съм бил зъл и груб към своя добър съсед, без да подозирам, че всичкото богатство, което имам, било негово! Сълзите се леели по старческото му лице. Разкаянието на неговия баща се предало и нему. Но сълзите му разплакали и дядо Рад, и бабичката, и Радан, па и самия цар. Той вече не гледал с гняв разкаяния скъперник.
— Прощавай, обични ми съседе, — стенял дядо Слав. — Вземи всичко, което имам, защото е твое, и ми прости. . . само ми прости!
Но дядо Рад го тупнал по рамото и, нали бил весел и добър човек, казал засмян:
— Остави тези думи, дядо Слав! Всичко ще си върви както е било преди. Тези пари, които баща ти ми връща по такъв необикновен начин, ще стигнат за цял живот и на мене, и на бабичката, и на внучето ми.
— За внучето си не се грижи, дядо Рад! — казал царят. — Аз още сега ще го взема със себе си и ще го пратя да изучи военното изкуство, та като порасне, да стане Радан войвода !
— Разбра ли, Милчо, какво значат думите: „Бог забавя, ала не забравя“?
— Разбрах, чичо. Бог забавил да накаже дядо Слав и да награди дядо Рад, обаче не забравил това!
— Точно тъй, мое момче. И като знаеш, че Бог не забравя да награди всички, които правят добро, прави добрини и бъди сигурен, че непременно ще получиш награда.
Змей Горянин
Пуснете на детето си да слуша приказката
