Всички момчета обичат войниците, защото имат остри ножове, дълги пушки, дрехи със златни копчета и коне, които са толкова бързи и пъргави, че докато премигнеш един два пъти, те отиват от единия до другия край на града.
И Милчо, като всички момчета, обича войниците. При това тяхната къща е до казармата, и от балкона на кухнята той може всеки ден да гледа как тези силни и храбри мъже, наредени в прави редици, се обучават, как офицерите ги поздравяват и как те отговарят високо и стегнато, като един човек.
Разбира се, Милчо не може отдалеч да чуе какво точно отговарят войниците, но предполага, че казват „добър ден!" Затова, когато у тях дойде дядо му, който е запасен офицер, и му каже: „Добър ден, Милчо“ — той събира краката си по войнишки и отговаря високо: — Добър ден, господин капитан! Тогава дядо му започва да се смее, а на малкия „войник“ му става драго, като мисли, че е отговорил правилно по войнишки.
Едно нещо много измъчва Милча: няма кон. Пушка и сабя има. На Нова година му ги подариха татко и мама, и с тези хубави подаръци той е много горд. Ала кон. . . кон! Много тежко е да си малък и да нямаш кон.
Ако си голям — лесно е! Ще отидеш в казармата, ще се явиш при най-главния офицер (Милчо го е виждал из казармения двор: един висок и едър мъж със сабя, която блести като светкавица!) и ще кажеш:
— Добър ден, господин офицер! Искам да стана войник. Моля ви се, дайте ми един голям кон. Само да не рита и да не хапе. . . Не че ме е страх, но обичам добрите коне!
Най-главният офицер ще каже:
— Добре, юнак! Иди в конюшната и си избери кон, какъвто ти харесва. Избери си и седло.
Така е, когато си голям. Но щом си малък — невъзможно е да отидеш в казармата: няма да те пусне вътре войникът, който пази при вратата.
Ето затова най-много тъгува Милчо. Наистина, леля му Мара му подари за Коледа един кон, но той е толкова малък, че на него и една кукла не може да се качи, а какво остава за едно момче на четири години, което има пушка и сабя?!
Една пролетна сутрин Милчо отишъл с майка си в градската градина. Той често ходел там да играе на слънце и да се радва на големите бели лебеди, които плували по езерото.
А и лебедите много го обичали, защото Милчо им носел хляб. Тези големи лакоми птици отдалече го познавали и с високо крякане го поздравлявали:
— Добре дошъл, Милчо мил. Ти и днес си подранил. Молим ти се, хляб ни дай, па тогаз иди играй!
Но тъй се случило, че тъкмо тази сутрин, за която ви разказвам, Милчо забравил да вземе от дома си хляб за лебедите. Той бил много замислен как да си намри кон, и затова не си спомнил, че двамата му пернати приятели били гладни. А когато те го посрещнали с обикновената си песен, той съвсем се смутил и се забъркал:
— Извинете, драги приятели. Днес забравих да взема хляб. . .
— Много е лошо един малък господин; да забравя, да носи хляб на приятелите си! — казал по-старият лебед.
— Въобще е лошо да забравя, — добавил другият. — Едно момче, което забравя, не е способно за никаква сериозна работа!
— Но днес бях много замислен, — опитал се да се оправдае Милчо. — Уверявам ви, че бях много замислен. . .
— А защо си бил замислен? — запитал старият лебед.
—Искам да бъда войник. Имам сабя и пушка, а пък нямам кон. Вярвам да сте съгласни с мене, че истинският войник трябва непременно да има кон!
— Без друго, — поклатил дългата си шия младият лебед. — Наистина, не е лесна работа да се намери кон. . .
Старият лебед се засмял и запляскал с криле:
— Не е лесно за този, който не знае где може да се намери най-хубавият и най-бърз кон на земята. . . А който знае. . .
— Драги лебеде, — викнал Милчо и радост изпълнила сърцето му — ти знаеш ли где може да се намери този кон?
— Разбира се, зная. Аз съм на сто и повече години и зная много неща, които и най-учените хора не знаят, защото не могат да живеят толкова години.
— Моля ти се, кажи ми тогава где е този кон?
Лебедът отпуснал глава и видимо дълбоко се замислил.
— Защо се двоумиш, драгий лебеде? — нетърпеливо запитал Милчо. — Моля ти се, кажи ми, и няма да се разкайваш. Бъди сигурен, че през целия ти живот ще те храня с хляб. . . Дори ще ти купувам гевреци или бисквити — каквото предпочиташ.
— Не за това мисля, — отвърнал лебедът. — Истинските приятели не си услужват, за да получат някаква облага. А ние с тебе сме истински приятели. . . Работата е там, че ако ти кажа где ще можеш да си намериш кон, едно чудесно ябълково дърво ще остане завинаги без плодове. . .
Милчо съвсем се изненадал от този отговор:
— Какво общо има между един кон и една ябълка?
— Има, и то много, — казал лебедът. — Нали ти обясних, че конят е необикновен? Той е дървено конче.
Сега вече Милчо помислил, че лебедите му се присмиват и затова се натъжил. Но щом го видял натъжен, старият лебед започнал да му разказва какво е това дървено конче:
— На края на градската градина има едно ябълково дърво само с едно клонче. Това клонче е дървено конче. Отчупи го, възседни го и му кажи: "Малко ябълково клонче, стани бързоного конче, хайде, понеси ме вече, отнеси ме надалече, през поля и планини, към невиждани страни!“ Щом му речеш така, то ще те отнесе накрай света. А като поискаш да се върнеш, ще му кажеш: "Хайде, конче, идва вечер — искам да се връщам вече!" Тогава мигом ще се намериш при ябълковото дърво. . . Ако искаш, иди сега и вземи дървеното конче. . . Но запомни, че никога вече няма да можеш да ядеш ябълки. И най-хубавата ябълка да хванеш, тя ще изгнива в ръката ти и ще горчи като хинин. . . Размисли добре, преди да се решиш!
Милчо, обаче, не искал да размисля дълго. Неговото желание било да стане войник, а не да яде ябълки. . . Нима е голяма загуба да не може да яде ябълки? Ще яде други плодове!
Лебедът сякаш разбрал мислите му, защото поклатил глава, ала нищо не му казал. Милчо му поблагодарил, сбогувал се с него, озърнал се да не би да го види майка му и да го спре, и бежишката се отправил към края на градската градина. Отдалеч още видял ябълката, бързо откъснал клончето и дори не забелязал, че дръвчето простенало.
Малкият яздач възседнал клончето, казал думите, които научил от лебеда, и с необикновена радост видял, че приятелят му не го бил излъгал. Клончето се превърнало в прекрасен кон — ален като пламък и бърз като мълния.
Вълшебният дървен кон не тичал по земята, а летял. Под него преминавали високи планини, обширни полета, по които къщите изглеждали като разпилени бучки захар, после се показало някакво грамадно море, по което плавали пароходи и лодки, но изглеждали малки като детски играчки.
— Накъде отиваме, конче? — запитал Милчо, но кончето не отвърнало на думите му, а се издигнало още по-високо в облаците.
След малко, обаче, конят се спуснал ниско над някаква пустинна земя, направил един-два кръга и слязъл на един широк и равен път. Но чудното в този път било това, че той бил направен от сребро и, огреян от слънцето, блестял като огромен мост между сивите скали на пустинята. Подковите на коня звънтели по сребърния път. Още малко, и Милчо спрял пред вратите на някакъв дворец, направен от разноцветни скъпоценни камъни, със златни врати и елмазени прозорци. Над най-високата кула на двореца едно птиче непрестанно пеело: — Тук е края на света! Тук е само пустота!
Милчо не се замислил много над предупредителната песен на птичето, а с радост разглеждал скъпоценния дворец. Той слязъл от коня и се приближил до вратата. Искало му се да влезе вътре и да види какви богатства и красоти има там. Не знаел само как да отвори вратата. Никъде не се виждала брава и ключалка.
Но и тук му помогнал случаят. Само с пръст се докоснал до златната врата и тя сама се разтворила.
Вътре в двореца Милчо бил поразен не от богатство и блясък, а от съвсем противното. Дворът бил покрит с груби камъни, между които растял бурен. Вратите на стаите били изпотрошени и едва висели на ръждясали резета. Счупените прозорци гледали черни и грозни, като кухините на череп.
— Ух! Каква грозотия! — извикал Милчо и веднага кръвта му замръзнала в жилите: от всички страни на грозния пуст дворец се разнесъл зловещ смях.
Той побързал да се върне назад, но из запустелия замък още по-страшно се разнесъл смехът и кикотът. Счупените врати се разиграли, преграждали му пътя, дъските им скърцали, а вън на двора из бурените плъзнали змии и големи отвратителни паяци.
— Ах, ако не бях избързал толкова да откъсна ябълковото клонче! Ах, ако бях взел пушката и сабята си! Ах, ако бях послушал мъдрия, стар лебед и добре бях обмислил това пътуване!...
Така си мислел Милчо и запъхтян се измъкнал вън от двореца. Златната врата хлопнала зад гърба му и пак се разнесла песента на птичето от най-високата кула.
Дървеното конче стояло пред вратата, гдето Милчо го бил оставил. Едва тогава малкият конник видял, че четирите крака на кончето били потънали в сребърния път и изглеждали като корени на ябълково дърво.
— Сега идва истинското ми нещастие! — викнал Милчо. — Как ще се върна, ако дървеното конче порасне в земята и отново стане ябълково клонче? По-скоро, по-скоро!
Той скочил на гърба на дървеното конче и викнал:
— Хайде, конче, да вървиме вече, че ни чака път далече!
Но кончето, вместо да отлети, както по-рано, още повече потънало в сребърния път, а и от гривата му започнали да изникват клонки.
— Навярно не съм запомнил добре думите! — казал си Милчо. — Наистина, какви бяха тези проклети думи? Мило конче, добър вечер, хайде да вървим далече!“. . . Не, не бяха тези! Ах! Мамичко! Каква глупост направих, че не научих думите точно! . . . Конче мило, хайде вече, че настъпва черна вечер! . .“ И тези думи не са!
И колкото повече се мъчел да си спомни думите, толкова повече дървеното конче се превръщало в истинско дърво. Милчо слязъл на пътя, седнал под сянката на това чудновато дърво и заплакал:
— Какво ще правя сега? Как ще се върна вкъщи? И татко и мама ще ме чакат, а аз съм тук накрай света. . . съвсем самичък. . и. . . гладен!
Едва помислил, че е гладен, и му премаляло още повече. Над него дървеното конче се разлистило като хубава ябълка, отрупана с плодове.
— Поне ябълки ще мога да ям! — утешил се Милчо, но утехата му била само за миг, защото щом се допрял до една от ябълките, тя изгнила. Допрял се до втора — станало същото. Опитал се направо с устата си да отхапе парче от една едра червена ябълка, но и тя се превърнала в черна гнилоч — отвратителна и смрадна.
— И гнили да са, пак ще ги ям! — казал Милчо — Толкова съм гладен, че няма защо да избирам.
Но щом отхапал парче от гнилата ябълка, горчиво се разкаял. Тя била толкова горчива. . .
Тогава малкият смелчага, същият този Милчо, дето много искал да стане войник и смятал, че за това му липсва само кон, паднал по очи на сребърния път и заплакал. И от плач заспал.
Изведнъж в съня си чул някой да говори:
— Нали ти казах, че трябва да го следим, защото може да му се случи някакво зло? Ти, с младежкия си ум, не си по-добър от този палавник! Сега да го разбудим. . .
Но Милчо бил вече буден и с широко отворени очи гледал двамата си приятели от градската градина: двата едри, бели лебеда.
— Ах, мили приятели! — проплакал той. — Добре, че дойдохте! Моля ви се, спасете ме от тази пуста страна! Отнесете ме отново в нашия град. Сега навярно мама много се безпокои за мене!
— Всяка майка, която има такъв неблагоразумен син, се безпокои, — казал по-старият лебед. — Но сега не е време да приказваме за това! Хайде, хвани се за краката ни и да тръгваме!
— Ами дървеното конче? — попитал Милчо.
— Глупчо, — отвърнал му младият лебед. — Не разбра ли, че мисълта за това дървено конче те доведе до този край?! Ако беше по-благоразумен и не искаше работи, които не са за тебе, сега щеше да бъдеш не тука, а в градската градина, и щеше да си играеш с другите деца, както е прилично и добре!
Милчо поклатил глава в пълно съгласие с тези умни думи.
После стиснал по един от краката на двата лебеда и политнал над широкото море с параходите и лодките, над полетата с къщички като разпилени бучки захар и над високите сини планини.
Разказах тази приказка на моя приятел Милчо (не този, за когото е приказката за дървеното конче, а истинския Милчо, който обича да гледа от балкона на кухнята войниците от казармата) и го запитах:
— Хареса ли ти приказката, Милчо?
— Хареса ми, чичо.
— Ами разбра ли я?
— Разбрах я. . . Само не разбрах защо онзи Милчо, като откъснал ябълковото клонче, цялото дръвче простенало и нямало вече да ражда ябълки?
— Защото ябълките се раждат по клончетата на дървото, и когато лошите деца късат тези клончета, няма где да се родят. А дръвчето простенало, защото го заболяло. . . Нали и то си има душа?
— Има си, разбира се! — съгласи се с мене Милчо. — А защо онзи Милчо забравил думите, с които дървеното конче ще да го върне в града?
— Защото бил неразумно момче и от бързане не се погрижил да разучи работата добре и да запомни наставленията на добрите лебеди.
— Лебедите наистина били добри, нали, чичо?
— Разбира се, че били добри! Само добрите лебеди могли да го спасят от проклетата страна, гдето сигурно би умрял от глад, защото единствените плодове, които растели там — ябълките — изгнивали в ръцете на Милча и горчели. А те изгнивали, защото Милчо лекомислено бил казал, че няма нужда от ябълки. . . Този опит, обаче, го научил, че всичко, което природата е създала, е нужно.
— И още нещо, чичо защо дворецът отвън бил много хубав, със злато и скъпоценни камъни, а вътре бил пуст и грозен?
— Защото за неблагоразумните всички непознати неща са такива. Отдалеч изглеждат прекрасни, а отблизо само нещастия могат да донесат на човека.
Милчо се замисли дълбоко, прокара ръка по рошавата си коса, както правят възрастните и каза:
— И всичко това се случило, защото Милчо искал да стане войник, нали?
— Не, мое момче, — разсмях се аз — Всяко момче ще стане войник, но това ще бъде след като порасне и стане силен, умен, съобразителен и храбър. Разбра ли?
— Разбрах. . . Ами сега на какво да играя?
— На ученик! Най-напред това трябва да ти бъде желанието!..
Змей Горянин
Пуснете на детето си да слуша приказката
