Змей Горянин и неговото творчество

 Истинското му име е Светозар /по кръщелно свидетелство/ Акендиев Димитров. Неговият родов корен
дълбоко е враснал в земята на Българския Северозапад, макар че този свят мъж се ражда в Русе на 11 януари 1905 година. Най-известният му псевдоним е Змей Горянин. За тези, които не знаят, той е автор на повече от 50 книги - повести и разкази - значителна част за деца и юноши, стихосбирки, епиграми. През 1944–1945г. Змей Горянин е обвинен от Народния съд във "великобългарски шовинизъм", поради интереса си към българската история, който расте покрай издирването на материали за художествените му творби. Осъден на една година затвор, но и на пълно заличаване от литературния живот, творбите му са иззети от обществените библиотеки. Когато на 13 декември 1945 г. излиза от затвора, неговите „идейни наставници” Георги Караславов, Христо Радевски и Младен Исаев няколко пъти му предлагат да се разкае публично, за да бъде реабилитиран. Той отказва. Прочетете- Змей Горянин под прицела на Държавна сигурност Никога не пада духом, нито се озлобява, а приема всичко със смирение, не отвръщайки никога на насилието по какъвто и да било начин. Авторът намира утешение в малката обител "Седемте престола", сгушена в Стара планина, близо до Елисейна, където в продължение на 7 години до смъртта си е доброволен заточеник. Умира на 25 август 1958 година. Сред буйната зеленина на манастирските покои се гуши малко паметниче с надпис. В манастира Змей Горянин създава своето голямо поетично творчество, една малка част от него успява да публикува в „Църковен вестник“ и „Духовна култура“. „Знам, че съм писател и поет по Божие вдъхновение и по призвание. Знам добре това. Но какъв е творческият ми ръст, това само времето ще отмери.“, пише в дневника си Светозар Димитров в последната година от живота си. Събрах неговите книги, разкази и стихове с желанието всеки да се докосне до незабравимото творчеството на този забравен писател. Приятно четене Ви желая!
 
БИБЛИОТЕКА "РОБСТВО И ОСВОБОЖДЕНИЕ"- книжки с исторически разкази
РОДИНАТА ПОД РОБСТВО 
ХАЙДУТИ
Героизмът на българското население в борбата му за свобода е разработен в трилогията „Дунавът тече“, „Силата на робите“, „Утолена жажда“, където личности и събития от родния му град Русе също намират своето място.

 Разкази от негови ръкописи- източник
( По повод 140 години от рождението и 65 години от смъртта на Колю Фичето, и 80 години от построяването на Беленския мост.)
  • МАЙКА- разказ за Баба Тонка
  • КОМИТАТА- по случай 70 години от смъртта на Бачо Киро
ЕПИГРАМИ от Змей Горянин
 
Публицистика на Змей Горянин
 
  • ПРЕДАВАМ ТИ ПОПА- един поучителен разказ на Змей Горянин, публикуван в сп. „Християнче”, ноември, 1946 г.
Той е съавтор с архимандрит Серафим и Борислав Бодър на "Надгробен плач" или Опело Христово, което се пее вечерта на разпети петък.
Из "КОНДИКА НА СВЕТАТА БАЧКОВСКА СТАВРОПИГИАЛНА ОБИТЕЛ" от Змей Горянин
Прочетете: Добрият чичо Змей, пазителят на националната памет и вяра
Регионална библиотека “Любен Каравелов”- Русе има специалено място в своя сайт, посветен на неговото творчество. Там може да видите и негови ръкописи и рисунки.
Следете публикациите на фейсбук страницата, посветена на неговото творчество-

Създаден от Грета Костова- Бабулкова 🖂 ЗА КОНТАКТИ

Може да споделяте всичко от блога, но използването и препубликуването на част или цялото съдържание на блога в интернет или на хартиен носител, може само с изрично разрешение и като се посочи източникът- https://zmeigorjanin.blogspot.com.

ПОДКРЕПЕТЕ СТРАНИЦАТА💟 

ДЪРВЕНОТО КОНЧЕ- Змей Горянин

ПРИКАЗКА ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Всички момчета обичат войниците, защото имат остри ножове, дълги пушки, дрехи със златни копчета и коне, които са толкова бързи и пъргави, че докато премигнеш един два пъти, те отиват от единия до другия край на града.

И Милчо, като всички момчета, обича войниците. При това тяхната къща е до казармата, и от балкона на кухнята той може всеки ден да гледа как тези силни и храбри мъже, наредени в прави редици, се обучават, как офицерите ги поздравяват и как те отговарят високо и стегнато, като един човек.

Разбира се, Милчо не може отдалеч да чуе какво точно отговарят войниците, но предполага, че казват „добър ден!" Затова, когато у тях дойде дядо му, който е запасен офицер, и му каже: „Добър ден, Милчо“ — той събира краката си по войнишки и отговаря високо: — Добър ден, господин капитан! Тогава дядо му започва да се смее, а на малкия „войник“ му става драго, като мисли, че е отговорил правилно по войнишки.

Едно нещо много измъчва Милча: няма кон. Пушка и сабя има. На Нова година му ги подариха татко и мама, и с тези хубави подаръци той е много горд. Ала кон. . . кон! Много тежко е да си малък и да нямаш кон. 

Ако си голям — лесно е! Ще отидеш в казармата, ще се явиш при най-главния офицер (Милчо го е виждал из казармения двор: един висок и едър мъж със сабя, която блести като светкавица!) и ще кажеш:

— Добър ден, господин офицер! Искам да стана войник. Моля ви се, дайте ми един голям кон. Само да не рита и да не хапе. . . Не че ме е страх, но обичам добрите коне!

Най-главният офицер ще каже:

— Добре, юнак! Иди в конюшната и си избери кон, какъвто ти харесва. Избери си и седло.

Така е, когато си голям. Но щом си малък — невъзможно е да отидеш в казармата: няма да те пусне вътре войникът, който пази при вратата.

Ето затова най-много тъгува Милчо. Наистина, леля му Мара му подари за Коледа един кон, но той е толкова малък, че на него и една кукла не може да се качи, а какво остава за едно момче на четири години, което има пушка и сабя?!

Една пролетна сутрин Милчо отишъл с майка си в градската градина. Той често ходел там да играе на слънце и да се радва на големите бели лебеди, които плували по езерото.

А и лебедите много го обичали, защото Милчо им носел хляб. Тези големи лакоми птици отдалече го познавали и с високо крякане го поздравлявали:

— Добре дошъл, Милчо мил. Ти и днес си подранил. Молим ти се, хляб ни дай, па тогаз иди играй!

Но тъй се случило, че тъкмо тази сутрин, за която ви разказвам, Милчо забравил да вземе от дома си хляб за лебедите. Той бил много замислен как да си намри кон, и затова не си спомнил, че двамата му пернати приятели били гладни. А когато те го посрещнали с обикновената си песен, той съвсем се смутил и се забъркал:

— Извинете, драги приятели. Днес забравих да взема хляб. . .

—  Много е лошо един малък господин; да забравя, да носи хляб на приятелите си! — казал по-старият лебед.

— Въобще е лошо да забравя, — добавил другият. — Едно момче, което забравя, не е способно за никаква сериозна работа!

— Но днес бях много замислен, — опитал се да се оправдае Милчо. — Уверявам ви, че бях много замислен. . .

— А защо си бил замислен? — запитал старият лебед.

—Искам да бъда войник. Имам сабя и пушка, а пък нямам кон. Вярвам да сте съгласни с мене, че истинският войник трябва непременно да има кон!

— Без друго, — поклатил дългата си шия младият лебед. — Наистина, не е лесна работа да се намери кон. . .

Старият лебед се засмял и запляскал с криле:

— Не е лесно за този, който не знае где може да се намери най-хубавият и най-бърз кон на земята. . . А който знае. . .

— Драги лебеде, — викнал Милчо и радост изпълнила сърцето му — ти знаеш ли где може да се намери този кон?

— Разбира се, зная. Аз съм на сто и повече години и зная много неща, които и най-учените хора не знаят, защото не могат да живеят толкова години.

— Моля ти се, кажи ми тогава где е този кон?

Лебедът отпуснал глава и видимо дълбоко се замислил.

— Защо се двоумиш, драгий лебеде? — нетърпеливо запитал Милчо. — Моля ти се, кажи ми, и няма да се разкайваш. Бъди сигурен, че през целия ти живот ще те храня с хляб. . . Дори ще ти купувам гевреци или бисквити — каквото предпочиташ.

— Не за това мисля, — отвърнал лебедът. — Истинските приятели не си услужват, за да получат някаква облага. А ние с тебе сме истински приятели. . . Работата е там, че ако ти кажа где ще можеш да си намериш кон, едно чудесно ябълково дърво ще остане завинаги без плодове. . .

Милчо съвсем се изненадал от този отговор:

— Какво общо има между един кон и една ябълка?

— Има, и то много, — казал лебедът. — Нали ти обясних, че конят е необикновен? Той е дървено конче.

Сега вече Милчо помислил, че лебедите му се присмиват и затова се натъжил. Но щом го видял натъжен, старият лебед започнал да му разказва какво е това дървено конче:

— На края на градската градина има едно ябълково дърво само с едно клонче. Това клонче е дървено конче. Отчупи го, възседни го и му кажи: "Малко ябълково клонче, стани бързоного конче, хайде, понеси ме вече, отнеси ме надалече, през поля и планини, към невиждани страни!“ Щом му речеш така, то ще те отнесе накрай света. А като поискаш да се върнеш, ще му кажеш: "Хайде, конче, идва вечер — искам да се връщам вече!" Тогава мигом ще се намериш при ябълковото дърво. . . Ако искаш, иди сега и вземи дървеното конче. . . Но запомни, че никога вече няма да можеш да ядеш ябълки. И най-хубавата ябълка да хванеш, тя ще изгнива в ръката ти и ще горчи като хинин. . . Размисли добре, преди да се решиш!

Милчо, обаче, не искал да размисля дълго. Неговото желание било да стане войник, а не да яде ябълки. . . Нима е голяма загуба да не може да яде ябълки? Ще яде други плодове!

Лебедът сякаш разбрал мислите му, защото поклатил глава, ала нищо не му казал. Милчо му поблагодарил, сбогувал се с него, озърнал се да не би да го види майка му и да го спре, и бежишката се отправил към края на градската градина. Отдалеч още видял ябълката, бързо откъснал клончето и дори не  забелязал, че дръвчето простенало.

Малкият яздач възседнал клончето, казал думите, които научил от лебеда, и с необикновена радост видял, че приятелят му не го бил излъгал. Клончето се превърнало в прекрасен кон — ален като пламък и бърз като мълния.

Вълшебният дървен кон не тичал по земята, а летял. Под него преминавали високи планини, обширни полета, по които къщите изглеждали като разпилени бучки захар, после се показало някакво грамадно море, по което плавали пароходи и лодки, но изглеждали малки като детски играчки.

— Накъде отиваме, конче? — запитал Милчо, но кончето не отвърнало на думите му, а се издигнало още по-високо в облаците.

След малко, обаче, конят се спуснал ниско над някаква пустинна земя, направил един-два кръга и слязъл на един широк и равен път. Но чудното в този път било това, че той бил направен от сребро и, огреян от слънцето, блестял като огромен мост между сивите скали на пустинята. Подковите на коня звънтели по сребърния път. Още малко, и Милчо спрял пред вратите на някакъв дворец, направен от разноцветни скъпоценни камъни, със златни врати и елмазени прозорци. Над най-високата кула на двореца едно птиче непрестанно пеело: — Тук е края на света! Тук е само пустота!

Милчо не се замислил много над предупредителната песен на птичето, а с радост разглеждал скъпоценния дворец. Той слязъл от коня и се приближил до вратата. Искало му се да влезе вътре и да види какви богатства и красоти има там. Не знаел само как да отвори вратата. Никъде не се виждала брава и ключалка.

Но и тук му помогнал случаят. Само с пръст се докоснал до златната врата и тя сама се разтворила.

Вътре в двореца Милчо бил поразен не от богатство и блясък, а от съвсем противното. Дворът бил покрит с груби камъни, между които растял бурен. Вратите на стаите били изпотрошени и едва висели на ръждясали резета. Счупените прозорци гледали черни и грозни, като кухините на череп.

— Ух! Каква грозотия! — извикал Милчо и веднага кръвта му замръзнала в жилите: от всички страни на грозния пуст дворец се разнесъл зловещ смях.

Той побързал да се върне назад, но из запустелия замък още по-страшно се разнесъл смехът и кикотът. Счупените врати се разиграли, преграждали му пътя, дъските им скърцали, а вън на двора из бурените плъзнали змии и големи отвратителни паяци.

— Ах, ако не бях избързал толкова да откъсна ябълковото клонче! Ах, ако бях взел пушката и сабята си! Ах, ако бях послушал мъдрия, стар лебед и добре бях обмислил това пътуване!...

Така си мислел Милчо и запъхтян се измъкнал вън от двореца. Златната врата хлопнала зад гърба му и пак се разнесла песента на птичето от най-високата кула.

Дървеното конче стояло пред вратата, гдето Милчо го бил оставил. Едва тогава малкият конник видял, че четирите крака на кончето били потънали в сребърния път и изглеждали като корени на ябълково дърво.

— Сега идва истинското ми нещастие! — викнал Милчо. — Как ще се върна, ако дървеното конче порасне в земята и отново стане ябълково клонче? По-скоро, по-скоро!

Той скочил на гърба на дървеното конче и викнал:

— Хайде, конче, да вървиме вече, че ни чака път далече!

Но кончето, вместо да отлети, както по-рано, още повече потънало в сребърния път, а и от гривата му започнали да изникват клонки.

— Навярно не съм запомнил добре думите! — казал си Милчо. — Наистина, какви бяха тези проклети думи? Мило конче, добър вечер, хайде да вървим далече!“. . . Не, не бяха тези! Ах! Мамичко! Каква глупост направих, че не научих думите точно! . . . Конче мило, хайде вече, че настъпва черна вечер! . .“ И тези думи не са!

И колкото повече се мъчел да си спомни думите, толкова повече дървеното конче се превръщало в истинско дърво. Милчо слязъл на пътя, седнал под сянката на това чудновато дърво и заплакал:

— Какво ще правя сега? Как ще се върна вкъщи? И татко и мама ще ме чакат, а аз съм тук накрай света. . . съвсем самичък. . и. . . гладен!

Едва помислил, че е гладен, и му премаляло още повече. Над него дървеното конче се разлистило като хубава ябълка, отрупана с плодове.

— Поне ябълки ще мога да ям! — утешил се Милчо, но утехата му била само за миг, защото щом се допрял до една от ябълките, тя изгнила. Допрял се до втора — станало същото. Опитал се направо с устата си да отхапе парче от една едра червена ябълка, но и тя се превърнала в черна гнилоч — отвратителна и смрадна.

— И гнили да са, пак ще ги ям! — казал Милчо — Толкова съм гладен, че няма защо да избирам.

Но щом отхапал парче от гнилата ябълка, горчиво се разкаял. Тя била толкова горчива. . .

Тогава малкият смелчага, същият този Милчо, дето много искал да стане войник и смятал, че за това му липсва само кон, паднал по очи на сребърния път и заплакал. И от плач заспал.

Изведнъж в съня си чул някой да говори:

— Нали ти казах, че трябва да го следим, защото може да му се случи някакво зло? Ти, с младежкия си ум, не си по-добър от този палавник! Сега да го разбудим. . .

Но Милчо бил вече буден и с широко отворени очи гледал двамата си приятели от градската градина: двата едри, бели лебеда.

— Ах, мили приятели! — проплакал той. — Добре, че дойдохте! Моля ви се, спасете ме от тази пуста страна! Отнесете ме отново в нашия град. Сега навярно мама много се безпокои за мене!

— Всяка майка, която има такъв неблагоразумен син, се безпокои, — казал по-старият лебед. — Но сега не е време да приказваме за това! Хайде, хвани се за краката ни и да тръгваме!

— Ами дървеното конче? — попитал Милчо.

— Глупчо, — отвърнал му младият лебед. — Не разбра ли, че мисълта за това дървено конче те доведе до този край?! Ако беше по-благоразумен и не искаше работи, които не са за тебе, сега щеше да бъдеш не тука, а в градската градина, и щеше да си играеш с другите деца, както е прилично и добре!

Милчо поклатил глава в пълно съгласие с тези умни думи.

После стиснал по един от краката на двата лебеда и политнал над широкото море с параходите и лодките, над полетата с къщички като разпилени бучки захар и над високите сини планини.

Разказах тази приказка на моя приятел Милчо (не този, за когото е приказката за дървеното конче, а истинския Милчо, който обича да гледа от балкона на кухнята войниците от казармата) и го запитах:

— Хареса ли ти приказката, Милчо?

— Хареса ми, чичо.

— Ами разбра ли я?

— Разбрах я. . . Само не разбрах защо онзи Милчо, като откъснал ябълковото клонче, цялото дръвче простенало и нямало вече да ражда ябълки?

— Защото ябълките се раждат по клончетата на дървото, и когато лошите деца късат тези клончета, няма где да се родят. А дръвчето простенало, защото го заболяло. . . Нали и то си има душа?

— Има си, разбира се! — съгласи се с мене Милчо. — А защо онзи Милчо забравил думите, с които дървеното конче ще да го върне в града?

— Защото бил неразумно момче и от бързане не се погрижил да разучи работата добре и да запомни наставленията на добрите лебеди.

— Лебедите наистина били добри, нали, чичо?

— Разбира се, че били добри! Само добрите лебеди могли да го спасят от проклетата страна, гдето сигурно би умрял от глад, защото единствените плодове, които растели там — ябълките — изгнивали в ръцете на Милча и горчели. А те изгнивали, защото Милчо лекомислено бил казал, че няма нужда от ябълки. . . Този опит, обаче, го научил, че всичко, което природата е създала, е нужно.

— И още нещо, чичо защо дворецът отвън бил много хубав, със злато и скъпоценни камъни, а вътре бил пуст и грозен?

— Защото за неблагоразумните всички непознати неща са такива. Отдалеч изглеждат прекрасни, а отблизо само нещастия могат да донесат на човека.

Милчо се замисли дълбоко, прокара ръка по рошавата си коса, както правят възрастните и каза:

 — И всичко това се случило, защото Милчо искал да стане войник, нали?

— Не, мое момче, — разсмях се аз — Всяко момче ще стане войник, но това ще бъде след като порасне и стане силен, умен, съобразителен и храбър. Разбра ли?

— Разбрах. . . Ами сега на какво да играя?

— На ученик! Най-напред това трябва да ти бъде желанието!..

Змей Горянин

Пуснете на детето си да слуша приказката

ЗЛАТНАТА ПАРИЧКА- Змей Горянин

ПРИКАЗКА ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН

 Една доста тежка златна паричка се търкулнала от кесията на един разсеян богаташ и паднала на улицата близо до една дъждовна локвичка.

Била хубава пролетна привечер. Наскоро бил валял дъжд и сега небето греело ясно-синьо, осеяно с малки бели облачета, които по краищата се багрели червено от залязващото слънце. Въздухът бил свеж и чист.

Освободена от кожената тъмница, златната паричка въздъхнала доволна и викнала:

— Ах, колко хубав е Божият свят!

И понеже погледнала златния си лик в калната локвичка, радостта ѝ пораснала още повече и тя продължила да се възхищава:

— И навярно аз съм най-хубавото нещо в света! Колко съм чистичка, колко съм жълтичка, и грея, грея като слънцето!

Една работна мравка, която се прибирала вкъщи, натоварена с пшеничено зърно, чула самохвалството на златната паричка и се засмяла.

— Защо се смееш? — запитала паричката.

— На глупостта ти, — кратко отвърнала мравката и се опитала да продължи пътя си. Ала златната паричка се изпречила отпреде ѝ и не я пуснала:

— Чакай, госпожо мравке! Не може току така да се измъкнеш, след като си позволи да ме наречеш глупава! Обясни ми, кое ти дава право да ме смяташ за глупава?

— Не те смятам, а знам! — сепнала се мравката. — Само глупците могат да се сравняват със слънцето!

— Та нима аз не блестя като него и нямам неговия жълт цвят? Ти си късогледа и грозна мравка! Само от завист ми говориш така !

— Слушай, глупачке! — креснала мравката. — Ако не бързам толкова, бих повикала всичките ми сестри и братя и бих те отнесла в най-дълбокото подземие на нашия мравуняк, за да разбереш, че когато няма слънце, съвсем не блестиш и не изглеждаш жълта! При това твоят блясък не може да направи нито едно зърно пшеница да узрее, а благодарение на слънцето зреят всички ниви по земята!.. Помисли върху думите ми и престани да самохвалстваш!

Златната паричка искала още да спори с мравката, но в това време минало наблизо едно натоварено магаре, цопнало в калната вода на локвичката и напръскало с кал самохвалката.

Мравката се разсмяла от все сърце:

— Видя ли, хубавице — златна парице? Досега никой не е хвърлил кал на слънцето... Я тебе те окаля едно магаре!

— Защо да не я окалям? — рекло магарето. — Тя не струва дори колкото най-лошия бодил от тия, с които обичам да се храня!

Малката златна паричка останала натъжена и обидена. Поискала да отговори и на мравката, и на магарето, но те били отминали по работата си и я оставили съвсем самотна.

Нощта настъпила скоро. Улицата се оживила замалко от бързащи минувачи, които се прибирали по домовете си. Паричката се радвала на това разнообразие, но то траяло кратко. Със стъпките на последния минувач отминал всеки шум, и настанала такава противна тишина, че паричката започнала да съжалява за кесията на богаташа. Там поне имала няколко другарки, с които бъбрела весело, и времето минавало незабелязано.

Но, ето че отново настанало оживение в улицата. Най-напред се чул шум, наподобяващ змийско съскане, сетне отекнали тежки стъпки на подковани обуща, и сетне. . .

— Ох, — простенала златната паричка. — Моля ви се! Не ме търкаляйте така! Ще си изтъркам краищата!

Но едни тънки, дълги пръчици безмилостно я шибали и я тикали по едрите камъни на уличната настилка.

— Моля ви се! Моля ви се! — продължавала да стене паричката, ала пръчиците били безмилостни и една от тях дори казала:

— Ти не вършиш никаква работа на улицата, следователно си смет! А нашата задача на работни и послушни метли е да изриваме сметта, за да бъдат улиците чисти и прилични.

Тъкмо в това време паричката се дотъркулила между два по едри камъка в една доста голяма дупка и с облекчение се вмъкнала в нея. Метлите на градските метачи минали отгоре ѝ, но вече не могли да я засегнат и тя с радост си отпочинала.

— Тука поне ще мога да поспя спокойно. Никой не ще може да ме докосне. А утре, когато заблести слънцето, аз ще заблестя също като него, и завистливата мравка, която ме нарече глупава, ще види колко съм хубава!

Но златната паричка се лъжела. Тя не знаела, че от дупката се виждала само онази нейна страна, която магарето било изцапало с кал.

Все пак на сутринта с нея се започнали нови и твърде важни приключения. Две момченца, чиито къщи били една срещу друга, излезли да играят на улицата.

— Хайде да играем на топка, — казало едното момченце.

— Не! По-добре да играем на чилик! — казало другото.

— Тогава да играем най-напред на чилик, а сетне на топка, — съгласило се първото и бързо донесло от дома си чилика.

Още щом поставило чилика на земята и понечило да го хвърли с тояжката, момчето без да иска измъкнало от дупката между камъните златната паричка и я подхвърлило до другарчето си. Момчето чуло нейното звънтене и я взело.

— Я гледай! -— казало то. — Една паричка. Но не допускам да е златна, защото никой не би изгубил златна пара, без да я потърси. Навярно е от мед. И медните пари блестят така, когато са нови и чисти.

Другото момченце също взело паричката и я разгледало:

— Разбира се, че не е златна! Виж колко е изцапана!

— Златна съм, златна съм! — закрещяла паричката. — Аз съм от чисто злато, но този, който ме загуби, не ме потърси, защото има още много златни парички като мене.

Децата, обаче, не разбрали нейните думи и продължавали да я разглеждат. Тогава едното момченце рекло:

— Тази паричка е твоя, защото падна при тебе. Вземи я и я покажи на баща си. Той ще разбере каква е.

— Не — отвърнало другарчето му. — Паричката е твоя, защото ти я извади из дупката и ми я подхвърли. Ти я занеси на баща си.

— Парата е твоя — викнало първото момче. — Аз не искам да взимам това, което не е мое!

— Казах ти, че парата е твоя!

— Твоя е!

— Не е! Твоя е!

Двете момчета застанали едно срещу друго със стиснати юмруци и били готови да се сбият.

А в същото време се появил на улицата един човек. Момчетата спрели кавгата си и се спуснали към човека да го попитат кому по право се пада намерената пара. Но вместо да ги посъветва, човекът се развикал:

— Ах, лоши момчета! Намерили сте моята пара и искате да си я разделите! Безсрамници!

Двете другарчета се изплашили от този човек и избягали вкъщи, а той веднага извадил кисията си и прибрал златната паричка.

В действителност, този човек бил безсрамник и лъжец, защото парата съвсем не била негова. Но той като бил голям скъперник, не се плашел нито от Бога, нито от законите, щом можел да вземе от някого или отнякъде пари.

Скъперникът се върнал вкъщи и с нетърпение очаквал да се стъмни, за да отвори голямата си желязна каса и да прибере и новата златна паричка при другите пари, които криел.

Цял ден той си мърморел под носа:

— Имах деветстотин деветдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет златни парички. С тази ще ми станат тъкмо един милион!

И щом се стъмнило, той заключил вратата на стаята си, разтворил касата и извадил пълните със злато торбички на масата. Но толкова била голяма радостта му, че забравил да затвори прозореца, а под него се били изтегнали двама разбойници и мислели кому каква пакост да направят.

Щом скъперникът започнал да брои парите си и техният звън достигнал до ушите на разбойниците, и двамата скочили. Без да си продумват дума, тъй като и двамата били опитни в своята престъпна работа, разбойниците се прехвърлили в стаята на скъперника, завързали устата му с една широка кърпа, за да не може да вика, превързали го с много въжета, ча да не може да мръдне и, като вдигнали торбичките с жълтици, избягали в тъмнината.

За да могат да се измъкнат от града и да отнесат плячката си, разбойниците откраднали конете на един бедняк, и цяла нощ препускали към брега на морето. Там оставили конете полумъртви от умора, откраднали една рибарска лодка и се спуснали по безкрайното море.

— Ще отидем в някоя друга държава, — казал единият разбойник, — ще си поделим парите и ще живеем безгрижни.

— Чудесен живот ни предстои, приятелю, — съгласил се другият разбойник. — Няма да работим нищо, а ще живеем като царе. Можем дори да се оженим за царски дъщери.

Така си говорели разбойниците, но мислите им съвсем не били такива. Напротив, всеки от двамата мислел как да излъже другаря си и да остане единствен собственик на ограбеното злато. Но най-лошото не било това. Разбойниците били забравили да си вземат храна и вода за из път, и сега, когато се намерили в необятното море, нямали нито капка сладка вода, нито къшей хляб. Единият от тях имал наистина в джоба си малко сухар, но го криел от другаря си, и само вечер, когато последният заспивал, той си отхапвал по един залък.

Цели двайсет дни се скитали разбойниците из морето без да забележат някъде суша или да срещнат някой кораб.

Те били готови да се предадат на първия кораб и да признаят престъпленията си, само да получат по едно парче твърд и черен хляб, ала съдбата, която преследва всички лоши хора, не им изпратила никаква среща. На двайсетия ден единият разбойник умрял от глад, а другарят му, който си хапвал от скрития сухар, едва имал сили да повдигне мъртвеца и да го хвърли в морето.

Тогава се повдигнала буря: слънцето се скрило зад черни облаци, разиграли се големи вълни, започнали да подмятат пълната със злато лодка, като орехова черупка, и дори почнали да я заливат и пълнят с вода. Опасността накарала полуживия от глад и жажда разбойник да добие нови сили. Той видял, че тежката лодка скоро ще се напълни с вода, ако не облекчи товара ѝ.

— Защо ми е толкова много злато? — казал си той. — И с половината от него ще мога да живея охолно, ако стигна до някой населен бряг.

И без съжаление започнал да изхвърля торбичките със скъпоценния метал в морето.

Наистина, малко облекчена, лодката започнала по-спокойно да се носи по разиграните вълни. Но това траяло малко. Бурята се разбесняла с още по-голяма сила и разбойникът казал:

— Защо ми е злато, когато след минута ще бъда на морското дъно и хищните риби ще ме разкъсат без жалост?

С последни сили той изхвърлил останалото злато в морето. Но като по чудо в дъното на лодката останала една златна паричка; същата онази паричка, която се била търкулнала от кисията на разсеяния богаташ.

— О, нещастна аз! — плачела паричката. — Колко много преживях! И сега животът ми виси на косъм! Лодката ще се обърне и морската вода ще ме погълне. А на дъното на морето ще ме засипе пясък и тиня, и никога вече няма да мога да блестя и да гледам слънцето!

Тя си спомнила за работната мравка и тъжно признала:

— Да, мравката беше права! Ако бях работила нещо, ако не бях такава самохвалка, а бях пожелала да попадна в ръцете на някой честен работен човек, сега щях да се разхождам из градския пазар и щях да правя добрини на хората. . . Но съдбата ме наказа, за да видя колко струвам пред другите неща в този хубав свят.

Разбойникът не слушал думите на златната паричка. Той се бил изтегнал в дъното на лодката и оставил живота си в Божиите ръце. Попуканите му устни шепнели молитва, а душата му се разкайвала за всички престъпления, които бил направил.

Изведнъж някакъв силен трясък превърнал лодката в трески, а разбойникът и златната паричка се намерили на един бряг. Бурята вече затихвала, облаците се разкъсвали, след малко грейнало и слънцето.

Разбойникът се съвзел, седнал на земята и забелязал златната паричка: тя вече не го зарадвала.

— За тази златна пара изстрадах толкова много, и ето и сега ме чака гладна смърт — далеч от родина и от близки, сам на този пуст бряг! По-добре никога да не бях виждал злато!

Той взел паричката и бил готов да я запрати надалеч в морето, но внезапно чул гласове:

— Ето го, ето го нещастника!

Двама души тичали край брега и приближавали до разбойника. Единият от тях бил възрастен човек, а другият бил момчерлаче. Те дотърчали до разбойника, и мъжът казал:

— Слава Богу, че те намираме жив, приятелю! Ние гледахме лодката ти, как се подмяташе по вълните и се плашехме, че няма да успеем да те спасим. . .

— Само едно късче хляб ми дайте! — проплакал разбойникът. — Едно късче хляб и глътка вода. .. Ето ви тази жълтица!

Той подал златната паричка на своя спасител, но последният грубо му блъснал ръката:

— Не ти искам парите, нещастнико! Аз не съм дошъл да ти правя добро за пари! От човещина и от обич към хората съм тичал със сина си дотука! И хляб и вода, и всичко, каквото Бог ми е дал, ще споделя с тебе, защото си в нужда. А ти, ако искаш, можеш да останеш при нас. Морето е богато и добро! С риболовство ще можеш да се храниш и да станеш богат и почитан човек.

— Все пак вземи тази паричка, добрий човече! — казал разбойникът, — Вземи я, защото на мене тя е донесла само злини.

— Защото не си знаел как да си служиш с нея! — казал добрият човек и, като помислил малко, добавил: — Ще взема твоята жълтица и с нея ще изпратя сина си в града да се научи как се плетат рибарски мрежи... Най-големият майстор на мрежите в града взема по една жълтица, за да учи рибарите .. А синът ми, като се върне при нас, ще ни помага със знанията си да ловиме повече риба и по-лесно да си печелим хляба! Той взел златната паричка от разбойника, а тя от радост закрещяла:

— Урааа! Най-сетне и аз ще свърша нещо полезно и добро! Ще бъда вече истинска работна пара! Ще обхождам занаятчиите и търговците и ще радвам всички! Урааа!

* * *

— Ураа! — завика и моят малък приятел Милчо, когато му разказах тази приказка.

Змей Горянин

Пуснете на детето си да слуша приказката

МИЛОСТИВОТО МОМЧЕ- Змей Горянин

ПРИКАЗКА ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Отивам вчера у моя приятел Милчо, а той веднага се настани на коленете ми, заигра се с верижката на часовника, извади от горното джобче на жилетката автоматичната писалка, от долното джобче — едно малко ножче, с което си остря моливите, после остави всичко на мястото му, загледа ме с големите си умни очи и рече:
— Чичо, знаеш ли, че е много мъчно да се правят добри дела?
— Какво рече? — зачудих се аз. — Откъде ти дойде това на ума? И защо да е мъчно да се правят добрини?
— Мъчно е, мъчно! — уверено каза Милчо и поклати глава. — Аз вчера опитах да направя едно добро, а пък нищо не излезе.
— Я ми разкажи какво добро си искал да направиш и защо нищо не излязло от него. Тогава, може би, по-лесно ще те разбера и ще ти обясня защо не си успял.
Милчо въздъхна издълбоко, както обичаше да прави винаги, когато имаше да разправя нещо важно. После скръсти ръце, като прилежен ученик, и започна:
— Като падна големият сняг, момчетата от двора на нашата кооперация направиха снежен човек. Знаеш ли какъв хубав снежен човек?! Като истински! Сложиха му една вехта шапка... А пък носа му направиха от морков.
„Аз не бях при момчетата, защото мама каза, че съм настинал и не ме пусна в двора. Само от прозореца ги гледах. Но много ми хареса техният снежен човек. И си го кръстих Снежко-Белодрешко...
„Наистина, подир два дни дрехите му съвсем не бяха бели, защото от саждите се бяха изпоцапали, но аз продължавах да си му викам Белодрешко. И много ми беше мъчно за него, чичо. Приличаше на беден просяк! А пък като пекна слънце и той се постопли, зарадвах се. Но какво да видя тази сутрин? Вместо да бъде доволен от слънцето, Снежко-Белодрешко изглеждаше още по-нещастен. По носа му от морков бяха се проточили две ледени висулки. "Горкичкият" — казах аз и реших да му помогна. Щом мама излезе на пазар, взех малката лопатка, отворих печката, с дилафа извадих няколко въгленчета и бързо ги занесох на двора. Изсипах ги пред снежния човек и му рекох да се постопли. Обещах всеки ден да му нося огън, само да бъде доволен и да пази добре двора.“
Милчо отново въздъхна издълбоко и прошепна:
— А сега да видиш какво е станало със Снежко-Белодрешко...
Той скочи от коленете ми и ме поведе към прозореца. Аз предварително знаех какво е станало, но се престорих на много загрижен за участта на снежния човек и надникнах през прозореца. От хубавата играчка на Милчовите другари бе останала само една голяма купчина сняг. Снегът се бе разтопил малко от огъня, който Милчо изсипал при краката на Снежка, и от това той целият се беше струполил.
— Е, чичо, видя ли, че не е лесно да се правят добрини? 
Щях да се пръсна от смях, но се въздържах и отговорих спокойно:
— Слушай, Милчо. Ще разбереш защо е мъчно да се правят добри дела, само като ти разкажа приказката "МИЛОСТИВОТО МОМЧЕ".
— Разкажи, моля ти се! — с радост рече Милчо и отново ме отведе в удобното кресло до печката.
И тази приказка започва, както започват всички добри и истински приказки: имало едно време едно момче. То било добро дете, отлично възпитано и с толкова милостиво сърце, че никога не можело да понася другите да страдат и да са недоволни.
— Ах, ако мога да помагам на всички, — с въздишка казвало момчето, — колко добър би станал светът!
И тази мисъл толкова често идвала в главата му, че то наумило да я направи на дело, като тръгне да странствува из света и да помага на всички, които имат нужда от помощ.
Тук му е мястото да кажа, че това момче — нека да го наричаме Добромил или Добромилчо, — било само на пет години, но знаело от приказките, че може по света да срещне някоя добра фея, която да му даде сили и подкрепа, за да върши добри дела.
Разбира се, Добромил не знаел где ще намери добрата фея, но малките момчета не се замисят много върху такива дребни неща, щом си наумят да правят добри дела.
И тъй, един пролетен ден Добромил излязъл от бащината си къща, която била накрая на града, бързишката пресякъл малкото поле, по което се издигала още пара от зимната влага, и навлязъл в гората. В тази гора той никога преди това не бил идвал сам, но сега, когато се бил решил да обходи цял свят, за да помага на нуждаещите се, никак не се изплашил, че е самичък в мрачината на гората.
В гората било много хубаво. Раззеленилите се дървета правели въздуха хладен и чист, а хилядите горски цветя и билки го изпълвали със сладък, упоителен дъх. На няколко места шумели бистри поточета, и на Добромила се сторило, че те му пожелават:
— На добър час! На добър час!
Той тъкмо се готвел да поблагодари на поточетата, когато видял под едно дърво Лисана-Хитрана да гледа с тъжни очи към клоните и с малките си лапички да се опитва да се покатери по стъблото.
— Няма да можеш сама да се покатериш, Лисанке, — казал Добромил. — Стъблото е много гладко, макар дървото да не е високо... Но бъди спокойна! Аз съм тръгнал да правя добрини, защото сърцето ми е милостиво. Ей-сега ще те покача на първия клон. Оттам ще ти е лесно и сама да се катериш по-нагоре.
— Благодаря ти, мило момче, много ти благодаря! — с ласкав глас казала Лисана-Хитрана и го оставила да я повдигне и сложи на един от ниските клони.
Добромил радостен продължил пътя си, но не направил десетина крачки, и чул страшен писък. Две малки сиви птичета се завъртели над главата му и с тъжен писък започнали да го проклинат:
— Ах, лошо момче! Ах, отвратително лошо момче! С глупостта си ти стана причина да загинат всичките ни рожби!
Бяха още малки и не можеха да летят, но ти покачи лисицата на дървото и тя изяде птиченцата ни в гнездото!..

Добромил дълбоко се замислил за това, което направил. Наистина, той помогнал на лисицата, а не помислил за бедните птички, които станали нейни жертви.
С тези мисли той продължил пътя си из гората. И понеже бил много натъжен, не видял как настъпил една отровна змия. Но когато тя започнала да се гърчи под крака му, той бързо се съвзел, взел змията и започнал да я милва:
— Прощавай, Змийке-Кръвопийке! Аз не исках да ти причиня никакво зло. Напротив, тръгнал съм да правя добрини на всички, които имат нужда от помощ. Само поради тъжните си мисли те настъпах.
Ала ужасната змия съвсем не разбрала любезните и сърдечни думи на момчето с милостивото сърце. А може би ги разбрала, но съвсем не искала да го послуша, ами щом дошла на себе си от прегазването, извила тънката си шия и забила отровните си зъби в дланта на Добромила. После изсъскала с раздвоения си език и се плъзнала из дебелия и влажен мъх.
Добромил останал самичък в гората, облегнал се на едно дърво и затворил очи. Свят му се виел, силите го напуснали, силната отрова го омаломощила и унесла в дълбок сън.
И ето: земята се разтворила, пред Добромила се показала една сърна и му рекла:
— По-скоро се качи на гърба ми, че много бързам! Ще закъснея, и баба ще ме гълчи.
— Къде ще отидем? — запитал Добромил.
— В долната земя, — отвърнала сърната. — Там моята баба е царица и заповедница на всичко живо! Хайде, да тръгваме!
Добромил възседнал пратеницата на царицата от долната земя и не усетил, как се намерил на една пространна равнина, осеена... не с цветя и зелена трева, а с голи и сиви камъни, които приличали на хора. Едни от камъните били много малки, други съвсем приличали на Добромила, а трети били едри и снажни мъже. Имало дори някои на коне.
Из цялата равнина кънтели стъпките на сърната и отеквали грозно и зловещо. По гърба на Добромила полазили тръпки. Поискал да скочи и сам да се опита да се върне в горната земя, но сърната тичала толкова бързо, че за скачане и дума не можело да става.
Само след няколко мига те достигнали до един дворец, заобиколен от разкошна градина. Но най-чудното в този дворец и тази градина било това, че двете им половини съвсем се различавали една от друга. Половината дворец бил великолепен, със злато и скъпоценности, а другата половина била грозна и мрачна развалина, с изпочупени прозорци, с разкривени врати и с разрушени кули. Също такава била и градината: в едната ѝ половина растели прекрасни дървета и чудни цветя, а в другата било пустош и буренак.
Още по-чудно станало на Добромила, когато видял, че двете половини на двореца и градината непрекъснато се сменяли. Сърната използувала един миг и заедно с него се вмъкнала през една от счупените врати на мрачния дворец.
Тогава милостивият Добромил се видял пред една стара, немощна бабичка, която имала толкова печален изглед, че само като я видяло, момчето заплакало:
— Ах, бедна бабичко! Колко нещастна изглеждаш. Аз съм Добромил с милостивото сърце и бих бил много щастлив, ако мога да ти помогна с нещо.
— Можеш, мило дете, — отвърнала бабичката с такъв тих и сладък глас, че Добромил още повече се разплакал. — Можеш да ми помогнеш, като хванеш моята непокорна внучка. Тя ми е откраднала вълшебния пръстен и оттогава аз съм бедна и нещастна, а тя богата и щастлива... Ден и нощ се мъча да я стигна и хвана, но съм твърде стара, за да го сторя. И виждаш ли: от много години ние се гоним с нея, както денят се гони с нощта. Откъдето мине тя, дворецът се превръща в рай, а градината цъфти и благоухае. Където пък мина аз — всичко се превръща в развалини и пустош... Помогни ми, синко, да заловя непокорницата!
— Разбира се, бабичко! — с готовност отговорил Добромил. — Твоята внучка е не само непокорница, а и крадла. Още сега ще се опитам да я хвана. И понеже съм пъргав и бърз, бъди сигурна, че ще успея!
Добромил не забелязал как бабата самодоволно потрила сухите си жилести ръце и избъбрала нещо под носа си. Той изскочил навън и бързо се отправил към цъфтящата половина на градината.
Още щом прекрачил прага на градинската врата, видял непокорната девойка, със златни коси и с очи сини като небето. Но погледът ѝ бил тъжен и замъглен със сълзи. А щом видяла Добромила, такъв ужас се изписал по лицето ѝ, че момъкът с доброто сърце се отдръпнал една крачка назад.
— Нещастнико! — викнала девойката. — Защо си дошъл? Нима не знаеш, че с идването си тук си станал жертва на най-злата магьосница?
Добромил бил смутен. Той събрал сили и казал:
— Прекрасна девойко, аз съм с милостиво сърце и искам да направя една добрина на твоята стара бабичка, на която ти си взела пръстена. Не искам и на тебе да правя зло, затова, моля ти се, върни пръстена, и нищо лошо няма да ти се случи.
— Безумно момче, — отново викнала девойката. — Нима ти си повярвал на думите на старата магьосница? Та не аз съм ѝ откраднала пръстена, а тя го взе от мене! С този вълшебен пръстен тя прави хиляди злини на хората. И ти, ако се опиташ да ме хванеш, ще се превърнеш в камък, както са се превърнали хиляди хора, които са вярвали на вещицата.
Тук Добромил съвсем се забъркал. И бабата, и девойката искали от него добрина. Старицата искала той да хване девойката, а девойката искала пък той да вземе пръстена ѝ от старата баба. И чий наистина бил този пръстен? И у кого се намирал?
— Девойко, — казал Добромил, — как да повярвам, че ти си права, а не бабичката?
Едва промълвил тези думи, и земята се разтърсила, облаци и мълнии пропълзели по чистото дотогава небе, а после блеснала ослепителна светлина, и Добромил се видял обграден от стотици мъже, облечени в празнични дрехи, с богато въоръжение и с юнашки изглед. Лицата им сияели от радост. Когато Добромил се съвзел от изненадата, видял, че всички почтително се поклонили пред него и казали в един глас:
— Благодарим ти, славний спасителю!
Но учудването му пораснало още повече, като видял на няколко стъпки от себе си бабичката и златокосата девойка прегърнати и плачещи от радост. Той се приближил до тях, девойката коленичила пред него, а старицата му рекла:
— Славний юнако! Ти разруши една ужасна магия, на която ние с внучката ми от векове бяхме жертви. Зъл магьосник ни беше проклел да страдаме разделени, докато дойде да ни освободи от нечистата сила някой момък, който не само да има добро сърце, но и здрав разум. Всички тези благородни рицари, които виждаш около себе си, идваха в долната земя, за да ни помогнат. Но те не знаеха на коя от двете ни да повярват. Всички имаха добри сърца, но никой не се замисли коя от нас е права. Едни се спускаха да хванат внучката ми, и магьосникът ги превръщаше в камъни, други се опитваха да заловят мене, и споделяха участта на събратята си. А магьосникът, който се превръщаше в отровна змия — същата, която захапа и тебе — се радваше и викаше: — "Много добри хора може да има на земята, но малцина са и добри и умни!“ — Ти първи запита коя от нас е права. Ти първи се замисли да намериш истината, и с това развали магията!
Минали години, Добромил отраснал, и като станал мъж за женене, поискал за своя съпруга златокосата девойка, която успял да спаси. 
— Е, Милчо, — запитах аз, като свърших приказката. — Разбра ли защо не си успял да направиш добро на своя Снежко Белодрешко? Защото си имал добро желание, но не си размислил, че за да направиш добро, трябва да мислиш дълго и да прецениш правилно кой и колко ще се възползва от направеното. Ясно ли ти е?

Змей Горянин 

Може да споделяте всичко от блога, но използването и препубликуването на част или цялото съдържание на блога в интернет или на хартиен носител, може само с изрично разрешение и като се посочи източникът- https://zmeigorjanin.blogspot.com