Змей Горянин
Църковната служба свърши. Сърдечните молитви, които въстаниците отправяха към Бога, сякаш бяха чути: турците преустановиха стрелбата, като че ли искаха да дадат възможност на обградените като в клетка бунтовници, последен път да се помолят.
Майското слънце озаряваше току-що развилата се млада горичка; лъчите му блестяха в буйната планинска река и като златни кръгчета играеха отразени в стъклата на манастирските прозорци.
Въстаниците стояха с пълни пушки, готови всеки момент да посрещнат нападението на турците. Но турците не стреляха. Те искаха с хитрост да заловят опасните комити, които вече четири дни сееха смърт и ужас в редовете им.
По пътя към манастира се зададе един старец, облечен в български дрехи. На тоягата си развяваше бяла кърпа. Когато наближи манастирската врата, той се спря, пое дъх и викна;
Братя, знайте, че и аз съм 6ългарин! Нося ви писмо, пуснете ме да отида при войводата поп Харитон.
Пред кованата манастирска врата излезе командира на четата Петър Пармаков.
— Стой там и чакай! — отвърна той и се обърна към четниците, които пазеха вратата:
— Вържете очите му и го пуснете в двора. А ти, Тодор Ганчев, ще вземеш писмото и ще го отнесеш на войводата. Той е в стаята на дядо игумена...
*
Войводата — поп Харитон заедно с един от четниците — поп Гавраил, пълнеха патрони. Те бяха коленичили на пода до една плоска медна тава, пълна с барут и бързо работеха. Трябваше да приготвят много патрони, за да бъдат готови да посрещнат и отблъснат всяко нападение.
— Ако искат, нека нападат, — засмя се поп Харитон. — Манастирът е здрав, а барут и куршуми имаме за цяла година.
— А след ден два Цанко Дюстабанов, със своята чета от Габрово, ще се спусне насам и ще нападне турците в тил, — добави поп Гавраил.
— Славно ще бъде, братко! И да умрем не ще ни е свидно! Тези, които дойдат след нас, ще бъдат свободни!...
Вратата се отвори.
— Какво има, Тодоре? — обърна се войводата към влезлия четник.
— Писмо, войводо! Турците изпратили един селянин от с. Цинга с писмо да се предадем.
— Дай!
Поп Харитон пое писмото, отвори го и започна да чете. Въстаникът стоеше „мирно", в лявата му ръка гореше цигара. По четническия правилник, той не можеше да пуши пред войводата и затова се опитваше да скрие цигарата си.
Но при тоя опит, той се опари и събори огъня на пода.
Разпиляният барут пламна в миг, засъска като змия, жълто пламъче се изви, сякаш светкавица пропълзи по шарената черга, страшен гръм разтърси цялата сграда.
Облак чер дим се издигна над манастира. Покривът на игуменската стая рухна. Околните скали повториха трясъка и радостните викове на турците.
Четниците се втурнаха към пламналата стая, но из под развалините извадиха само три трупа. Войводата не беше още издъхнал и с последни усилия прошепна:
— Братя, Бог наказа виновника. Аз умирам с тъга, че не успях да участвувам в борбата за свободата на родината...
*
Тия бяха първите жертви на въстанието в Дряновския манастир през 1876 година. И не загинаха геройски простреляни от куршумите на враговете, а станаха жертва на лошия навик да се пуши тютюн.
При това, фаталната цигара лиши цялата чета от най-необходимото нещо: барута.
 |
| Разрушеният Дряновски манастир |
