ГДЕТО Е ТЕКЛО, ПАК ТЕЧЕ!

Змей Горянин
Преди повече от двайсет години, в края на 1913 година, непобедимите в бой български войници бяха заставени да свият знамената си и да се върнат в покрусеното отечество. България бе ограбена и унижена. Сърбите поробиха гордите македонски българи, гърците прогониха тракийци, за да заселят в техните чисти, варосани къщи своите малоазиатски сънародници.
В края на 1919 година, през една мразовита и бурна зимна нощ из малкото Гюмюрджинско селце К. излязоха две жени. Те страхливо се огледаха из пустата уличка и почти тичешком излязоха накрай село. Вятърът виеше, като изгладнял вълк и шибаше с едри, студени капки дъжд двете бежанки. Едната, по-стара, носеше на гърба си тежък товар, а другата притискаше до гърдите си завито в няколко черги едно дете.
Не приказваха, защото воят на вятъра би отнесъл думите им далеч, а те не искаха никой да ги чуе. Никой да не ги знае, че бягат. От гърците-преселници нищо добро не можеха да чакат. Напротив, ако ги усетеха, кой знае каква нова пакост биха им сторили!
От седмица двете жени бяха научили накъде е пътя за България и сега им оставаше само да го следват, за да стигнат по-скоро спасение.
На север, все на север!
Детето простена, а на неговия стон отвърна само злият вятър.
- Майко, не ще го бъде.., - с болка каза младата жена и преглътна сълзите си. - Гори в огън миличкото.
- Ох, невесто Калино, - отговори спътницата ѝ.- То като че ли по-добре щеше да бъде да умре, та да не се мъчи.
Калина захапа края на мократа си забрадка, за да не завие ведно с вятъра. Как може да се каже такова нещо? Да умре чедото ѝ! Единствената ѝ радост! Мъжът ѝ - български войник - беше изчезнал още в началото на войната. Отначало тя имаше вяра, че той може да се върне, ала после го прежали. Беше ѝ останало само детето... И сега то умираше!
- Да пази Господ, майко.
Старицата само поклати глава.
- Не!- каза решително Калина. Трябва да се подслоним някъде, макар за малко. Ние сме вече далеч от село. Тука да се поспрем, та да дочакаме да съмне. На видело по-лесно ще вървим. А може и на Василча да попремине... Да му поолекне.
- Къде, майка, къде? Ни къща, ни колиба, ни кошара! Сякаш в отговор на думите ѝ, в мрачината край пътя се очерта някаква мъничка, схлупена къщурка.
- Ей тука!- почти викна Калина. - Тука ще се подслоним докато съмне.
Те преминаха пълната с кална вода канавка на шосето и бутнаха разчупената врата на колибата. Вътре беше тихо. Вятърът не свиреше и не виеше; нямаше дъжд.
- Има ли някой тука?- запита старата жена.
- Никой не ѝ отговори. Двете се взряха в тъмното. Майко, драсни една клечка кибрит, да видим каква колиба е тази.
След няколко мига бледата светлина на кибритовата клечка заигра по стените на едно полуразрушено параклисче. Ала Калина не видя разрухата. Погледът ѝ бе спрян на единствената икона в този Божий дом. От иконата я гледаха тъжните, благи очи на Богородица. Някаква дивна сила излъчваше тази икона и нещастната жена без да иска коленичи пред нея.
- Майко, Богородице, - зашепнаха бързо устните ѝ- смили се над чедото ми и ми го избави. Нека да стигнем живи в България. Там ще прося и ще го изцеря. Ден и нощ ще работя за него. Очи няма да затварям, залък хляб няма да кусвам - само да е здраво детето ми! Помогни ми, Майко Божия, и аз ти обещавам, че когато се върнем пак в нашето село, ще обновя параклисчето ти...
Тази мисъл ѝ вдъхна нови сили. Старицата беше намерила няколко угарки от свещи и беше запалила една да им свети. Когато чу думите на Калина, очите ѝ се напълниха със сълзи:
- Няма да се върнем, снахо. Господ ни наказва за грехове. Дано се смили Божата Майка...
- Ще се върнем, ще се върнем!- изхлипа Калина. - Аз го вярвам! Сърцето ми казва, че ще се върнем!
И пак отправи влажни очи към иконата.
Вън се чу тропане на кола. По шосето минаваха хора. Калина се сгуши с болното дете в най-тъмния ъгъл, а свекърва ѝ духна свещта и прошепна:
- Навярно ще са гърци. По-добре да не видят, че тука има хора.
Ала каруцата спря току до параклисчето. Чу се шляпане на мъжки стъпки по калта и един глас викна на български:
- Ей, добри хора, обадете се!
Отново старицата запали кибрит и свещ. Тогава на вратата на параклисчето се подаде един едър мъж. Докато той се мъчеше да свикне със светлината, двете жени го гледаха с широко отворени очи и с един глас писнаха:
- Марине!
- А! Калино, майко! Къде сте тръгнали? Господи!
Той се спусна към жена си, сетне към майка си, като че ли да се убеди че не сънува.
- Къде отивате? Какво е станало? Не ви ли казаха; някои от нашите съселяни, да ме чакате, че ще дойда да ви взема?
Двете жени нямаха сили да отговарят. Този когото смятаха за мъртъв, стоеше сега пред тях здрав, силен и смел и идваше да ги закриля в най-лошото изпитание.
Калина погледна пак иконата. Сега ѝ се стори, че Божията майка ѝ се усмихва. Усмихна ѝ се и тя ѝ каза:
- Когато се върнем, Богородице Дево, аз ще изпълня думата си... Дето е текло,  пак ще тече!...
Над малкото Гюмюрджинско селце К. на няколко километра по пътя на север, трима зидари довършваха измазването на едно параклисче.
Край тях се навърташе една едра, здрава бабичка, с радостни очи и заруменели страни.
- Тука, майсторе! Белосай и тука! Я, виж там: оная греда, сякаш не си я изгладил добре!
Зад параклисчето един як българин окопаваше корените на два кипариса, а две млади девойки носеха вода от близкото изворче и ги поливаха.
Откъм село по шосето се зададе конник. Той препускаше и зад копитата на коня му залязващото слънце позлатяваше праха.
- Мамо, - викна едната девойка към старата жена,- бате си иде... Навярно са му дали отпуска за утре!
Жената погледна в параклисчето, преди да види конника. Тя се усмихна на иконата, която стоеше в новата бяла ниша, обкръжена от венец чимшир, здравец и мушкато :
- Благодаря ти, Богородице!... Аз си знаех. Дето е текло, пак ще тече...
Конникът скочи от седлото, подхвърли поводите на едно момченце, което се спря да го погледа и викна:
- Майко, всичко наредих! Трима български свещеници ще дойдат утре да осветят параклиса! И нашият, полковият свещеник ще дойде! И войници с музика!
Майка му го гледаше с влага в очите:
- Добре, сине. Седни си почини.
Младият човек се отпусна на слога, а майка му се сви до него и го загледа. Стори ѝ се, че той е онова малко, болнаво момче, което преди повече от двайсет години носеше на ръце, за да го спаси от робство.
Но спомените ѝ избеляха. Сега ѝ се усмихваше хубавото лице на сина ѝ поручик Васил Маринов от българската войска, през месец май 1942 година.
сп. ДЕТСКА РАДОСТ, София , 1942/43

Параклис Възнесение Господне – Борово

Източник на ръкопис

ЗМЕЙ ГОРЯНИН-НЕЗАБРАВИМИ ТВОРБИ


 

Може да споделяте всичко от блога, но използването и препубликуването на част или цялото съдържание на блога в интернет или на хартиен носител, може само с изрично разрешение и като се посочи източникът- https://zmeigorjanin.blogspot.com