НЕЗАБРАВИМОТО ТВОРЧЕСТВО НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Истинското му име е Светозар/Светлозар/ Акендиев Димитров. Неговият родов корен дълбоко е враснал в земята на Българския Северозапад, макар че този свят мъж се ражда в Русе на 11 януари 1905 година. Най-известният му псевдоним е Змей ГорянинЗа тези, които не знаят, той е автор на повече от 50 книги - повести и разкази - значителна част за деца и юноши, стихосбирки, епиграми. През 1944–1945г. Змей Горянин е обвинен от Народния съд във "великобългарски шовинизъм", поради интереса си към българската история, който расте покрай издирването на материали за художествените му творби. Осъден на една година затвор, но и на пълно заличаване от литературния живот, творбите му са иззети от обществените библиотеки. Когато на 13 декември 1945 г. излиза от затвора, неговите „идейни наставници” Георги Караславов, Христо Радевски и Младен Исаев няколко пъти му предлагат да се разкае публично, за да бъде реабилитиран. Той отказва. Никога не пада духом, нито се озлобява, а приема всичко със смирение, не отвръщайки никога на насилието по какъвто и да било начин. Авторът намира утешение в малката обител "Седемте престола", сгушена в Стара планина, близо до Елисейна, където в продължение на 7 години до смъртта си е доброволен заточеник. Умира на 25 август 1958 година (при неизяснени обстоятелства – Ю.Й.). Повече информация Сред буйната зеленина на манастирските покои се гуши малко паметниче с надпис. В манастира Змей Горянин създава своето голямо поетично творчество, една малка част от него успява да публикува в „Църковен вестник“ и „Духовна култура“. „Знам, че съм писател и поет по Божие вдъхновение и по призвание. Знам добре това. Но какъв е творческият ми ръст, това само времето ще отмери.“, пише в дневника си Светозар Димитров в последната година от живота си. Събрах неговите книги, разкази и стихове с желанието всеки да се докосне до незабравимото творчеството на този забравен писател. Приятно четене Ви желая!

ХАЙДУТИ- КНИГА ПЪРВА, ИНДЖЕ ВОЙВОДА

 Светлозар Димитров- Змей Горянин

 ИНДЖЕ ВОЙВОДА

 Когато есента щедро посипа със злато зашумелия букак на Балкана и кроткият вятър подгони капналите листа, гората запява тъжна песен. Звънчетата на стадата, които се спускат към топлите селски кошари, тихо пригласят, а малките овчарчета плетат последни венчета от скребър и здравец, за да накичат неизвестния гроб на Индже войвода. За него те знаят много приказки, много дивни легенди и песни, където се говори за нечувани подвизи, безкрайно себеотрицание и юнашко сърце.
Как силно обичат малките овчарчета този велик борец за свободата! Те мислят, че Индже войвода е бил по-висок от вечно снежния Юмрукчал /Ботев връх/, по-силен от вихъра на пролетна буря; неговата слава им се струва по-лъчезарна от слънцето, а юнашката му смърт — по-светла от всяко безсмъртие.
Много години преди Паисий да хвърли искрата на революцията в съзнанието на нашия поробен народ и да подготви духовете за великото априлско въстание, между дебрите на Балкана са сновали стотици недоволници от робския живот, стотици смелчаци, презрели участта да бъдат кротка рая, кръстосвали горските пущинаци, въоръжени с кремъклии пушки и вити сабли, за да мъстят на дивите еничери и на кръвожадните сеймени. Тези смели мъже са носели страшното и славно име хайдути. За тях гората е била майка, съпруга и сестра, а войводата — баща и покровител. Баща е бил за своите смели юнаци Индже войвода. И не само за тях, а и за всички угнетени и страдалци българи. Като крило се е спущала неговата могъща десница над бедните, отрудени и ограбени селяци, за да ги пази от зверските нокти на притеснителите. Затова и до днес се пеят песните за него, а името му се носи от уста на уста, като име на велик спасител.
Тази година есента бе топла и слънчева. Индже войвода се беше спуснал с момците си, в тихия дол при запустялата воденица на дядо Цеко, където смяташе да иззимуват и напролет отново да започнат своята борба. Тесният, засенчен от млади буки дол бе най-удобното място за прикритие на хайдушка чета. Неговата страхотност, стръмните скали, които го ограждаха, и хилядите поверия, го правеха съвсем необитаем. А за преследваните хайдути точно това бе най-нужно убежище.
Индже Войвода познаваше добре пътя за този дол. Той минаваше през една тъмна, влажна пещера, чийто вход се скриваше зад ниски храсти.
През този път той преведе момците си в един слънчев есенен ден, разтършува целия дол, разпредели постовете и спокойно се приготви да срещне дългата зима.
Слънцето гаснеше зад Соколец, последните огнени багри се разливаха по върховете на буните, късият есенен ден си отиваше. Бодрите постове обикаляха дола, вслушвайки се във всеки шум. Изведнъж те забелязаха, че по стръмнината към тях се спуска, почти тича, някакъв непознат мъж в селски дрехи.
— Стой! — викнаха едновременно и тримата четници, оставени да пазят четата. — Кой си ти?
— Свой! — извика запъхтян непознатият. — Искам да видя войводата. Заведете ме при него! Много нещо имам да му кажа!
Пред хайдутите стоеше млад, хубав момък, облечен в празнични дрехи. Ръцете и лицето му бяха зацапани със засъхнала кръв. Той едва се държеше на краката си от умора.
— Българин ли си? — запита един от четниците.
— Не виждаш ли? — поде друг. — Прилича на човек, а не на звяр! Значи българин е.
— Водете ме по-скоро при войводата! —молеше странният гост. — Всяка минута е скъпа! После ще бъде късно!
*
Край големия огън полулегнал почиваше Индже войвода. При вида на окървавения млад българин той скочи и бързо запита:
— Казвай, момко, какво те води! От кръвта по лицето ти се вижда, че не идваш за нещо весело.

— Лошо, войводо! Голяма мъка ме води при тебе. Днес се готвех за празник, а то . . . — Той не доизказа думите си и заплака.
— Говори, юначе! Плачът е за жените, а за мъжете са нужни силни ръце.
— Войводо, днес се готвех за сватба. С неколцина акрани взех любимата, която си бях избрал за невеста. С песни и свирни тръгнахме за църква, а изведнъж насреща ни се спуснаха освирепели турски заптиета, с ножове и викове. Двама грабнаха годеницата ми, метнаха я на един кон и препуснаха, като вихър. Аз се спуснах към един от нападателите, повалих го, може би и да съм го убил. Но разбойниците бяха много, втурнаха се към мен и трябваше да се спася с бяг. Научих, че някакъв паша харесал годеницата ми и заповядал да я отведат в харема му. Ще минат през долния път. Разпитах овчарчетата за тебе и, слава Богу, намерих те. Помогни ми, войводо!
Индже войвода сбърчи вежди.
— Зверове! — грозно изръмжа той, после се обърна към застаналите наоколо хайдути:
— Юнаци, пригответе оръжието и веднага след мен! Трябва да нападнем турците и да освободим една християнка.
След минута, край широкия път бяха залегнали с готови пушки всички юнаци на Индже войвода.
Отдолу по пътя се чуваше скърцане на кола и конски тропот. Това беше керванът с откраднатата девойка.
Когато похитителите се изравниха със скритите момци, прогърмя мощният глас на войводата: „огън!“
Разнесе се гърмеж. Ехото повтори зловещия трясък. Чуха се писъци. Повече от двеста заптиета на коне се спуснаха върху смелите хайдути. В писъка на ранените и умиращите изведнъж се чуха страшните думи: "войводата ранен!''

Четниците грабнаха тялото на своя войвода и под град от куршуми се оттеглиха в глухия дол. Те достигнаха тайната пещера, оставиха своя ранен главатар и коленичили, изслушаха последните му думи:
— Братя, аз си отивам. Прощавайте! Ние се клехме да се бием до смърт. Аз вече не мога. Но вие сте длъжни да продължите боя! Вървете!
* * *
На сутринта есенното слънце надникна в тесния дол, и веднага се сгуши зад облак. То не можеше да гледа ужасната кървава картина. От юнаците на Индже войвода не бе останал ни един жив. А къде бе занесен и скрит самия войвода, ранен смъртно в боя? Това никой не можа да узнае. Добрите селяни, лишени от великия си покровител, нарекоха местността „Войводин Дол“ и запяха тъжната песен, за още по-тъжната участ на Индже войвода:
„Заплакала е гората,
гората и планината:
къде е Индже войвода
със смелите си юнаци
своите братя да пази
от турци и от сеймени!..“
 

ДЕЛИ МИНДО
От две седмици хората на Кара-Мустафа тършуваха непроходимите гористи склонове на Странжа за да намерят четата на Дели-Миндо.
Пътищата бяха завардени, долините обходени, а на всички върхове стояха съгледвачи. От хайдутите нямаше и следа. След няколко сражения с кърджалиите, водени от Кара-Мустафа, храбрите момчета на Дели-Миндо изчезнаха, като че ли потънаха в земята. Напразно търсеха кърджалийските потери. Те за пръв път идваха в Странджа, а Дели-Миндо от години живееше в нейните кичести дебри. Ала една привечер двама от съгледвачите дотърчаха запъхтяни пред шатъра на бюлюкбашията и в един глас завикаха:
— Идат, ефендим, идат! Спускат се по пътечката! Четирма души са. Добре ги разгледахме! Това са същите хайдути, с които толкова пъти вече се сражаваме...
В миг около шатъра на бюлюкбашията се събраха петдесетина кърджалии, захапали ножове и насочили пушки към пътечката.
По пътечката се спуснаха четирма души с високи черни калпаци и бели клашници. Първият носеше дълга кремъклия пушка на рамо, а от поясът му стърчаха дръжките на два пищова.
Той беше войводата Дели-Миндо — страшилището за кърджалиите, защитник на робите. Когато хайдутите приближиха до шатъра Дели-Миндо спря, погледна другарите си и после със смях викна на бюлюкбашията:
— Не очаквах, ефендим! Не очаквах! Така ли посрещате гостите си?
— Ти като гост ли идеш? — запита недоверчиво бюлюкбашията.
— Като гост, разбира се! — отвърна Дели-Миндо. — Ако исках да ви избия, досега сто пъти бих ви избил. Не исках! Аз се разправям само с тия, дето пакостят на мирните хора. А в Странджа, вие не можехте никому да пакостите.
— Ами не те ли е страх от моите вълци? — с подигравка забеляза бюлюкбашията.
— Който се плаши от вълк не отива в бърлогата му. Не виждаш ли, че вълците ти се плашат от мене и другарите ми, та още държат пушките си срещу нас и хапят ножовете! Аз ги мислех за по-храбри!

— Мълчи! — изсъска бюлюкбашията. — Мълчи, или ще накарам да те насекат на късчата.
— Виж, това не ми харесва; лесно е да ме сечеш, като съм ти дошъл на гости. И после, има още нещо, ефендим: ти си със стотина души, а аз имам 600 момчета в планината. Ако посегнеш към мене, няма да успееш да си дръпнеш ръката, защото куршумите на моите хора са по-бодри! Разбра ли?
Бюлюкбашията се озърна. Стори му се, че от всеки храст към него са насочени безброй пушки. Стана му страшно:
— Казвай за какво си дошъл! Казвай!
— Ех, най- сетне каза една умна приказка. Аз откога чаках да ме запиташ. Дойдох, за да ме заведеш при своят началник Кара-Мустафа.
*
В лагера на Кара-Мустафа имаше голямо оживление. Гориха огньове, свираха зурли, думкаха тъпани. Празнуваха голяма радост: сам Дели-Миндо бе дошъл да се побратимява с кърджалиите. Страшният Дели-Миндо, най-добрият стрелец в цяла Тракия, най-смелият защитник на поробената рая бе дошъл да дири приятелството на разбойниците турци.
Каква промяна бе станала с него? Уморен ли беше от дългите сражения, или се беше уплашил? Кара Мустафа не мислеше за това. Той се радваше, че има такъв смел съюзник и набързо пресмяташе, колко нови злодеяния ще направи сега, когато Дели-Миндо няма да му разваля плановете и да избива най-храбрите му войници.
— Бъди като у дома си, войводо, — подканяше той и жадно обръщаше чашките с мастика. — Хапни си и пийни. Добрата дружба се свързва с ядене и пиене.
— Така е, — отвърна Дели-Миндо и крадешком намигна на тримата си другари. — Трябва да хапнем, да пийнем и да починем. Утре път ни чака.
Кара-Мустафа се усмихна и хитро потри ръце:
— Пътят си е път! Ще дойде царска кола да ви вземе, та да ви заведе до Цариград. Барим и султана да видите, кучета н’едни!
Изведнъж той скочи и измъкна ятагана си:
— Ще видите, кой е Кара-Мустафа!
Но преди да завърши думите си Дели-Миндо изсвири с малка костена пищялка и зловещо се засмя:
— Султанът е далече, Кара-Мустафа! По напред ти ще видиш моите момчета. Ще опиташ дали ръцете им могат здраво да държат разбойници!
Гората около лагера зашумя и преди да се опомнят, кърджалиите се видяха обградени от Дели-Миндовите четници.
— Нито капка кръв, момчета! — викна Дели-Миндо. — Не си мърсете ръцете. Тия юнаци сами ще се предадат! Те са храбри, когато убиват вързани хора. Ние не сме научени така! Вземайте им оръжието и парите!

Хайдутите не чакаха. Те бяха добре подготвени и работата им спореше. За четвърт час кърджалиите бяха обезоръжени и навързани. Тогава пред Дели Миндо доведоха Кара-Мустафа. Той беше блед, с попукани от страх устни.
— Е, Кара-Мустафа? Как ти се виждат моите юнаци, а? Чудо, нали? Нито от вълци се плашат, нито на вълци приличат. Това да ти бъде за урок. Върни се в Цариград и кажи много здраве на султана. Кажи му, че щом той не може да си управлява хората, тука, в България, ще се намери кой да свърши тая работа.
Кара-Мустафа приведе глава. Той беше обиден и благодарен. Обиден беше от дръзките думи на войводата, а беше благодарен, защото Дели-Миндо му подаряваше живота.
*
Разсъмваше се. На една поляна се бе събрала цялата чета на Дели-Миндо. Войводата огледа хайдутите, натоварени с по 2-3 пушки, засука големите си черни мустаци и доволен викна:
— Хайде, братя, всеки по своя път!
Хайдутите се разделиха на групи и всички по различни пътеки тръгнаха към потайната пещера, където никога не можеше да достигне окото на кърджалийски съгледвач.
Към Дели-Миндо се приближи касиерът на четата:
— А с парите какво ще правим, войводо?
— Ще ги върнем на селяните. Те са техни. Разбойниците бяха им ги взели, ние ги взехме от разбойниците, за да ги върнем!
— А за четата?

— За четата има пушки!


НЕЗАБРАВИМОТО ТВОРЧЕСТВО НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН

ДАРЕТЕ И ПОДКРЕПЕТЕ

Описание Сума
Дарение BGN

Дарете в евро