Змей Горянин
Ние, господа български граждани особено много тачим мъртъвците. И умеем да погребваме: с духова музика, със стотици венци и с програмна тържественост. Това е отраден факт за чужденците, защото те могат да си мислят, че щом така се грижим за последните останки на големите си съвременници, много повече ще се грижим за тях докато са живи. Така могат да мислят чужденците, господа български граждани, но ние не можем. Защото грехота е да се самоизлъгваме. И кому би била нужна тая лъжа? За утешение на мъртвите ли, или за наше оправдание?
Един голям артист умря. Един от патриарсите на нашия театър издъхна почти на сцената. Смъртта изпревари последния му спектакъл само с 24 часа.
И знаете ли. господа българска граждани, едва като го видяхме в траурно декорираната зала, можахме да измерим грандиозността на таланта му. Защото ние имаме една много оригинална мярка за духовния ръст на хората: смъртния одър. Това чисто нашенско четвърто измерение не влиза в никаква философска или математическа теория, но в реалния ни живот заема първо място. Приживе ние знаехме, че големият артист е човек с глава, труп и крайници. И сърце! Даже знаехме, че сърцето му е много нежно, любящо, страдащо и уви, болно.
А вярвате ли, господа български граждани, че се намериха между нас личности, безотговорно натоварени с една изключително отговорна работа, които прецениха, че големият артист е вече "стар" и му затвориха почти за половин година вратите на Народния театър. Знаете ли, че болното сърце на големият артист тогава беше жестоко простреляно от простащината, триумфално шествуваща из нашият обществен живот?
Вие не знаете това, господа български граждани, и по-добре! Защото инък ще ви стане неловко, че сте съпровождали ковчега на покойника. Ще почувствувате угризение на съвестта. Глухият ек на тимпаните от траурния оркестър затихна като зловещ кикот. Ковчега отрупан с цветя бе понесен към вечно отворената врата на майката земя. Хората бяха тъжни. Тъжно им беше не за мъртвия артист, когото вече няма да видят, а за оная зелена сянка на безочието и злобата, която се промъква навсъде, за да разкъсва добрите сърца.
Големият артист бе погребан. Тъпият звук на пръстта падаща върху ковчега, сякаш беше звук от топовни салюти: духът на покойника влизаше в обетованната земя, където няма болезнь, ни печаль, ни воздихания, — където глупостта не се признава за компетентност, където не се занимават с изкуство случайни "културни" скитници....
Из в. "Литературен глас", № 189, от 9 апр. 1933 г., рубрика "От сряда до сряда"
-411219-500x0.jpg){kind=link}