СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ- СРЕЩА, КНИГА ОСМА

Светлозар Димитров /Змей Горянин/

  Пред пътната врата на църквата в Котел спря един монах, възседнал охранено доресто конче. Той ловко скочи от кончето, привърза го за кичестата черница, и влезе в църковния двор.
В това време в килията до църквата поп Стойко Владиславов учеше децата на котленските богаташи. Училището на поп Стойко беше прочуто в цялата околност. За него се приказваше чак в Сливен и Хасково, и богатите първенци на седем каази смятаха за гордост да изпратят децата си при поп Стойка на учение.
Тази слава беше наистина заслужена. В тая тъмна епоха, когато гърците владееха православните църкви из цялата отоманска империя, рядко можеше да се намери свещеник—българин да служи в църква на славянски език и да учи българските деца на славянско четмо и писмо. А поп Стойко беше тъкмо такъв свещеник. Той не можеше да търпи нито гърците, нито ония славолюбиви българи, които за да имат по-голямо влияние пред простия народ се гърчееха. Използваше всеки случай за да говори против тях, събираше младежта и с пламенни слова я напътваше към родолюбие и храброст, а старите утешаваше и ободряваше с надеждата, че ще дойде ново време, когато българинът ще има свое собствено царство.
Разбира се, този патриотизъм на поп Стойко никак не се харесваше на сливенския епископ — гъркът Гедеон, — и бедният народен служител сигурно би си изпатил жестоко, ако не беше султанският ферман, даващ пълна свобода и независимост на родното му село Котел.
Когато гостът монах влезе в църковния двор, от килията се разнасяше песента на десетина детски гласчета, които сричаха славянската азбука:
— Аз — а; буки
бе; веди — ве; глаголи —ге...
Монахът се спря по средата на двора, вслуша се в песента на децата и се усмихна.
В този момент поп Стойко погледна през прозореца, видя неканения гост и сърдито смръщи вежди:
— Какво ли търси този гръцки просяк, — помисли си той и като се обърна към децата ласкаво каза:
— Стига, птичета, стига сте чуруликали. Постойте сега мирни и тихи, докато аз се разговоря с този гост.
Децата млъкнаха, а поп Стойко премина през килията, отвори вратата и застана на прага.
Пред него стоеше мъж, около четиридесет годишен, но с вече прошарени власи, с лице обгоряло от слънцето и вятъра, и с кротки сини очи. Той се усмихваше ласкаво, а тази усмивка караше поп Стойка да позеленее от злоба и веднага да си помисли:
— Ето сега, тоя грък — шпионин на търновския владика, чу че децата учат славянски и ще вземе да прави клюки...
Гостът направи няколко крачки, и любезно поздрави.
— Добро утро, помага Бог!
— Дал Бог добро! — отвърна поп Стойко и едва пое протегнатата му десница.
— Аз съм подигумен на Хилендарския монастир, — препоръча се монахът.
По просия е тръгнал, помисли си поп Стойко и недружелюбно отсече:
— Лошо време сте избрали, отче! Сега селяните обедняха, оголяха. Нямат за себе си, та камо ли на монастирите да подаряват...
— Аз не ида за да искам подаръци, — пресече го хилендарският монах. — Напротив, подарък ви нося... Ами защо не ме поканите в килията?
— Е, влезте, влезте, — неохотно промълви поп Стойко и отвори вратата.
Монахът влезе. Учениците се изправиха и почтително поздравиха.
— Учите ли? — запита засмяно гостът.
—Учим, — отговориха децата в един глас. — Сега учим славянската азбука. И псалтиря ще учим.
— Ами гръцката азбука знаете ли?
Поп Стойко се приготви да отвърне, но едно от децата го превари:
— Защо ни е гръцка азбука. Нека я учат гръцките деца!
— Браво, юначе!
Гостът се приближи до момченцето, погали го по рошавата главичка и продължи:
— Когато всички български деца бъдат като тебе, тогава ще настане ново време за България
Поп Стойко бе така изненадан, че не можеше да продума. Той поглеждаше ту децата, ту странния си гост и мълчеше.
— А когато изучите псалтиря, — каза с развълнуван глас хилендарският монах, — учителят ще ви научи да четете моята книга.

Той бръкна в торбата, която носеше през рамо и извади голяма книга с кожена подвързия. Поп Стойко дръпна книгата, разтвори я и прочете на глас:
— История славяноболгарская!
Книгата заигра в ръцете му. Той се облегна до стената и с широко разтворени очи се взря в госта си.
— Значи вие сте отец Паисий? — едва успя да продума той. — Как не можах да се досетя. От толкова хора слушах за вас и за книгата ви и тъй много исках да се срещнем...
— И аз знаех за вас, отче, — отвърна отец Паисий. — И още щом влязох в Котел, отправих кончето си към църквата.
— Аз отначало ви помислих за шпионин на гръцкия владика, — разсмя се поп Стойко, после като се досети, че тоя разговор не бива да се води пред децата, обърна се към последните и каза:
— Хайде, деца, идете си по домовете, а утре пак ще продължим учението.
Децата с весел шум напуснаха килията и се разтичаха из църковния двор. А поп Стойко поведе своя гост към къщата си.
Три месеци преживя отец Паисий, като скъп гост на поп Стойка. И когато тръгна да си ходи, много младежи излязоха да го съпроводят, далече, почти до Градец.
Отец Паисий водеше кончето си и мълчеше. Мълчеше и поп Стойко. Те тъй много се бяха сближили, че предстоящата раздала ги натъжаваше. На моста на Камчия групата се спря.
— Останете със здраве, — сбогува се отец Паисий, после прегърна поп Стойка и братски се целунаха.
Поп Стойко се върна замислен вкъщи, влезе в стаята си, спря до малката масичка и нежно помилва купчина изписани листа. Това беше първият препис на Паисиевата история.
След 29 години поп Стойко Владиславов бе ръкоположен за врачански епископ и прие името Софроний Врачански.
Верен на своя народ, той защищаваше онеправданите и измъчвани българи, и затова сам изживя безброй страдания.
Но споменът за срещата с великия Хилендарски монах отец Паисий, през 1765 година и огнените слова на неговата история, поддържаха духа му бодър и подкрепяха силите му за една грамадна книжовна деятелност „Роду болгарскому на ползу!“

В края на XVIII век видинският областен началник — аянин Осман Пазвантоолу започна упорита борба срещу султана с желание да отдели своята област в самостоятелно княжество. Дълги години се води война между редовната турска армия и наемната кърджалийска войска на непокорния аянин. А мирното население, и турско и българско, от целия вилает беше подложено на нечуван грабеж и тормоз. Беглеци от войската, разбойнически шайки, даалийски отряди кръстосваха из селата и градовете на цяла северозападна България и жестоко безчинстваха.
От тези разбойнически банди най-много страдаха свещенниците и монастирите, защото турците ги смятаха за богаташи и непрекъснато ги обираха. Обедняването на свещенниците и монастирите пък се отразяваше на врачанският епископ, който не можеше да събира никакви данъци. Търновският митрополит се намираше в чудо, кого да назначи за епископ във Враца. За десет години — седем гърци заемаха тоя пост и седмината се отказваха и забягваха в Цариград.
През юлий 1794 година в Търново пристигна последният врачански епископ грък — отецът Серафим. Той пристигна пешком с изранени от път нозе, с устни попукани от страх и мъка, без калимявка и с расо, разкъсано от драките. Той преживя шест дни в митрополията и умря без да продума дума. Бог знае какви ужаси бе преживял.
В това време поп Стойко Владиславов от Котел, живееше с децата си в Арбанаси, като игумен на един монастир. Гонен от турците и гърците из Котленско, той бе принуден да прехвърли Балкана за да си отпочине.
*
Жетвата и вършитбата се бе привършила. Слънцето грееше по-слабо и напомняше за настъпващата есен. В двора на монастиря поп Стойко даваше нареждания на ратаите, които товареха две коли с пшеница. Колите бавно излязоха из монастирската врата, завиха покрай чешмата и заскърцаха по шосето към Търново. Пред тях, възседнал малко черно конче, яздеше поп Стойко. Той отиваше да продаде пшеницата за да плати владишкия данък.
Направо от пазаря поп Стойко се отправи към митрополитския дворец. Лицето му беше мрачно. Той знаеше, че ще го посрещне лукавият протосингел Григорий, и ще започне да го ругае, задето продал пшеницата евтино, ще започне да го заплашва със затвор и заточение, а може и да го бие...

Всъщност, него го чакаше голяма изненада. Посрещна го още на вратата протосингелът любезен и засмян:
— Добро утро, отче, добре дошли! Заповядайте!
Поп Стойко го загледа зачуден и едва промърмори:
— Добро утро. Аз донесох парите от пшеницата... Малко са, ама...
— Няма нищо, няма нищо, — пресече го протосингелът Григорий. — Това е лесна работа... Има нещо по-важно. Елате да отидем при дядо Матей. Той отдавна ви чака.
Поп Стойко съвсем се слиса.
— Аз... такова... — промънка той, — не съм приготвен... как тъй ще отида с празни ръце...
— Е, това е излишно, — засмя се протосингелът. — Вие сте беден човек и дядо Матей иска да ви направи една добрина.
Търновският митрополит Матей, — цариградски грък, бе дебел като буре, с оголяла глава, ленив и глупав. Когато при него влязоха протосингелът и поп Стойко, той едва си отвори очите. Поп Стойко приближи, коленичи и целуна ръката му.
— Ти ли си поп Стойко от Котел? — запита митрополитът на гръцки език.
— Аз съм, — отговори изплашеният и зачуден поп Стойко.
— Слушай, аз искам да ти направя една добрина. Врачанският епископ Серафим предаде Богу дух. Реших тебе да ръкоположа за епископ. Върви и се приготви. Сбогом.
Поп Стойко излезе като пиян. Той се чудеше, защо митрополитът му прави такава висока чест, да го ръкоположи за епископ, когато е прост свещеник, при това българин и най-важното: да не му поиска нито грош за това. А митрополит Матей и протосингелът Григорий се тресяха от смях.
— Ох, ще си умра,—пищеше митрополитът, — ще си умра от смях. Нека отиде този луд поп във Враца, там ще се научи на ум и разум, като го емнат кърджалиите и даалите.* (Кърджалиите и даалиите са били бегълци от турската армия, които събрани в групи наречени орди, нападали мирното население и го ограбвали. Те са върлували от 1789 до 1810 год.)
Две седмици по късно поп Стойко бе ръкоположен за епископ и с новото си църковно име Софроний Врачански замина за епархията си. Това беше на 13 декемврий 1794 година.
Но още стигайки до Плевен, отец Софроний научи защо гърците го пращаха на толкова висок пост. Плевенци му разказаха, че при Враца се водят сражения между кърджалиите на Осман Пазвантоолу и еничарите на Генчъ-ага и Хамамджиолу. След много препятствия, все пак патриотът Софроний стигна епархията си. Но тук го чакаше голямо разочарование. Владишкият дворец бе по-лош от затвор. Само една стая бе свясна, но нейната бедност бе по-голеяма от бедността в овчарска колиба. Отец Софроний се помири с това положение. Той идваше да служи на народа, а не да трупа богатство. А народът го посрещна, като баща. За първи път българите чуваха в църквите си поучение на български език, за първи път след толкова столетия в храмовете се отекваха молитвите на езика на нашите праотци Кирил и Методий. Обеднелите и оголели селяци деляха залъците си с отца Софрония за да го подържат. Но какво биха могли да сторят те с голи ръце срещу разбойническите банди и войсковите части? Как биха могли да запазят своят обичан пастир?
*
В 1797 година Мустафа паша от Пловдив обсажда Пазвантоолу във Видин. Враца става център на войната. В митрополията нахълтват заптиета. Отец Софроний бяга. Затрупват го преспи, клоните на дърветата разкъсват дрехите му, разраняват ръцете и лицето му, гладът го измъчва. Скрива се в някаква кошара. След месец се връща. Залавят го разбойници. Дава им последната си пара. Стига във Враца. Къщата му е разграбена. Живеят в нея кърджалиите. Софроний се връща в Арбанаси. Друга мъка: къщата му разграбена, децата му забягнали голи в Свищов. В ужаса на войната се слива у жасът на един баща, който не може да нахрани и облече децата си. А над всичко това смъртен страх сковава мисълта на отца Софрония. Хилядите изтезания, хилядите несгоди сломяват и най-горещия родолюбец. А годините убиват силите, изгасят пламъка на борческата воля, погребват надеждите. В 1800 година епископ Софроний се скрива в Никопол. Тук той желае да дочака, или свършването на войната, или смъртта, която би му донесла почивка.
*
Севернякът спря ледовете на Дунава и ги скова в сребърна броня. Мразовитата зимна хала бушуваше с бясна сила. Никой не би се решил да излезе вън от къщи. Отец Софроний се бе приютил в къщата иа никополския свещеник. Той седеше до разгорената камина и записваше патилата си. Малкият зимен ден бе угаснал неусетно и нощта се спусна като черна кърпа над градчето. Изведнъж някой почука на прозорчето. Отец Софроний стана и отвори вратата. В стаята се вмъкна запъхтян селянин, и като посечен се струполи на пода.
Отецъ Софроний се наведе над него.
— Какво има, сине?
— Ужас, отче, — задъхвайки се отвърна селянинът. — Цял ден и цяла нощ тичам за да те предупредя. Гяур-имам идва към Никопол с десет хиляди кърджалии.
Отец Софроний остана като попарен. Гяур-имам беше най-жестокият от военачалниците на Пазвантоолу.
— Ами сега какво да се прави? — запита той.
— Бягай, отче, бягай! И аз ще дойда с тебе! Да бягаме във Влашко.
В стаята влезе домакинът. Софроний се обърна към него:
— Братко, намери два коня. Ето в тая кисия има хилядо гроша. Намери два коня, каквито и да са. За всичките пари...
*
След два часа по стръмния бряг на замръзналата река слизаха двама конници. Животните боязливо стъпиха на леда; Спряха за миг, после сякаш и у тях премина страха на яздачите им, и полетяха към влашкия бряг.
Внезапно единият кон подскочи, опита се да се задържи на задните си крака, ледът се пропука и животното потъна в тъмната дълбока вода. За щастие ездачът бе паднал на здрав лед. Той беше епископ Софроний. Другарят му спря коня си, слезе от него, помогна на нещастния старец да се закрепи на седлото, улови поводите и тръгна. На разсъмване излязоха на срещния бряг. Пред тях се разстилаше безкрайна бяла пустиня. Само ято диви патици подплашени изхвръкнаха и потънаха в куршумената мъгла. 

Епископ Софроний Врачански започваше нов живот. Събитията му бяха попречили да говори на българите, но той намери още сили у себе си да пише книги за тях.

Може да споделяте всичко от блога, но използването и препубликуването на част или цялото съдържание на блога в интернет или на хартиен носител, може само с изрично разрешение и като се посочи източникът- https://zmeigorjanin.blogspot.com