Георги Мамарчов
В далечината проечаха два изстрела.
Тръбите засвириха тревога!
И изведнъж полето оживя. Из тъмнината се надигна вълна от хора, втора, трета. Отсечени гласове даваха заповеди, чуваше се щракане на пушки, сподавен шепот и шум от хиляди стъпки. Тук-таме пламнаха факли и техните жълти пламъци осветяваха много строени войници, готови да полетят в бой.
Това бяха войниците на генерал Дибич Забалкански— смелите казаци, с чиято неустрашимост главнокомандващият фелдмаршал Витпенщайн успя да премине победоносно през цялата почти турска империя и да достигне до свещения град Одрин.
Какво значеха двата изстрела? Нима турците бяха нарушили премирието и смогнали да съберат разпръснатите и разбити полкове и отново се опитваха да отблъснат руските войски?
Казаците се споглеждаха в недоумение.
Сам генералът беше застанал пред палатката си, почукваше земята със сабята си и нервно разговаряше с окръжаващите го офицери.
В това време към тях се зададоха две редици конници, ограждащи група въоръжени български селяни.
— Българи, господин генерал, — докладва един от офицерите. — Нашите първи постове не могли да ги разпознаят в тъмнината и дали два изстрела във въздуха. Началникът им иска да говори с вас. Какво ще заповядате?
— Да дойде! — отвърна Дибич и след минута добави:
— Другите да бъдат добре охранявани, за да не би да станат някои неприятности. Дайте заповед на тръбачите да свирят отбой! Повтарям: с българите трябва да внимавате...
— Господин генерал, българите не са нито разбойници, нито шпиони, за да се плашите от тях, — намеси се един висок синеок момък с офицерски дрехи.
— Капитан Мамарчов, — рязко отговори генералът, — не обичам моите офицери да ми дават съвети!
После, като махна сърдито с ръка, той приближи до един едър, скоклест мъж, водач на пристигналите българи:
— Искал си да ме видиш?
— Да, господарю, — като мечка изръмжа новодошлият. — Исках да те видя и да ти кажа, че аз и моите триста момчета сме готови да се бием с турците под твоя заповед. Чак от балкана идем, много път изминахме, ала ако кажеш, и сега ще се хвърлим в бой.
— Ето, —почти обидно отвърна българинът и протегна своята дълга кремъклия пушка. — Това не е ли оръжие?
— С такова оръжие се бият вълци в гората, а не се води война.
— Аз пък не мисля така! С това оръжие десет години бия кърджалии и еничери. И нито веднъж не съм сбъркал.
— Как се казваш?
— Кара Танас. От Жеравна съм. От десет години чета водя из Балкана. И никой не може да каже, че пушката ми лошо бие. Ако има такъв юнак, нека застане насреща ми!
— Ха-ха-ха! — изсмя се Дибич Забалкански. — И аз ли да застана?
— Е, ти си руски генерал. Се едно, че си ми брат; аз за тебе не казвам. Виж, да си турчин...
Кара Танас замълча, погледа насъбралите се офицери, усмихна се без да има защо, па после изведнъж заговори бързо и отсечено:
— Та казвай, господарю, кога ще почне боя, за да кажа на момчетата да си починат. Не сме дошли тука да приказваме приказки.
Дибич се замисли и бавно промълви:
— Боят се свърши!
— Свърши ли се? Какво казваш, господарю! Дотук ли ще спрете? Ами нашето отечество свободно ли е вече! Ах, братко, генерале...
Кара Танас се забърка от въпроси и не знаеше къде да дене ръцете си. Дибич мълчеше.
— Кажи де, — настояваше Кара Танас. — От мъка питам. Не виждаш ли? Значи вече ще си имаме българско царство? Ти ли ще си ни цар? Кажи де!...
Дибич го погледна:
— Ех, братко — войводо! Лошо нещо е когато не можеш да правиш това, което искаш. Войната свърши, но България не е освободена. На мене ми е заповядано да събера войската и да се върна в Русия. Кой знае, може би след някоя година ще дойдем пак. Готви се за тогава.
Кара Танас остана като попарен. Той изгледа изпитателно генерала, обърна се и без да продума отиде при своите момчета. В очите му блестяха сълзи. Всичките му надежди бяха разбити.
Някой леко го тупна по рамото. Пред него стоеше руски офицер и му правеше знак да мълчи:
— Войводо, ела в моята палатка, — прошепна офицерът на български. — Там ще говорим важни работи.
— Слушай, — продължи той, когато бяха в палатката и седнаха на ниските походни столчета, — Аз съм българин от Котел. Казвам се Георги Мамарчов. Водя петстотин казаци. Ако искаш заедно ще нападнем турците и ще продължим войната докрай. Или ще освободим родината си, или ще паднем геройски. Искаш ли?
— Ти ме питаш дали искам? — задавен от гняв и мъка отговори Кара Танас. — Ами нали затова съм дошъл, нали затова пет дни вървиме пеш? Само кажи и веднага съм готов да вдигна момчетата.
— Дай си ръката, войводо!
❖
Разсъмваше. На запад небето стана виолетово тъмно, а на изток светна тънка алена линия.
Внезапно екнаха гърмежи. Екът раздра глъхналата тишина и потъна във воя на битката. Като свирепи зверове казаците на капитан Мамарчов и хайдутите на Кара Танас налетяха на спокойната турска войска и я изненадаха. А в руския лагер тревога обзе всички.
— Върнете ги, — крещеше генерал Дибич Забалкански. — обградете ги и ги върнете. Веднага, веднага. После ще бъде късно!...
Два полка казаци полетяха към турските позиции за да върнат непокорните храбреци, а генералът бавно се върна в палатката.
Той седна на походното си легло, притвори очи, може би за да скрие сълзите си, и промълви с разтреперан глас:
— Безумци, истински безумци, а толкова големи герои! С осемстотин души искат да победят Отоманската империя!
Раздяла
Замлъкнаха гърмежите, ножовете потънаха в ножниците, вятърът отнесе дима на барута.
Мирът бе подписан. Мирният договор между Турция и Русия, като надгробен камък подтисна умрелите надежди, че България ще бъде свободна.
Армията на генерал Дибич Забалкански сви бойните си знамена и бавно тръгна назад към широките руски степи. Казаците яздеха конете си мълчаливи и скръбни. Когато през есента на 1829 година минаваха из българските селца и градове, посрещаха ги с песни и цветя, сега ги изпращаха със сълзи и ридания.
Някои селяни изоставиха имотите си и пешком тръгваха след войниците, за да не дочакат отмъщението на башибозуците. Тълпа гладни и полуголи селяци следваше войската на руския генерал.
А сам генералът — страшният, непобедимият Дибич Забалкански, яздеше намръщен, сърдит и посърнал, с поглед отправен в далечината. Офицерите яздеха след него и мълчаха,
А пред него бавно се движеше затворена обозна кола. Понякога генералът приближаваше до нея, искаше му се да надникне вътре, но после рязко дръпваше юздите на коня си и се връщаше назад.
В колата бе затворен неговият любимец капитан Мамарчов.
След неуспешния опит да продължи сам, на своя глава войната, капитан Мамарчев бе заловен в Сливен от пратеници на Дибича и арестуван. Сам генералът му отне сабята и всички военни отличия, заповяда да го затворят в обозна кола и пожела колата да пътува пред него, за да не би смелият българин да се опита да избяга.
А Мамарчов стоеше в колата, като лъв заловен в див тропически лес и заключен в клетка. Пътуването му се струваше безкрайно. Беше престанал вече да брои дните, които му се виждаха по-дълги от векове.
И ето веднъж колата спря, войниците разпрегнаха конете, някой отметна завесата на колата и отсечено каза:
— Господин капитан, генералът ви чака!
— Къде се намираме?
— В Силистра. Тук ще се разделим.
— Ще се разделим ли? — усмихна се Мамарчов и помисли: — сега военният съд ще ме съди за моето непокорство и ще ме застрелят.
*
— Капитан Мамарчов, — заговори строго Дибич, когато арестуваният влезе в стаята, където бе генерала с щаба си. — Тук вашето пътуване се свършва.
— Благодаря ви, господин генерал, че сте решили да наредите на българска земя да ме застрелят.
— Кой ви каза, че ще ви застрелят? — запита Дибич, почти изненадан.
— Това заслужава всеки, който не се подчинява на заповедта на своя началник, — отговори Мамарчов и гласът му трепна.
— Зависи, — тъжно се усмихна Дибич. — Може би, ако Русия беше в робство и аз не бих се подчинявал на началника си!
После, сякаш уплашен от думите си, той продължи с равен, началнически глас:
— Капитан Мамарчов, съгласно мирния договор в Силистра остава руски гарнизон, който ще бди за спокойствието и безопасността на българското население в турската империя. Вие сте назначен за началник на гарнизона и комендант на града. Ето сабята ви, ето и вашите офицерски отличия.
Един миг капитан Мамарчов остана като вкован, после с радостен вик се спусна към генерала и го прегърна:
— Бащице, вие ме оставяте тук, в България, в отечеството ми...
— Да, сине, — отвърна Дибич. — И нека Бог благослови твоите замисли и осъществи плановете ти!
На очите му се показаха сълзи. Една от тях капна на мундира на храбрия българин и заблестя, като елмаз.
Тази сълза беше най-скъпият орден на капитан Мамарчов.
Черна пролет
Страшни дни бяха настанали в поробена България. Пролетта на 1830 година донесе само мъка и ужаси. Русите, предвождани от генерал Дибич Забалкански бяха достигнали през есента на 1829 год. до стените на Одрин, и там поради намесата на Англия и Франция, трябваше да сключат мир и да се върнат обратно. Всички надежди на робите българи за свобода, бяха жестоко излъгани. Но това не беше всичко — идваше по-страшното: отмъщението на турските орди, които с връщането си щяха да искат сметка от българските селяни, оказали помощ и гостоприемство на руските войски.
А всички знаеха колко жестоко отмъщават турците. Всички, многажди бяха изпитвали ужаса на кланетата, побоищата в занданите, и заточенията в дивия Деар-бекир. И бедният, отруден и безправен български селяк със свито сърце очакваше отмъщението.
То дойде с пролетта на 1830 година. Като кървава вълна заля родните полета и балкани, разтърси из основи всичко строено с тежък труд и мъка, превърна китните села в пепелища, а работните местни селяци в полуживи сенки, които даже не смееха да се оплакват. Над всичко отгоре, тръгнаха султански чиновници да събират двоен данък, и на тия, които не можеха да заплатят, вземаха житото и добитъка. А надежда за помощ не идваше отникъде. Даже въздухът беше тежък и водата горчива.
*
Турски заптиета бяха плъзнали по градове и села да ловят разбойниците — гяури, които са съдействували на руската войска.
От хубавото, чисто българско село Жеравна, подкараха пешком за Търново двадесет души, между които и старият седемдесет годишен поп Тодор. Грeхът на последния, беше в това, че посрещнал руските войски с кръст и благословия.
След дългия път изранен, уморен и пребит, него го затвориха в Търновския затвор, който беше гробница на хиляди българи. Там нещастният поп Тодор бе подложен на нечовешки мъки, — и за връх на поруганието предложиха му да се потурчи, за да му подарят живота.
След дълги колебания, поп Тодор прие да стане мохамеданин. В ума му беше изработен план за отмъщение срещу издевателствата. И този план беше величав.
Но и едните и другите останаха разочаровани.
В джамията доведоха поп Тодора, прегърбен и съкрушен, с разкъсани и кални дрехи. Той премина през тълпата, стигна до средата на храма и изведнъж с необикновена дързост се изправи. В очите му гореше някакъв небесен пламък, около главата му сякаш имаше ореол на светец.
— Хора, — извика гръмогласно старецът на турски, — чуйте последните ми думи. Дойдох тук, не за да си променя вярата, а за да ви кажа една истина. Доведоха ме тук, за да ме обругаят и измъчат. Аз понесох всичко, защото Бог е един: той вижда и чува. Каквото има да му дадем, той все ще ни разбере. Мене Иисус ще ми приеме душата, а тия тук, Аллах ще ги накаже. Те направиха къщите ни пепелища, — и техните къщи пепелища ще станат; нашите деца са сирачета, и техните деца сирачета ще останат. И Аллах е справедлив колкото и нашият Бог. Той ще им даде заслуженото...
Не успя да довърши поп Тодор. Неговите честни и сърдечни слова озвериха турците; те се хвърлиха отгоре му и го задушиха.
След това мъртъв го изнесоха и обесиха на края на града.
Според турските закони, труповете на обесените оставаха на бесилката 3 дни. Обаче на следния ден още трупът на обесения поп Тодор беше изчезнал...
Из града се понесе слух, че попът възкръснал, и турците, които го убиха, изтръпнаха от ужас.
А в това време един беден човек с тежък товар на гърба се промъкваше из козите пътеки на балкана към Капиновския монастир.
Този беден човек беше простият търновски бъчвар Кънчо. Неговият тежък товар беше трупът на геройски загиналия мъченик поп Тодор.
Простият бъчвар беше направил необикновен подвиг; той презрял опасностите, издебнал вечерта заптиетата, които вардели бесилката, и когато заспали, свалил трупа за да го погребе по християнски.
Защото тогава времената бяха наистина страшни и жестоки, пролетта наистина беше черна, — но хората имаха добри сърца, и най-простият беше велик, и най-скромният беше готов за подвиг.
