Два дни войската на генерал Гурко се губи из балканските усои. По шосето се движеха турски войски, които Гурко искаше да обходи и нападне в тил.
Ала зимните хали виеха с хиляди гърла, грабеха пухкавия сняг, навяваха го на дълбоки преспи и затрупваха пътеките. Бяха се заблудили и българите водачи, които не бяха из този край. Цялата войска бе изоставена в Божиите ръце.
Изморени от убийствения път, войниците бяха станали суеверни. Понесе се мълвата, че нощем на небето се явявал огнен кръст, забит някъде в полето на изток.
Генералът разбираше, че този кръст е отражение от пожарите, които горяха в равнината на югоизток от Балкана, но за да успокои войниците каза, че този е Христовият кръст, слязъл от небето да победи полумесеца. Войниците вървяха непрестанно. Те знаяха, че ако спрат да починат ще ги упои белият зимен сън и всички ще измрат.
На 13 декември бурята стана стихия, вятърът се превърна в ураган, събаряше хората, затрупваше ги с пряспа и ги погребваше под бял, леден саван.
А като поутихна към обед, стана още по-лошо.
Падна гъста, непрогледна мъгла.
Войниците продължаваха пътя си, но след малко се надвесиха над някаква пропаст и спряха. Беше безумие да продължават по-нататък. Всяка нова крачка можеше още повече да ги заблуди и да ги застави да скитат из планината, докато измрат от студ и глад.
Гурко тръгна да обходи войниците, за да ги ободри и насърчи, но думите му бяха слаби да възкресят убития дух.
Той тръгна с приведена глава, мрачен и печален. Знаеше, че всяка загубена минута помагаше на турците да съберат разбитите си сили и отново да нападнат...
Потънал в мисли, Гурко достигна челния отряд, който бе спрял над пропастта. Надвеси се над зиналата бездна, където се стелеше мъглата и понечи да се върне назад. Тогава долови някакъв глас: някой говореше високо:
- Хайде! Не се заплесвай, ами стъпяй здраво пред себе си, че ще се провалиш! Стъпяй здраво!
Гурко се отправи по посока на гласа вдясно от пропастта и след няколко крачки пред него застана мършавата фигура на малко селско магаре, натоварено с върше/клони/. Иззад магарето се подаде млада селянка, облечена в мечи кожух.
Тя ахна, като видя пред себе си офицера, но мигом се съвзе:
- Ух, че ме сепна! Добре, че не си читак!
Гурко побърза да я успокои. В тази безизходност, единствената му надежда беше тая българка, изпратена сякаш от Провидението, за да спаси войниците от гибел.
- Нека да дойде поручик Колев да се разговори с тази жена и да научи къде е пътят, - заповяда генералът и сам се опита да разпитва българката:
- Има тука турка?
- Имаше, ама сега няма! - отговори жената. - Аз ги гледах от кошарата като вървяха... Затрупа ги виелицата и ги измори. И труповете им не можеш да намериш!...
Генералът не можа да разбере всичко, но българинът поручик Колев му обясни, а после се обърна към селянката:
- Далече ли е Ялдъзъ-табия?
- Не е! Да има един час път. Не повече.
- Има ли по Яддъзъ-табия и., по Арабаконашкия проход турски войски?
- Нали ви казах? Имаше, ала ги затрупа виелицата. Вие сте били тука на завет, а там е открито...
- Как ще можем да стигнем до Ялдъзъ-табия?
Селянката се замисли. После поклати загрижено глава и каза:
- Сами не ще можете. Ще се загубите из мъглата и Бог знае къде ще ви затрупа и вас бурята. Като ви гледам, как сте капнали от път...
Сетне изведнъж се реши:
- Аз ще ви заведа до върха, ала ще бързате, че трябва преди мръкнало да сляза в колибите...
- Юнак жена си ти, сестро - викна Колев.
- Ами, ами! - възнегодува селянката и небрежно махна с ръка. - Голяма работа! Лошото е че бързам, а то...
Из войската мигом се пръсна новината, че някаква юначна жена ги повела и скоро ще ги изведе из негостолюбивия- Балкан. Капналите от студ и несгоди войници на часа се оживиха и бързо тръгнаха по стъпките на водачката си.
За по-малко от час те стигнаха върха.
Тогава селянката спря, посочи с ръка на югозапад и каза на генерала:
- Ей тука долу, на стотина крачки е царският път. Вие и сами ще го намерите... После идва една долинка; после пак ще прехвърлите един рид и ще стигнете село Саранци... Там да си отваряте очите, че тейко ми беше казал: в селото имало много аскер! От там като тръгнете направо у София ще отидете!.. Вървете си сега със здраве и Бог да ви е на помощ!
Гурко бръкна в джоба на шубата си, извади няколко монети и ѝ ги подаде:
- Вземи за услугата!
- Какво? - изви вежди обидено жената. - За пари ли съм блъскала толкоз път?! Аз, байно това го правя за вярата си и за народа си; не за твойте жълтици!
Гурко помисли, че жената протестира и иска повече пари. Той извади още няколко жълтици и поднесе пълната си със злато шепа към селянката.
Преди поручик Колев да му обясни, жената плесна шепата му и златните монети със звън се разпиляха по заледения сняг.
Селянката бързо подкара магаренцето си назад.
Тогава Гурко разбра своята грешка: не беше получил услуга от мужик- роб, а от горд и свободен човек!
Той се затича след българката, догони я, прегърна я и целуна челото и с треперещ глас каза:
- Прощавай, сестро! Добър урок ми даде ти! Истински добър урок!
Когато се върна при своя щаб на очите му имаше сълзи. Той беше разплакан от благородството на една българка.
Змей Горянин
1942 г. Източник на ръкопис
 |
| Генерал Йосиф Гурко в Балкана" на Павел Ковалевски |
Аудио вариант на разказа
