АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ- КНИГА ОСЕМНАДЕСЕТА

Змей Горянин

Непобедимите

Привечер заваля проливен дъжд. Сякаш небето се мъчеше да изгаси с дъжда горящите села край Панагюрище.
Въстанието беше разгромено. Стотиците смели бунтовници паднаха сломени под напора на хилядната турска войска и безбройните башибозушки пълчища. Богатите села бяха разграбени и опожарени, а техните обитатели безмилостно избити. Крилатата чета на Бенковски бе разпиляна из дивите дебри на Балкана и Средна Гора. Сам войводата бе изчезнал.
И какво щеше да донесе утрешния ден?
Този въпрос вълнуваше двама млади мъже, които яздеха по пътя от Панагюрище за Копривщица. Те напразно се опитваха да бързат: изморените коне едва повдигаха нозете си.
— Ако стигнем навреме, може би ще успеем да помогнем. Хорчо, ти мислиш ли, че ще можем да съберем триста души въоръжени от Копривщица и да се върнем още тази вечер в Панагюрище?
— Не зная, Манчо! Не ми се ще да мисля нищо, преди да стигнем. Страх ме е да не се излъжем в сметките си.
Те замълчаха.
Иван Хорчов, когото всички наричаха само Хорчо, и Манчо Манов бяха помощници на апостолите Волов и Бенковски. Те бяха в Панагюрище, когато войската настъпи в града, едва успяха да се промъкнат и побързаха да подирят помощ от Копривщица.
Когато наближиха града, Хорчо задържа коня си:
— Погледни, — прошепна той и посочи с ръка към височината Св. Илия, — Виждаш ли белите шатри? Това ще е войската на Хасан бей.
— А защо няма стрелба? — запита Манчо.
— Ще видим! Чакай! — за миг Хорчо замълча, после извади револвера си и викна:
— Ей, който и да си, излез! Излез, или ще стрелям!
Револверът беше насочен в един храсталак край пътя.
— Бати Хорчо, аз съм, аз!
Иззад храсталака се появи едно момиче. То беше бледо, изплашено, с разбъркани коси и попукани устни.
— Аз съм, бати Хорчо... Ганка... не ме ли познаваш? Дъщеря съм на хаджи Пею...
— Какво има, Ганке? Какво търсиш тука? —запита Хорчо и някакво страшно предчувствие го жегна.
— Лошо стана! Много лошо! Не зная как да почна. Селяните се изплашиха и изловиха апостолите. Искат да ги предадат на турците, за да запазят жените и децата. Хванаха Волов, Каблешков, Икономов и още двайсетина души.
— От кого научи това? — запита Манчо.
— От татко, отговори девойката и заплака.
— И татко бил в аптеката на д-р Спас. Там били всички чорбаджии. Те решили да постъпят така, божем за общо благо. А мене ме досрамя от това предателство и избягах...
Хорчо стоеше като убит от тая страшна и срамна вест. Изведнъж, пришпори коня и се спусна към градеца.
— Бързай, Манчо, — викна той. — Аз ще спася апостолите. Ще спася и Копривщица от позор. Бързай!
Пред аптеката на д-р Спас стояха обезумелите от страх селяни. С насочени пушки те пазеха да не избягат из затвора тия, които бяха пожертвували всичко за свободата.
А самите затворници стояха унили и покрусени. Тях ги измъчваше не толкова мисълта, че въстанието пропадна, колкото разочарованието, че тия, за които се бореха, сега искаха да ги предадат на тираните.
В този миг пред аптеката се спряха двамата конници — Иван Хорчов и Манчо Манов.
— Братя, — викна Хорчо скачайки от коня. — Победа! Бенковски разби турската армия и сега идва насам! През Дунава вече минават руски войски — Турция вече е победена.
Селяните се спогледаха. После всички изведнъж се спуснаха да освободят затворените апостоли, някои се кръстеха и шепнеха:
Господи, какво грозно предателство щяхме да извършим!..
*
Хорчо хвана Волов под ръка и го дръпна настрана.
— Братко, аз излъгах, — прошепна той на ухото му. — Бенковски е разбит. Крилатата чета е пръсната из планината. Селата край Панагюрище ще горят. Турската войска е над Копривщица. Още тази нощ трябва да бягаме в Балкана! Предупреди другите— А пък аз излъгах, за да спася и вас и Копривщица.
Волов прегърна Хорчо и го целуна.
*
Същата нощ на 30 април 1876 година, из Копривщица излязоха 27 конника; те поеха стръмните планински пътеки, за да търсят гостоприемството на зелените букаци. Старият хайдушки Балкан ги чакаше, като нежен и добър баща.
Но и тук сновяха потери.
Четата се спря в зори на една поляна.
Тук трябваше да натирят конете, да се разделят на малки групи и по трима — четирима души да продължат пешком до Дунава. А оттам — във Влашко.
Когато всички се пръснаха по козите пътеки, на полянката останаха двама души. Единият бе легнал на земята. Той трепереше от треска. Устните му, засъхнали от огън, едва се мърдаха.

Този млад мъж беше апостолът Тодор Каблешков.
До него бе коленичил най-добрият му приятел Найден Стоянов.
— Найдене, — прошепна Каблешков, — върви с другите. Мене ме остави! Моята песен е изпята. Послушай ме.
— Каблешков, аз съм с тебе. Ако ще мрем — ще мрем двама !
Изведнъж край тях изтрещяха десетина пушки, и преди бунтовниците да отвърнат, група турски войници се хвърлиха върху им, обезоръжиха ги и здраво вързаха ръцете им.
- Ще ви занесем подарък на Селями паша — засмя се един от нападателите и помогна на Каблешков да стане.
*
Селями паша влезе в Габрово с музика и песни. Той беше радостен, че води със себе си един от най-опасните комити — Тодор Каблешков.
И щом стигна в конака, заповяда да освободят Каблешкова от веригите и да го настанят в стаята на караулния началник. Може би с това Селями паша мислеше да разтвори устата на комитата и да научи повече за въстанието. А в стаята на караулния началник Каблешков видя закачена на стената една пушка, откачи я, прекръсти се, допря дулото до челото си и дръпна спусъка.
Сам Селями паша коленичи пред умиращия герой и чу последните му думи:
— Най-сетне съм свободен.
 

Може да споделяте всичко от блога, но използването и препубликуването на част или цялото съдържание на блога в интернет или на хартиен носител, може само с изрично разрешение и като се посочи източникът- https://zmeigorjanin.blogspot.com