Учениците от Старозагорското класно училище се разхождаха из широкия училищен салон и преговаряха урока си по всеобща история за втория час. Едни се изпитваха, други надничаха в учебника, трети преповтаряха тихичко заученото.
В това време вратата се отвори и в салона влезе един човек, който накара всички ученици да се стъписат изумени. Такова нещо не беше се случвало никога още в училището! Защото този човек беше турчин.
- Господи!- изненадано викна едно от по-големите момчета. - Турчин в нашето училище! За какво ли иде“?
Наистина, турците никога не посещаваха българските училища, освен накрая на годината, когато се произвеждаха изпитите. И тогава идваха само представителите на властта. А сега?
Турчинът сякаш разбра думите на ученика и се усмихна едва доловимо. Той беше млад човек, на около 35 години, облечен богатски; със сукнени шалвари и салтамарка, бозови - изписани с гайтани и сърма. Покрай ниската яка на салтамарката му минаваше тежък сребърен синджир, който криеше в пояса му от тежка алена коприна навярно скъп златен часовник. По цялата ширина на пояса отпред висяха тънки сребърни верижки, много майсторски изработени. На нозете си носеше скъпи лачени еминии, а на главата морав анадолски фес, с голям пискюл.
И най-бързият поглед показваше, че този човек е или е много богат търговец, или висок сановник.
Той без двоумение пресече салона с леки и широки крачки и влезе в учителската стая, като остави учениците още в по-голяма изненада.
- За какво ли иде?- каза някой. - И тука ли ще почнат да се месят нашите тирани?
Този ученик беше от класа на даскал Петър Витанов и беше вече запален от родолюбивия огън на учителя си и от песните на Добри Чинтулов.
- И как се е стъкмил!- прибави друг. - Като че ли е дошъл само да се покаже: вижте ме, аз съм ага, а вие сте гяури и роби!
Старият училищен слуга, дядо Панко премина през салона, шляпна лекичко по врата запаления родолюбец и удари звънеца за втория час. Учениците влязоха в класните стаи, заеха местата си, ала съвсем забравиха предстоящите уроци. От ума им не излизаше богатият "читак!
А когато последният влезе във втори клас под ръка с учителя по история Петър Витанов, недоумението достигна върха си!
Как може такова нещо:даскал Петър, който се е учил във Франция и Англия, който не знае бъкел турски, да върви под ръка с богатия ага и да го води в клас!
Пак надделя благоразумието и възпитанието на учениците. Те посрещнаха госта с тишина и прави. А той така мило им се усмихна! Чуден турчин, наистина!
Започна урокът по всеобща история. Витанов изпитваше няколко момчета от по—първите и техните отговори видимо радваха турчина. Но откъде пък разбираше български? О, не само го разбираше, ами го говореше, като истински балканджия.
Пред черната дъска беше застанал ученикът Коста Койчев и разказваше урока за Карл Велики, когато турчинът го запита:
- Ами знаеш ли, юнак, кой български цар е царувал по него време?
Коста се смути не само защото не знаеше, ами защото агата му заговори на български.
- Не зная, ефенди, - плахо отговори той. - Не сме учили това.
- Цар Крум, юнак, цар Крум, - благо отвърна гостът. - Цар Крум е царувал и е бил съюзника с Карла Велики. За цар Крума знаеш ли?
- Зная! - весело каза Коста,- Той бил непобедим цар и сразил византийския цар Никифор...
- Ами има ли сега византийци, Коста? - хитро подхвърли турчинът.
Ученикът се посмути, погледна даскал Петър за насърчение, а после с открит поглед и висок глас отговори:
- Има, ефенди! Те са сегашните гърци... Ама все ще се намери някой нов български цар да ги порази!
Всички останаха като втрещени. Сам турчинът направи нещо невиждано и нечувано: вместо да удари плесник на нахалния ученик, той го прегърна и рече:
- Браво, мойто момче! Такива трябва да бъдат всички български ученици!
После измъкна из пояса си една манистена кесийка, извади от нея сребърен бешлик и го подаде на Коста.
- Вземи да си купиш нещо за добрия отговор.
Вратата на стаята се затвори и вътре се втурнаха две заптиета, водени от един онбашия. Те се озърнаха, но като видяха богатия ага, застанаха чинно.
- Ний търсихме, - започна онбашията, но агата го прекъсна:
- Знам, знам! И аз него търсех, ала докато да дойдем, той отлетял. Дори не се е отбивал в училището.
Заптиетата се поклониха и излязоха. Думите на агата бяха казани на прекрасен турски език и това съвсем ги успокои.
В междучасието Коста Койчев и другарите му - все запалени глави, като него, намериха слугата дядо Панко, че се рови нещо в градината и го наобиколиха:
- Казвай сега, старо харо!- закани се Коста, приправейки се на строг. - Ти си хитра лисица и всичко знаеш - Казвай, какви бяха тези заптиета и защо дойдоха?
Старецът ги изгледа един по един, за да се убеди, че са все надеждни младежи, и едва тогава отговори:
- Търсеха дякон Левски.
- Дякон Левски ли? - зачудиха се учениците. - Че защо пък ще го търсят в училището ни?
- Ами че нали тука беше! - настави дядо Панко. - Той беше преоблечен, като богат турчин.
Тази истинска случка е станала в края на април 1872 година.
 | ||
| Старозагорското класно училище, където е учил и Васил Левски |
