ПРЕДИ ДВАЙСЕТИНА ГОДИНИ

Разказ за обесването на Васил Левски 

Змей Горянин

Преди двайсетина години през един февруарски ден попаднах в Знеполе - сиреч, в Трънския край - този може би, най-сиромашки край на нашата Родина, сгушен между планините на Краище, каменлив и неплодороден. Жителите му - здрави и приветливи планинци - изкарват хляба си почти изключително с гурбетуване, и трябва да се признае, са най-добрите майстори зидари из цяла България.
Денят беше рядко хубав за февруари. Наистина беше студено и престудено, но слънцето грееше ослепително върху безоблачното синьо небе и правеше цялата заснежена околност да изглежда златна. Сред златото се протакаше една накъдрена платинена нишка - река Ерма.
Автомобилът премина един каменен мост над реката, навлезе в малко колибарско селце и току насред селския мегдан закашля като престарял изморен кон и запря. Шофьорът скочи, зачовърка нещо из мотора, а сетне надникна в колата и рече:
- Ще се позабавим, господине. По-добре е да влезете в кръчмата да се стоплите, докато поправя колата..
Коминът на малката схлупена кръчмичка извишаваше струйка дим, която сякаш ме канеше:
- Заповядайте, моля! Елате се посгрейте!
В кръчмата, освен кръчмаря, който притича да ме посрещне
и да ми подаде грижливо избърсан стол имаше един старец - бял като снега и усмихнат, като слънцето. Поздравих и приседнах до него, край зачервената тенекиена печка.
- Как тъй си попаднал из нашия край?- запита старецът. - По това време малко граждани идват тъдява..
- По служба, дядо. Па ми се повреди нещо автомобила, та дойдох да се посгрея, докато го поправи шофьорът.
- То и машините са, като животните. Изморяват се, поболяват се... Човек трябва да им познава нрава... Ами ти откъде си?
- От София, дядо. Ти ходил ли си в София...
Старецът се засмя, а кръчмарят се намеси:
- Как да не е ходил, господине? Та дядо Видул е направил, може да се каже, баре петстотин къщи в София. Той е най-добрият майстор в нашенско...
- Правих синко, ама преди години, - тъжно поклати глава дядо Видул. - Сега вече не мога! Внуците сега строят. Те са по-изучени. Вече европейски къщи строят... Ние едно време си карахме работата по старата мода - алатурка.
- От колко години не си идвал в София, дядо Видуле?- запитах аз.
- Има вече трийсет години. Още през турско работих дюлгерлък там. Трийсетина и повече години го работих, па като затежнях - прибрах се в село.
- Е, сега да дойдеш в София, не ще можеш да я познаеш. Вече е станала истинска столица! Такива големи сгради, такива високи здания навярно никога не си виждал, - започнах аз с гордост да разправям. - Дори и чужденци, като дойдат в София се зачудват на уредбата ѝ.
- Може сине, - тихо отвърна старецът. - Тъй трябва и да бъде! Сега сме свободна страна - грехота е да сме още като в турско време, когато робувахме.
- Па и от други материали сега строят сградите, - наставих аз. - Вече не ги правят от кирпичи и тухли, а от камък, бетон и желязо.
- Старецът нетърпеливо махна с ръка, сякаш му бях казал нещо неприятно или глупаво:
- Празна работа е материалът, момче! Може и златни тухли да имаш, па и курник да не можеш да построиш!
- Е, да, - посмутих се аз, като мислех, че съм засегнал майсторското му честолюбие. - Разбира се, че най-важно нещо е майсторството...
- И то е празна работа, момче. Слушай ме ти мене - стария човек. Цялата тайна е в едно дребно нещичко. Съвсем дребно нещичко, ама ако не е то - не можеш да сложиш камък над камък, камо ли постройка да правиш.
Загледах събеседника си озадачен и съвсем забъркан.
- Тъй е! Всичко е в отвеса! Нали знаеш, какво е отвес? Една мъничка тежинка, завързана с една връвчица. Като висне тежинката на връвчицата, та я опъне - нареждай по нея, колкото си искаш материал. На сто метра можеш тухла над тухла да слагаш и пак няма да се съборят: само по опънатата връвчица да ги нареждаш. Туй то!
Дядо Видул си изтърси малката проста луличка, напълни я отново с чер тютюн и продължи:
- Тази мъдросия още в турско време я научих. Баш на днешния ден я научих и то в София. Тогава още не бях станал майстор. Бях калфа- башия при майстор Младен от Самоков. В София строяхме нова казарма... Ех, ех!... Годините се търкалят, като разпиляни пари... Не беше София, каквато разправяш, че е станала. Все едно, че беше голямо село. Само чаршията и еврейската махала приличаха на град. Орхание, Самоков, Ихтиман бяха по-големи градове - уредени, оправени, да ти е драго в град да влезеш! А пък София... крива, кална, сбутана!...
Без да искам се позасмях, като си представих чистата и спретната столица и я сравних с малките градчета, които дядо Видул наброи. Старецът забеляза усмивката ми и заканително ми помаха с пръст:
- Чакай да ти разкажа всичко и ще разбереш.. Ние, казах ти, строяхме в София нови казарми. То беше през 1872 година. Работихме до късна есен и разпуснахме работниците, а майстор Младен, аз и още двоица калфи останахме да довършваме някои работи извътре на постройката. Лоши дни бяха тогава бунтовници бяха ограбили султанската хазна от Орхание и турците се бяха настървили, като вълци срещу беззащитната рая. Не смеехме да кажем, че сме българи. По едно време хванаха този дето обрал хазната. Викаха го Димитрия Общий. Тъй му викаха, защото за общите работи се бил грижил, та затуй и ограбил султанските пари: да помага с тях на сиромасите българи. Мина що мина - един ден ни среща миралаят, дето надзираваше постройката на казармите и вика на майстор Младена:
- Ей, майсторе, хванахме вашия паша.
- Кой паша, ефендим? - запита майсторът и лицето му побеля, като тебешир. - Ние знаем Хасан паша, дето е валия.
- Хайде, хайде!- сопна се турчинът. - Не се преструвай!
Вашия паша хванахме! Този, който размирява раята и я кара да се бунтува!.. Скоро ще го видите, като се люлее над катраненото буре...
Изсмя се с глас турчинът и отмина. Майстор Младен ме хвана за ръката и тъй я стисна, че щеше да я строши:
- Видуле, казва, - лошо стана! Хванали са най-големия ни закрилник! Ех, велика душа има този човек! Познавам го. Два пъти съм го виждал, два пъти съм го чувал и оттогава съм се преродил... Дано го Господ закриля!...
Дядо Видул се загледа през малкото прозорче в блестящия от светлина ден, сякаш търсеше спомените си от преди петдесет и толкова години.
- Пак ще ти кажа: баш днешния ден беше, когато дойде при нас калфите майстор Младен и ме дръпна настрана: "Слушай, каза ми, - днес са обесели великия човек. Ела с мене да идем при бесилката му, да речем Бог да прости”. - Тръгнахме с него; излязохме накрай града; беше сиво и тежко време; студ голям; от Мургаш долиташе остър вятър и влачеше драките по пустото поле; по улиците не се виждаше жива душа; само на двайсетина крачки от бесилката две заптиета стояха свити, като помръзнали врабчета и подскачаха за да се постоплят. Ех, грозно нещо е бесилката. Грозно и страшно. Току изведнъж майстор Младен ми рече с несвойски глас:
- Сега вече го вярвам, Видуле. Вярвам го тогова праведника! Той ни разправяше, че България ще се освободи! Казваше, че ние с костите си и телата си трябва да изградим свободата на нашата родина. Сега вярвам, че ще можем да го сторим, защото... защото имаме отвес! Виж сгърченото тяло на Апостола Левски, как виси на въжето, като отвес. По него ще изградим свободата!
Аз слушах стареца със затаен дъх. Тръпнех от някакво необикновено чувство, че разговарям с един очевидец на смъртта на най-великия българин. Дядо Видул може би ме разбра и се усмихна приятелски:
- Разбра ли сега, защо е толкова хубава София? Защо е толкова здрава и угледно построена? Защото сам Васил Левски стана отвес за построяването ѝ. За построяването на цяла България. Затова запомних думите на майстор Младен. И ДЕНЯТ запомних: беше 6 февруарий 1873 година по стария календар, вторник. (по новия календар 18-ти февруари.)

Днес на 18 февруари 2023 г. се навършват 150 години от обесването на Васил Левски.

➤ЗМЕЙ ГОРЯНИН-НЕЗАБРАВИМИ ТВОРБИ