Светлозар Димитров- /Змей Горянин/
СЪЗАКЛЯТИЕ
Тежка бяла мъгла лежеше над Дунава. Черните силуети на крайбрежните върби приличаха на приказни великани строени в редица и готови да тръгнат за бой. Стъпките на патрулите заглъхнаха в далечината.
Внезапно рязък, отсечен писък разкъса тишината; като че ли някоя заблудена в мъглата нощна птица викаше своите другари. Писъкът се повтори от брега и веднага една тъмна сянка се отдели от върбите и тръгна към зелената спокойна вода.
Чу се плясък от весла. До брега се долепи малка рибарска лодка. Двама млади хора ловко скочиха на земята, точно пред човека, който ги чакаше сгушен между върбите.
— Лев безстрашний! — прошепнаха новодошлите.
— България ви вика! — отвърна посрещачът;
— Води ни при войводата!
— Той ви чака!
— Събраха ли се всички?
— Ще видите сами!
— Ний носим добри известия.
— Ще ги кажете на войводата, — строго ги прекъсна непознатият. — Съзаклятниците не съобщават известията, които носят, тук между върбите. Тссст!... Тихо! Легнете по очи и мълчете...
По брега се движеха хора въоръжени с пушки. Те приближиха до мястото, където бяха тримата съзаклятници, взряха се в мъглата, но нищо не можаха да видят и отминаха.
— Тия патрули не бяха турски, — забелязаха нощните гости.
— Да, тука, в Силистра има руски гарнизон. Но руските патрули не са по-добри от турските. И те биха попречили на светото ни дело, ако ни открият. Сега да вървим.
В малка бяла стаичка, добре осветена, но с тежки капаци на прозорците, за да не се вижда светлината отвън, стояха десетина души и разговаряха шепнишком. Изведнъж някой почука три пъти на вратата.
— Кой? — запита един от присътващите.
— Лев безстрашний! — отговори мъжки глас зад вратата.
— Войводата, — прошепнаха няколко гласа и високо отговориха с условените съзаклятнически думи;
— България ви вика!
Вратата бързо се отвори и в стаичката влязоха трима души. Те бяха нощните пътници по Дунава и техният посрещач.
Пътниците бяха млади хора, облечени в градски дрехи по новата европейска мода, а посрещачът им носеше черна наметка, под която личаха офицерски чизми и блестяща сабя.
Той премина през стаичката, достигна до масата отрупана с книжа и свали наметката си. Пред съзаклятниците застана строен мъж облечен в хубави руски офицерски дрехи.
— Е, момчета, — обърна се усмихнат той към новодошлите. — Вие искате да ви заведа при войводата? Ето го войводата пред вас.
— Вие ли сте войводата? Вие ли сте нашият обичан капитан Мамарчов?
— Аз съм войводата ви, момчета. А колко ме обичате, ще покажете, когато запищят край ушите ни вражеските куршуми. Сега на работа! Нека всеки си представи пълномощията и да съобщи новините.
При масата започнаха да се явяват един по един посетителите на капитан Мамарчов. Те заставаха мирно, по войнишки, подаваха на войводата лист хартия, изпълнен със стотици подписи на младежи готови да полетят срещу враговете на родината, и съобщаваха новините:
— Войводо, цяло Русенско е готово да въстание. Само дай знак и веднага ще превземем конака.
— Търновци чакат твоята заповед, капитане; целият град, като един човек ще стане, щом загърмят пушките.
— Ние в Габрово сме малко, войводо, но всички сме изпитани хора.
— Идвайки от Котел, срещнах четата на Кара Танас — жеравненския войвода. Каза ми да те поздравя. Имал със себе си 300 юнаци, но още 1000 били готови да се наредят под байрака.
Така говореха и от Елена, и от Дряново, и от Лясковец...
Капитан Мамарчов слушаше със съсредоточено внимание и радостно се усмихваше. От получените новини той разбираше, че цяла североизточна България е готова да пламне, че робът е решил вече, или да мре, или да свали яремът от шията си.
Когато и последният пратеник завърши доклада си, Мамарчов се изправи. В очите му грееше огън, гласът му трепереше.
— Момчета, — заговори той. — Днешният ден е празник за мене. Сега повярвах, че усилията ни не са отишли напразно. Аз вече реших къде и кога ще избухне въстанието. Трябва да бъдем близо до Търново, за да провъзгласим третото българско царство в старата и славна столица. Затова избрах Капиновския монастир. Там никой няма да ни види, а и братята-монаси са преданни на делото хора. В уреченият ден всички трябва да бъдете там! Елате сега да съобщя на ухото на всеки деня на въстанието и условните думи за влизане в монастира. А сетне вървете и нека Бог ви благослови!
*
Три седмици по-късно, когато зорницата още не бе изгряла, един мъж с черна наметка излезе из Силистра. Тих ветрец повяваше откъм Дунава и шумеше в храстите край пътя. Странният пътник се промъкваше тихо и често се озърташе. Сякаш се боеше да не би някой да го следи.
На два километра от града той спря и подсвирна. Като че из земята изкочи един конник, водещ със себе си и втори кон оседлан с офицерско седло.
— Готов съм, господин капитан.
— Да тръгваме тогава!
След миг двама ездачи препускаха по пътя към Кеманлар, Разград, Попово — Капиновския монастир, където ги очакваха смелите съзаклятници. Те бяха капитан Мамарчов и верният му ординарец.
Слънцето бавно се издигна над хоризонта. Мамарчов се загледа в огнения диск:
— След три дни слънцето ще грее над свободна България!
Тежка бяла мъгла лежеше над Дунава. Черните силуети на крайбрежните върби приличаха на приказни великани строени в редица и готови да тръгнат за бой. Стъпките на патрулите заглъхнаха в далечината.
Внезапно рязък, отсечен писък разкъса тишината; като че ли някоя заблудена в мъглата нощна птица викаше своите другари. Писъкът се повтори от брега и веднага една тъмна сянка се отдели от върбите и тръгна към зелената спокойна вода.
Чу се плясък от весла. До брега се долепи малка рибарска лодка. Двама млади хора ловко скочиха на земята, точно пред човека, който ги чакаше сгушен между върбите.
— Лев безстрашний! — прошепнаха новодошлите.
— България ви вика! — отвърна посрещачът;
— Води ни при войводата!
— Той ви чака!
— Събраха ли се всички?
— Ще видите сами!
— Ний носим добри известия.
— Ще ги кажете на войводата, — строго ги прекъсна непознатият. — Съзаклятниците не съобщават известията, които носят, тук между върбите. Тссст!... Тихо! Легнете по очи и мълчете...
По брега се движеха хора въоръжени с пушки. Те приближиха до мястото, където бяха тримата съзаклятници, взряха се в мъглата, но нищо не можаха да видят и отминаха.
— Тия патрули не бяха турски, — забелязаха нощните гости.
— Да, тука, в Силистра има руски гарнизон. Но руските патрули не са по-добри от турските. И те биха попречили на светото ни дело, ако ни открият. Сега да вървим.
В малка бяла стаичка, добре осветена, но с тежки капаци на прозорците, за да не се вижда светлината отвън, стояха десетина души и разговаряха шепнишком. Изведнъж някой почука три пъти на вратата.
— Кой? — запита един от присътващите.
— Лев безстрашний! — отговори мъжки глас зад вратата.
— Войводата, — прошепнаха няколко гласа и високо отговориха с условените съзаклятнически думи;
— България ви вика!
Вратата бързо се отвори и в стаичката влязоха трима души. Те бяха нощните пътници по Дунава и техният посрещач.
Пътниците бяха млади хора, облечени в градски дрехи по новата европейска мода, а посрещачът им носеше черна наметка, под която личаха офицерски чизми и блестяща сабя.
Той премина през стаичката, достигна до масата отрупана с книжа и свали наметката си. Пред съзаклятниците застана строен мъж облечен в хубави руски офицерски дрехи.
— Е, момчета, — обърна се усмихнат той към новодошлите. — Вие искате да ви заведа при войводата? Ето го войводата пред вас.
— Вие ли сте войводата? Вие ли сте нашият обичан капитан Мамарчов?
— Аз съм войводата ви, момчета. А колко ме обичате, ще покажете, когато запищят край ушите ни вражеските куршуми. Сега на работа! Нека всеки си представи пълномощията и да съобщи новините.
При масата започнаха да се явяват един по един посетителите на капитан Мамарчов. Те заставаха мирно, по войнишки, подаваха на войводата лист хартия, изпълнен със стотици подписи на младежи готови да полетят срещу враговете на родината, и съобщаваха новините:
— Войводо, цяло Русенско е готово да въстание. Само дай знак и веднага ще превземем конака.
— Търновци чакат твоята заповед, капитане; целият град, като един човек ще стане, щом загърмят пушките.
— Ние в Габрово сме малко, войводо, но всички сме изпитани хора.
— Идвайки от Котел, срещнах четата на Кара Танас — жеравненския войвода. Каза ми да те поздравя. Имал със себе си 300 юнаци, но още 1000 били готови да се наредят под байрака.
Така говореха и от Елена, и от Дряново, и от Лясковец...
Капитан Мамарчов слушаше със съсредоточено внимание и радостно се усмихваше. От получените новини той разбираше, че цяла североизточна България е готова да пламне, че робът е решил вече, или да мре, или да свали яремът от шията си.
Когато и последният пратеник завърши доклада си, Мамарчов се изправи. В очите му грееше огън, гласът му трепереше.
— Момчета, — заговори той. — Днешният ден е празник за мене. Сега повярвах, че усилията ни не са отишли напразно. Аз вече реших къде и кога ще избухне въстанието. Трябва да бъдем близо до Търново, за да провъзгласим третото българско царство в старата и славна столица. Затова избрах Капиновския монастир. Там никой няма да ни види, а и братята-монаси са преданни на делото хора. В уреченият ден всички трябва да бъдете там! Елате сега да съобщя на ухото на всеки деня на въстанието и условните думи за влизане в монастира. А сетне вървете и нека Бог ви благослови!
*
Три седмици по-късно, когато зорницата още не бе изгряла, един мъж с черна наметка излезе из Силистра. Тих ветрец повяваше откъм Дунава и шумеше в храстите край пътя. Странният пътник се промъкваше тихо и често се озърташе. Сякаш се боеше да не би някой да го следи.
На два километра от града той спря и подсвирна. Като че из земята изкочи един конник, водещ със себе си и втори кон оседлан с офицерско седло.
— Готов съм, господин капитан.
— Да тръгваме тогава!
След миг двама ездачи препускаха по пътя към Кеманлар, Разград, Попово — Капиновския монастир, където ги очакваха смелите съзаклятници. Те бяха капитан Мамарчов и верният му ординарец.
Слънцето бавно се издигна над хоризонта. Мамарчов се загледа в огнения диск:
— След три дни слънцето ще грее над свободна България!
ПРЕДАТЕЛ
При каймакамина на гр. Елена, Мурад-бей, се вмъкна запъхтян ниският, бъчвообразен чорбаджи Йордан, — най-богатият и влиятелен човек в градеца. Той не успя да поздрави с нисък поклон, според обичая, а веднага седна, или по право се струполи върху миндера.
— Ефендим, — задъхвайки се започна чорбаджи Йордан. — Страшна работа ти казвам! Тук, под носа ни се е готвело нещо ужасно! И ние не сме помирисали дори...
— Говори, чорбаджи, — лениво измънка каймакаминът.
— Барут, ефендимъ барут! Под краката ни сложили бомбата... И да се чудиш: и моят син се замесил вътре...
Каймакаминът сбърчи вежди. Чорбаджи Йордан се сепна и бързо започна да го увещава:
— Подлъгали го, аго, — а той е млад, неопитен и се хванал в капана. Получи снощи писмо от Силистра, от оня луд руски капитан, от Мамарчов. Аз скришом го прочетох и дойдох... Услуга за услуга: аз ще ти кажа къде и кога ще се съберат тия разбойници, а ти ще ми обещаеш, че моят син, Камен, ще бъде спасен.
— Да бъде!— лукаво измърмори Мурад-бей, — но ти ще ми разкажеш всичко и ако не излезе вярно...
Чорбаджи Йордан се наведе над ухото му и пошепна:
— Довечера, в Капиновския монастир ще се съберат всички. И капитанът ще дойде. Като мишки ще бъдат заловени. А за Камена — ти вече обеща.
*
Залутан в китните дебри на Балкана Капиновският монастир беше най-удобно място за заговор. Точно затова — капитан Мамарчов бе избрал тихата обител за организиране на своя голям план — революция в България.
През тая топла априлска вечер на 1836 година в манастира бяха събрани всички будни младежи из търновския вилает; всички, които бяха понесли в душите си сладкото и опасно слово на отца Паисия и мечтаеха да видят отечеството си свободно.
Почти шепнейки, капитан Мамарчов разкриваше пред слушателите си плана за въстанието.
Изведнъж някой силно заудря монастирската врата.
— Кой е? — извика оставеният караул.
— Аз съм чорбаджи Йордан, — обади се треперящ глас.
— Отворете! Искам да се видя с капитана! Имам важно нещо да му кажа!...
Вратата се открехна. В тоя миг двеста въоръжени заптиета с гръм се втурнаха в двора. Заговорниците настръхнаха. Те наскачаха с извадени ножове срещу бясната сган. Стана нещо страшно: резкият звън на ножовете се смеси с охканията на ранените и глухия ек на Балкана. Монастирът пламна.
Капитан Мамарчов с десетина момчета бяха заловени живи.
По една тясна пътечка над монастира се катереше млад човек. Скъпите му дрехи бяха разкъсани от драките. От гърдите му струеше кръв. Лицето му бе смъртно бледо, устните му шепнаха нещо неразбрано.
— Камене, — извика някой зад гърба му — чакай, аз съм баща ти.
Младият човек се извърна.
— Спасих те, Камене. — продължи чорбаджи Йордан. Щеше и ти да пострадаш покрай ония хаймани. Аз те спасих. Мило ми беше: нали съм ти баща...
— Не си ми баща, — глухо изпъшка Камен. — Ти не си ме спасил... Опозори ме ти мене! Почерни и името ми, и младините ми. С братска кръв ме опръска. И смъртта ми и тя ти е малко наказание! Махай се!
— Сине, — протегна ръце към момъка чорбаджи Йордан.
— Махай се ти казвам! Не ме докосвай с кървавите си ръце! Не ми говори, защото дъхът ти ще ме отрови!... Предател!
Вратата се открехна. В тоя миг двеста въоръжени заптиета с гръм се втурнаха в двора. Заговорниците настръхнаха. Те наскачаха с извадени ножове срещу бясната сган. Стана нещо страшно: резкият звън на ножовете се смеси с охканията на ранените и глухия ек на Балкана. Монастирът пламна.
Капитан Мамарчов с десетина момчета бяха заловени живи.
По една тясна пътечка над монастира се катереше млад човек. Скъпите му дрехи бяха разкъсани от драките. От гърдите му струеше кръв. Лицето му бе смъртно бледо, устните му шепнаха нещо неразбрано.
— Камене, — извика някой зад гърба му — чакай, аз съм баща ти.
Младият човек се извърна.
— Спасих те, Камене. — продължи чорбаджи Йордан. Щеше и ти да пострадаш покрай ония хаймани. Аз те спасих. Мило ми беше: нали съм ти баща...
— Не си ми баща, — глухо изпъшка Камен. — Ти не си ме спасил... Опозори ме ти мене! Почерни и името ми, и младините ми. С братска кръв ме опръска. И смъртта ми и тя ти е малко наказание! Махай се!
— Сине, — протегна ръце към момъка чорбаджи Йордан.
— Махай се ти казвам! Не ме докосвай с кървавите си ръце! Не ми говори, защото дъхът ти ще ме отрови!... Предател!
Пътниците веднага се заловиха за работа: децата се спуснаха из горичката да събират дърва и съчки, жените се заловиха да готвят вечеря, а мъжете се отделиха настрана и започнаха да обсъждат плановете за бъдеще.
Тия пътници бяха преселници от Балкана напуснали къщите и имотите си и дошли да дирят поминък в равна Добруджа, за да се спасят от отмъщението на турците. Защото руско-турската война бе свършена: мирът бе подписан през есента на 1829 година и турците отново ставаха господари на родината ни, а българите оставаха покорна рая. Тия, които не можеха да приведат отново врат под ярема, събраха мило и драго и тръгнаха в опасно пътешествие. Десетки кервани отпътуваха, стотици семейства се изселиха. Опустяха китните балкански селца.
Полянката, на която се бяха отделили мъжете бе малко издигната над равнината. От нея, додето поглед стига, се виждаше безкрайна зелена равнина, никога несечена от лемежа на ралото.
Слънцето току-що залязваше и последните му червени лъчи правеха зелената трева блестяща като водата на грамадно, спокойно езеро.
— Това е равна Добруджа, братя. Дал Бог земя за всички ни. Утре ще я поделим. Ние сме осем челяди, по един човек от челяд ще тръгне с мотиката и ще си отбележи синура.
Говореше столетника дядо Стоимен — човек мъдър и справедлив. Преселниците го уважаваха, като старейшина и всяка негова дума бе закон.
— Дядо, — запита един мъж на около тридесет години. — При такава делба няма ли един да вземе много земя, а друг малко?
— Ех, Момчиле, — отговори стареца, — който е умен ще вземе колкото земя му трябва, а който е лаком, цял свят да огради — полза няма да има. Разбра ли? Утре при изгрев слънце, като се съберем тук, ще ви кажа как ще стане подялбата.
Вечерта се спусна над земята. Мъжете се прибраха при семействата си, а след час всички спяха дълбок сън.
Само Момчил не можеше да заспи. Завивката сякаш беше планина, а във възглавницата му, като че ли имаше разгорени въглища. Мъчеше го мисълта за подялбата на земята. Той искаше да има много земя, безкрайна земя; да си направи чифлик, какъвто няма по цял свят, да спечели много пари и да стане пръв богаташ в цяла Добруджа. По едно време помисли да стане, да запретне колата си и да се отдели от другите преселници. Да отиде далеч и там да си огради земя, колкото иска. Досрамя го и го достраша. Да се отдели, ами ако го нападнат разбойници?...
Зора се сипваше. Край колите се раздвижиха хора. Проеча гласът на дядо Стоимен:
— Хайде-ей! хора, дигайте се! Работа ни предстои!
След минута мъжете се събраха пак на полянката:
— Казвай, дядо Стоимене! — подканиха неколцина — Научи ни, как ще делим?
Дядо Стоимен смукна цигарата си, поизкашля се и започна:
— Сега, като изгрее слънцето всеки от вас ще тръгне по една посока и ще брои крачките си. На сто крачки ще копне два пъти с мотиката, и с тия копки ще отбелезва границата на земята си. Но помнете: трябва да се върнете преди залез. Който закъснее — значи се е полакомил. А лакомият не заслужава да бъде помежду ни. Той утре наново ще си дели земя!
— Да бъде, дедо! — отвърнаха преселниците.
Само Момчил мълчеше и намръщено гледаше пред себе си.
*
Когато първият лъч на слънцето блесна над върховете на малката горичка, преселниците тръгнаха с мотика на рамо да бележат синурите на бъдещите си ниви. Пред всички, тичешком се спусна Момчил.
След него дълго гледа дядо Стоимен, поклати побеляла глава, и тихо продума:
— Зле ще свършиш, Момчиле! Зле ще свършиш, синко!...
Почти всички мъже се върнаха на могилката още към пладнина.
Момчил го нямаше.
Преселниците се споглеждаха:
— Какво ли стана с него?
— Ще дойде, братя, — тъжно отговаряше дядо Стоимен.
И наистина, току преди залез, Момчил се зададе. Той тичаше с всички сили спираше се, копваше и пак тичаше. А когато стигна полянката, олюля се и падна.
— Закъснях ли? — едва прошепна той. Гърдите му бързо се повдигаха, очите му се затвориха, по челото му се показа ледена пот.
— Не си закъснял, Момчиле, навреме дойде! — дядо Стоимен коленичи до него и повдигна главата му.
— Аз, дядо, оградих... много... земя... безкрайна... зе...
Той не довърши. Главата му клюмна настрана, на устните му се показа струя алена кръв.
От бързото и непрекъснато бягане, сърцето му се бе пръснало.
Дядо Стоимен стана и се прекръсти:
— Синко, на лакомото човешко око стига само една шепа земя!...
В равна Доруджа и сега има малко селце — Момчил.
Когато го посетите, всеки старец ще ви разправи този страшен разказ за човешката ненаситност.
