Змей Горянин
Пролетното слънце не радваше затворниците от мрачната килия на Кукушкия затвор. То не можеше за стопли тъмницата, нито да разсее нейния мрак, нито да прогони смрадната влага, която лъхаше от плесенясалите ѝ стени.
Проникналият през тясното решетесто прозорче слънчев лъч само за миг озари изпитите, бледи лица на затворниците, които спяха наредени един до друг върху протрита рогозка, постлана на каменния под.
Тази бърза слънчева милувка разбуди всички, като че ли по команда. Само дядо Колю Делчев продължаваше да спи в своя ъгъл. Сънят му беше мъчителен. По челото му имаше студена пот, пръстите на ръцете му непрекъснато се движеха, а устните му шепнеха нещо неразбрано. Затворниците помислиха, че е болен и го разбудиха.
Старецът се изправи на лакти, огледа се наоколо и дълбоко въздъхна:
- Ех, че страшен! Цяла нощ пожарища и кърви съм сънувал...
- Какво друго можем да сънуваме, дядо Кольо?- отвърна един от затворниците. От петстотин години такъв ни е живота: все пожарища и кръв! Видели ли сме нещо хубаво, та да сънуваме хубави сънища? Страхотии...
Наистина, те живееха само в страхотии.
България беше вече свободна, имаше свой цар, свое управление, народът отпочиваше и лекуваше кървавите рани от робството.
А Македония - светата люлка на българския дух, родината на Кирила и Методия, на Климента Охридски и на Цар Самуила пъшкаше под черно робско иго. Не бяха се свършили още страданията на македонските българи.
- Ех, ех, свобода!- възкликна друг затворник и удари с юмрук стената, като че ли искаше да я разруши.
- Ще дойде!- каза дядо Колю и сбърчи вежди. - Аз имам вяра в младите и знам, че те ще успеят!
Сякаш в отговор на думите му до прозореца на килията се спря една сянка: каймакаминът /управителят/ на Кукуш беше се облакътил на железната решетка и гледаше с някаква зла усмивка затворниците. Погледът му се спря на дядо Колю Делчев и усмивката му стана още по-зла:
- Къде е синът ти, чорбаджи Кольо?
- Като съм в затвора, как мога да знам къде е синът ми?- отговори с презрение старецът.- Наверно е някъде из планините. Такъв юнак няма да стои в Кукушката чаршия!
Каймакаминът сви гневно вежди и просъска:
- Твоят размирен син отиде вече на онзи свят! Разбра ли? Ти да си жив! Вчера сутрин при село Баница царският аскер му дал заслуженото!...
Затворниците изтръпнаха: убит сина на дядо Колю, убит Гоце! Славният Гоце Делчев - сърцето на македонските младежи, които се бореха за свобода!Единствени дядо Колю не загуби самообладанието си. Само малко побледня:
- И ти да си жив, каймакам бей! Гоце има...братя!
- Нали ти е едничък?- запита турчинът очуден.
- Може да ми е един син,- отговори старецът,- но той има хиляди братя!
И натърти:
- Хиляди и стотици хиляди братя, каймакам бей!
Чиновникът се обърна бързо и изчезна.
Дядо Колю се отпусна на рогозката и промълви:
- Бог да те прости, сине!
Затворниците стояха мранни. Старецът ги обгледа и спокойно каза:
- Да не тъгуваме, братя. Гоце не беше сам в борбата. Другите ще отмъстят и за родината и за него!
Това беше на 4 май 1903 година.
На 3 август пламна Илинденското въстание. Тогава из цяла Македония се понесе името на този, който бе организирал бунта: Гоце Делчев.
- Сега съм истински баща, братя! Гоце ми донесе най-голямата радост - да почувствувам, че и аз съм направил нещо за България!
в-к ВЕСЕЛА ДРУЖИНА, София 1942
