Змей Горянин
Момчил слизал от планината. Той бил весел, защото младостта винаги кара хората да бъдат весели: на младини всичко е леко и приятно.
Момчил свирил с уста юнашка песен и леко размахвал над главата си тежкия дрянов кривак. Синята му антерия се веела на лявото му рамо, като крило на синя горска птичка.
- Де гиди, Момчил юнак! - провикнал се той и брулнал с кривака си един храст край пътя. - Има ли от тебе по-голям юнак в Родопите?
- Почакай малко, юнак Момчиле, - обадил се някой зад гърба му.
Момчил се обърнал. Пред него стоял изпосталял и прегърбен старец, с бяла брада до пояса и с очи сини, като небето.
- Юнашко сърце не трепва! - засмял се благо старецът.
- Аз не трепнах, - казал Момчил. - Обърнах се да видя, кой ме вика...
- Аз.
- Какво искаш от мене?
- Да ми повдигнеш торбичката.
Момчил видял до нозете на стареца малка, шарена, торбичка. Той се навел, повдигнал я и рекъл:
- Хайде, дядо, с мене. Ще ти понося торбичката чак до село. Ами какво има в нея?
Старецът пак се усмихнал благо:
- Юнашки билки.
- Та те са досущ за мене! - радостно възкликнал Момчил. - Юнак като мене виждал ли си другаде? Я ме погледни! Шест годишна бука мога да превия, като обръч.
- Юнакът се познава по сърцето, Момчиле - отвърнал старецът.
Момчил се замислил: какво ли пък може да се меси сърцето в юначеството? Да си юнак - иска сила... Сърцата са за жените!
Старецът прочел мислите му и поклатил глава:
- Не са само за жените! На юнаците повече им трябват сърца!
- А ти познаваш ли кои сърца са юнашки?
- Аз познавам всичко, сине.
Момчил го изгледал из под вежди и сякаш се усъмнил в думите му. Старецът и това познал и още по-недоволен поклатил глава.
- Е, моето сърце юнашко ли е? - попитал Момчил.
- Дай ми една бяла меджидийка и ще ти кажа.
При тези думи Момчил съвсем се смутил.
Той нямал в джоба си дори мангърче, а откъде да вземе бяла меджидийка?
Старецът го гледал с кротките си сини очи. Този дълбок поглед още повече смутил юнака.
Той бил готов с цял свят да се пребори, само за една меджидийка. Не! Не за парата, а за да не се срами пред благия старец. Момчил се огледал. Долу в низината сред ливадата неколцина турци-търговци разкарвали конете си, изморени от дългия път.
Една мисъл хрумнала на юнака.
- Почакай ме тука, дядо, - викнал той на стареца. - Аз ей сегичка ще ти донеса една бяла меджидийка.
Той се опитал да се затича към турците, но старецът го задържал за лявата ръка и запитал:
- Чакай, Момчиле? Откъде ще вземеш парата, която ти поисках?
- От ония турци, - спокойно отговорил Момчил. - Пусни ме да отида при тях и на часа ще ти я донеса.
- Ония турци длъжници ли ти са?
- Не ми са длъжници, ала с този кривак от когото каквото си поискам мога да получа. Това е юначество, дядо. Като ме видят само и ще ми дадат кесиите си. Не меджидийка, ами жълта жълтичка ще ти донеса. Само ме пусни да отида при тях.
Старецът се намръщил и отсякал:
- И без пара познах! Не ти е юнашко сърцето, а разбойническо!
- Защо? - обидил се Момчил.
- Защото юнашкото сърце дава само това, Момчиле, което е негово.
- А какво може да даде сърцето? То няма нищо за даване!...
- Има сине, има. Любов има сърцето и нея трябва да раздава!
сп. ЧУДЕН СВЯТ, София, 1942 г.
Момчил войвода - худ. Николай Русев
-411219-500x0.jpg){kind=link}