НЕЗАБРАВИМОТО ТВОРЧЕСТВО НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Истинското му име е Светозар/Светлозар/ Акендиев Димитров. Неговият родов корен дълбоко е враснал в земята на Българския Северозапад, макар че този свят мъж се ражда в Русе на 11 януари 1905 година. Най-известният му псевдоним е Змей ГорянинЗа тези, които не знаят, той е автор на повече от 50 книги - повести и разкази - значителна част за деца и юноши, стихосбирки, епиграми. През 1944–1945г. Змей Горянин е обвинен от Народния съд във "великобългарски шовинизъм", поради интереса си към българската история, който расте покрай издирването на материали за художествените му творби. Осъден на една година затвор, но и на пълно заличаване от литературния живот, творбите му са иззети от обществените библиотеки. Когато на 13 декември 1945 г. излиза от затвора, неговите „идейни наставници” Георги Караславов, Христо Радевски и Младен Исаев няколко пъти му предлагат да се разкае публично, за да бъде реабилитиран. Той отказва. Никога не пада духом, нито се озлобява, а приема всичко със смирение, не отвръщайки никога на насилието по какъвто и да било начин. Авторът намира утешение в малката обител "Седемте престола", сгушена в Стара планина, близо до Елисейна, където в продължение на 7 години до смъртта си е доброволен заточеник. Умира на 25 август 1958 година (при неизяснени обстоятелства – Ю.Й.). Повече информация Сред буйната зеленина на манастирските покои се гуши малко паметниче с надпис. В манастира Змей Горянин създава своето голямо поетично творчество, една малка част от него успява да публикува в „Църковен вестник“ и „Духовна култура“. „Знам, че съм писател и поет по Божие вдъхновение и по призвание. Знам добре това. Но какъв е творческият ми ръст, това само времето ще отмери.“, пише в дневника си Светозар Димитров в последната година от живота си. Събрах неговите книги, разкази и стихове с желанието всеки да се докосне до незабравимото творчеството на този забравен писател. Приятно четене Ви желая!

РОДИНАТА ПОД РОБСТВО- КНИГА ПЪРВА, ТЕЖКИ ГОДИНИ

 Светлозар Димитров- Змей Горянин

ТЕЖКИ ГОДИНИ

 Лятото си отиде незабелязано. Претрупани с работа селяците не усещаха как ден след ден отминават и как листата на дърветата бавно започнаха да капят.
Дойде есен. А есента тази година се случи добра. Топлите дни още не искаха да си отидат, и сивите мъгли от Балкана не смееха да слязат в полето, което още се зеленееше. Селяните обраха лозята, наляха вино и спокойно вече очакваха зимата. Момите се готвеха за седенки и сватби, момците дялаха шарени букови хурки за да зарадват годениците си, старците събираха своите внучета и им разправяха славни приказки за царе и юнаци. Тихо безгрижие цареше навсякъде. След усиления труд през пролетта и лятото, всички чувствуваха почивката по-сладка и по-полезна.
Вечер край извора се събираха младите, ехтеше веселият им смях и се смесваше със звъна на белите менци. Също като че някакъв голям празник радваше душите.
А старците насядали пред портите въртяха броениците си и клатеха многозначително глави:
„Не ще е на добро тая радост и веселба! И какъв харман се е завил край месечината! Бог знае каква буря иде!“
Но бурята не дойде от Бога. Тя дойде от другаде.
Една нощ, пред портите на хаджи Данаила спряха петдесетина конници. Някой силно заудря тежката кована врата. Залаяха кучета. Селяните се разбудиха и уплашени скочиха от леглата си. През стоборите надничаха бледи лица и по цялото село се понесе зловещ шепот:
— Сеймени! Сеймени!..
На мегданя сред селото беше постлан хубав тъкан килим. Върху мека възглавница с кръстосани крака бе седнал бюлюкбашията Асан ефенди, а до него седеше чорбаджията хаджи Данаил. Наоколо сновяха сеймените, ругаяха селяните и с камшиците си ги караха да бързат.
Селяните като замаяни търчаха, пълнеха чували с жито, ловяха и вързваха кокошки и патици, деляха овци и телета и носеха на мегданя.
Асан ефенди смучеше дългия си чубук и навремени подканяше:
— Хайде, гяур! По-бързо, по-бързо! Мръкна се вече!
На мегданя се издигаше планина жито, стадата растяха непрестанно. Но Асан ефенди все беше недоволен. А в селските къщи, като че ли бе влязла смъртта: жените плачеха, бабите през сълзи проклинаха, а децата изплашени се криеха из най-тъмните ъгли на избите и таваните.
Страшният данък бе заплатен. Всички отделяха десетата част от своите произведения и ги предаваха на сеймените, изпратени от беглер-бега — господаря на околията. Но бюлюкбашията се мръщеше!
— Дайте още! Това не е десета част. Тая година жътвата беше добра! Не се опитвайте да хитрувате и да укривате стоката, за да не накарам сеймените сами да започнат да делят.
И селяните даваха повече от половината си храна, само по-скоро да се отърват от разбойниците. Тридесет волски коли натоварени с плячката, чакаха заповедта на бюлюкбашията Асан ефенди за да тръгнат към града на беглер-бега. Но Асан ефенди не бързаше. Той бавно смукна от дългия си чубук, пусна облак дим и се обърна към хаджи Данаила:
— Сега, чорбаджи, дойде най-важното. Тази пролет бегът е минал от тук и много харесал дъщеря ти. Иска я за снаха. Ти нали знаеш неговия син Юмер? За негова жена я иска. Това е много голяма чест за тебе и за семейството ти.
Хаджи Данаил побеле, като платно. От ужас не можеше да продума нито дума. После коленичи пред турчина и заплака:
— Ефендим, пощади ме! Едничко ми е чедото! Как да го дам на бега?! Кой ще ме погледне на старини... Милост, ефендим! Не вкарвай побелялата ми коса без време в гроба. И после.,, тя е годена...
Ха-ха! — засмя се бюлюкбашията. — Годил си я за някакъв воловар, а аз я искам за княгиня.
— Воловар може да е ефендим, — ридаеше хаджи Данаил, — но от нашата вяра е. Аз не си давам чедото да стане туркиня.
Не го даваш ли? — изрева турчинът. — Че кой те пита тебе, мръсно куче? Ти си роб и животът ти е в ръцете на моя господар! Разбра ли?
— Щом е така, — изправи се хаджи Данаил, — убий ме и тогава върши престъплението си, змия проклета!
Турчинът изви камшика си и плесна белобрадия старец в лицето. В тоя миг изсвири куршум. Бюлюкбашията изпищя, заклати се и грохна, като сноп.
*
По една тясна пътечка се катереха мъж и жена. Жената — млада хубава българка, плачеше и хапеше устните си за да не издаде звук. След нея вървеше младият мъж, с дълга кремъклия пушка на рамо. Погледът му беше мрачен и суров. Когато стигнаха върха на планинския рид, двамата спряха, обърнаха се към своето родно село и коленичиха. Небето бе обагрено от алени пламъци. Черен дим се виеше и потъваше в звездната синева.
Момата заплака с глас:
— Боже! Цялото село гори. И нашата къща! Хубавата ни бяла къщичка и тя ще изгори ... И татка ще убият... И мама...
Момата обезумела кършеше ръце.
— Стига, — прегърна я момъкът. — За вярата ни го направих. Не исках да те потурчат. И кръста Господен ще ми прости. И татко ти — хаджи Данаил — и той ще ми прости. Честта му запазих! Да вървим.
На изток се развиделяваше.
А Балканът разкриваше своите пазви за да приюти и укрие двамата нещастни бежанци.

ПЛАНИНЦИ

— Пеньо-о-о-о! Гледай, гледай!
Едно малко момче се беше покатерило на бряста до дядовата Ангелова къща и с цяло гърло крещеше, като сочеше с ръка надолу по пътя.
— Гледай! Идат турци! Две заптиета на коне.
Пеню тоз час се покатери на дървото.
— Ей, това наистина са заптиета! За какво ли идат!
— Какво сте закрещели от бряста, бре гарги проклети?
На високия чердак на дядовата Ангелова къща се показа едрата фигура на дядо Ангела — първенец и кмет на Градец.
— Какво крещите, бре? — повтори той въпроса си.
— Гледай, дядо Ангеле, гледай! — викнаха в един глас двете момчета. — Турци идат! Истински турци идат!
— Е, че като идат какво? — отсече дядо Ангел, после повдигна длан над очите си, взря се по пътя, и промърмори:
— Наистина турци са. Хлапетата не лъжат. Какъв ли дявол ги води насам?! Я слизайте от дървото, бре! — викна той към момчетата. — Слизайте и тичайте да викате дяда Гавраила и поп Тодора. Хлапетата като котки скочиха от бряста и се спуснаха към долната махала. Дядо Ангел наметна късото си елече и слезе на пътя.
*
Тримата старци най-видните хора в цялото село — седяха пред кръчмата на Кара-Михал, пиеха кафето си и с любопитство очакваха заптиетата. А заптиетата приближаваха бавно, водейки конете за поводите и сподирени от цяла тълпа момчета, дошли да видят „истински“ турци.
Идването на турците в Градец беше наистина събитие. Защото това тихо балканско село, както и съседните нему градчета Котел и Жеравна, се ползуваше с големи права и свободи.
Жителите на Градец изпращаха всяка година в Цариград младежите навършили 16 години, за да служат войници на султана. Всеки младеж прекарваше там по две години, даваше безплатно труда си, но с това се освобождаваше от всякакви данъци и задължения за в бъдеще. Поради това Градец се наричаше „войнишко“ село и се ползуваше с такива права, на които бяха завидели всички полски села. Например през селото не можеше да премине турчин яздещ кон. Той непременно трябваше да ходи пеш и да води коня си за поводите. Турчин в Градец не можеше да пренощува, освен със съгласието на кмета и другите първенци, и то след като заплати предварително за нощуването и храната. Така беше и в околните села и градове.
Султаните внимателно поддържаха тия свободни селища, не само защото събираха от там войници, коняри, (които се грижеха за султанските коне) и соколари (които ходеха на лов със султана, за да се грижат за неговите ловджийски соколи), но и защото през тях минаваше най-краткия и твърде опасен път, свързващ южна и северна България от Сливен до Елена. Турската власт даваше свобода на селищата, но с това имаше верни защитници на прохода.


Заптиетата приближиха до тримата старци, направиха дълбок поклон и застанаха мирно, сякаш очакваха заповеди. Дядо Ангел остави чашката си на земята, вгледа се в едното заптие и с тежък глас каза:
— Добре дошли!
— Добре заварили! — отговориха заптиетата,
— Какво ви води?
— По работа идем, ефендим. Беглер-бегът от Сливен ни праща, да ви донесем много здраве и да ви запитаме как вървят работите.
— Благодарим на Бога и на беглер-бега, — отговори дядо Ангел. — И вие го поздравете. Ами какво друго ви каза да ни кажете.
Заптиетата стояха като заковани. Тия заптиета, които бяха наплашили цялата сливенска кааза със своята свирепост, сега стояха кротки пред старейшините на Градец и даже се смущаваха. Те сигурно знаяха, че в Градец не може да правят каквото си щат и това ги караше да бъдат почтителни.
— Да чуем какво ви води, — подкани пак дядо Ангел.
Едното заптие се позакашля и започна:
— Беглер бегът получил писмо от Одрин, че след две недели ще дойде един табор турска войска — 1000 души. Войниците само ще преминат от тука и ще отидат до Шумен — през Елена. Та беглер-бегът ни прати да питаме, ще позволите ли да пренощуват във вашето село и да отпътуват нататък. И каза ни още да питаме, ще можете ли да ги нахраните.
Дядо Ангел се позамисли, после започна да беседва с поп Тодора и дядо Гавраила. Дълго спориха старците, а турците стояха мълчаливи и очакваха отговора.
— Добре, — подхвана дядо Ангел. — Кажете на беглер-бега, че ние разрешаваме на войската да мине от тука. Но да нощува в селото не може. Само офицерите могат да спят в село и то като си заплатят. Войниците да се настанят на поляната при големия орех. Това може. А за храната да се плати по 20 пари на човек, значи 500 гроша. Разбрахте ли?
— Разбрахме, чорбаджи!
— Хайде сега на добър път!
— Ами ние где да си отпочинем? — осмели се да запита единият турчин.
— Да починете ли? — засмя се дядо Ангел. И таз хубава! Малко ли са сенки по пътя? Спрете, почивайте колкото ви се иска. Виж, в село — не може.
После като се обърна към поп Тодора и дяда Христа, добави.
— Малко са ми омръзнали да ги гледам в Сливен на пазаря, че ще почнат и тука да се търкалят. Да вървят по мътните.
Заптиетата поведоха конете си нагоре по пътя за към Жеравна, където ги очакваше, види се, същия прием.
А в полето всички българи трепереха от тях. Само като ги зърнеха, коленичеха. Преди още да си отворят устата, желанията им се изпълняваха. А тук...
Други хора бяха планинците! Свободни и смели хора!...


ЕНИЧЕРИ
От горния край на селото се понесе провлечен писък. Кучетата страшно завиха, разнесоха се два изстрела и настана пак тишина. Три дни вече селото живееше под ужасния гнет на една рота еничери, дошли да събират „живият данък“ – 10-12 годишни момченца, предназначени за попълване еничерския корпус. Цели три дни селото осъмваше под плясъка на бича и замръкваше с писъците на нещастните майки, чиито деца биваха отвличани в лагера на еничерите. Сякаш чума беше нападнала хубавото богато село. Хората се движеха с приведени глави, мрачни и разплакани. Защото всички знаяха, какво значи еничерин. Малките момченца биваха най-грижливо избирани. Събираха най-здравите и хубави деца, отвеждаха ги в Цариград, там ги потурчваха и обучаваха на военно изкуство, а после ги пращаха отново в България, като 25 годишни мъже, забравили всичко минало, за да грабят и избиват собствените си братя и сестри. Комисията, която избираше бъдещите еничери, или както всички казваха „живият данък“, се състоеше от един офицер и двама подофицери. Край тях сноваха десетина войници, които пазеха реда и отвеждаха избраните момчета до лагера, а другата част от ротата се грижеше да не избягат отвлечените деца.
Комисията заседаваше на пейката пред Ахмедовото кафене, а на салкъмчетата пред кафенето бяха завързани три коня: конете на офицера и двамата му помощници. Момченцата минаваха едно след друго. Едните биваха одобрявани и с плач се разделяха от своите близки; другите — грозните и хилави — биваха освобождавани и страхливо се спускаха към домовете си.
Ето пред комисията застана едно прекрасно дете. Макар 15 годишно, то бе едро, мургаво момче със здрави мускули и живи, черни очи.
Офицерът го погледна с истинска радост:
— Браво! Юнак и половина!
Всички селяни събрани около печалното зрелище зашумяха. Малкият красавец бе любимец на цялото село, макар че беше син на бедна вдовица. И сега еничерите идеха да го отвлекат.
— Как ти е името? — запита офицерът.
— Велко.
— Хубаво име! И ти си хубаво момче!
— Хубав съм, защото съм българин.
Турчинът се намръщи:
— Ще дойдеш ти с нас в Цариград, да видиш как добре се живее!
— Ба, — отвърна Велко. — И тука добре се живее, стига да си добър човек.
— Да, но тука ще останеш прост селяк, а там ще станеш велик полководец.
— И баща ми е бил селяк, и дядо ми е бил селяк. Защо и аз да не бъда? Ако всички станеха полководци, кой би обработвал земята?
— Грозните и глупавите, — разсърдено викна офицерът. — Водете това твърдоглаво момче! — заповяда той на войниците си.
Но тук стана нещо неочаквано.
Преди още войниците да се доближат до него, Велко се спусна към салкъмчето, където бяха привързани конете, отряза един от поводите, метна се на коня и полетя като стрела.
Еничерите за миг замръзнаха по местата си, после скочиха на двата останали коня и се втурнаха след смелия беглец.
*
Над селото се издигаше висока отвесна чука. Пътеката, по която се спусна Велко водеше точно на върха на тая чука. Но той нямаше време да размисля и избира път. Единственото средство за спасение беше да бяга бързо, и той бягаше. А след него летяха преследвачите му, въоръжени до зъби. Те почти го догонваха.
За миг летящите конници се загубиха из храстите; растящи по склона на чуката. Селяните с трепет очакваха да видят края на неравната борба: едно дете — срещу двама силни, калени в боеве мъже. Изведнъж на върха на чуката застана малкият конник. Той със сила задържа коня почти над самата пропаст, обърна се и спокойно започна да чака преследвачите си.

На върха се показа вторият конник. Раздаде се изстрел. Велковият кон подскочи и се повали. Но Велко успя навреме да се изправи на крака, дочака еничерина, като котка се подхвърли и заби ножа си в гърба му. После изтича до края на чуката, прекръсти се и скочи в бездната.
Селяните извикаха ужасени.
— Храбро момче, — прошепна офицерът. — Същински юнак! А какъв пълководец можеше да стане от него...
Отдавна са умрели всички, които някога са били измъчвани и преследвани от еничерите. Времето е заличило даже надписите от кръстовете им.
А над село Писанец има една висока отвесна чука. Тя носи името на едно храбро дете, което предпочете смъртта, за да не измени на народа си.
Времето не може да заличи грамадната Велкова чука.

Автор: Светлозар Димитров /Змей Горянин/, рисунки: Никола Тузсузов

НЕЗАБРАВИМОТО ТВОРЧЕСТВО НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН

ДАРЕТЕ И ПОДКРЕПЕТЕ

Описание Сума
Дарение BGN

Дарете в евро