Змей Горянин
Тази сутрин чорбаджи Дечо се събуди, както се казва, наопаки. Той се покашля два-три пъти, наметна се с палтото си и излезе на двора. Малък-Сечко беше заледил здраво земята. От големия снажен рид над градеца се спускаше остър вятър, който зачервяваше ушите и сякаш набиваше бодилчета по лицата. Студът беше толкова силен, че даже и навикналите на студ кучета се криеха на топло при добитъка в обора.
Чорбаджи Дечо изруга ратая, подвикна на кучетата, че даром ядат хляба му и тръгна към къщи. Обаче на прага го чакаше изненада: върху стълба, който крепеше чардака, бе забодено с малко гвоздейче едно листче книга.
- Ай, да се не види! - каза си чорбаджи Дечо, - това пък какво ще е?!
Той откачи листчето и влезе в стаята.
На малката софричка до миндера стоеше готовото вече алатурка кафе.
- Пено мари, я подай очилата да видя нещо си! Чорбаджията седна със скръстени крака на миндера; намести очилата си, сръбна два пъти от кафето и започна да чете.
Изведнъж подскочи като опарен. Кафето се разля, чибукът падна на чергата, а очилата виснаха на самия край на тънкия му нос.
Чорбаджи Дечо прочете в бележката следното:
"Драги ми господине чорбаджи Дечо,
Тайният централен Революционен Комитет, който си има очи и уши навсякъде, знае, че твоето приятелство с Юмер бей и с турците е твърде голямо, и че ти много не се замисляш, когато трябва да се дере кожата на някой сиромах българин и затова реши, че е време да се покаеш и да платиш на храбрите български комити хиляда гроша данък.
Ако кажеш на бея и на заптиетата за това писмо, ще платиш пет пъти повече, па и за главата ти не отговарям.
Като знаеш това, - внимавай."
Аслан Дервишоглу.
/Така се е подписвал дякон Левски, когато е пишел писма до народните притеснители турци и българи.
Чорбаджи Дечо беше от твърдите българи, много самоуверен и сигурен в силата си. Макар полученото писмо да го развълнува, той успя да събере сили и вместо да се изплаши, започна да заплашва.
Той знаеше, че съществува някаква тайна организация на българите, недоволни от турското робство и тирания, но смяташе тая организация за момчешка работа. Разбира се, той мислеше така, защото не беше изпитал силата ѝ.
След като прочете още два пъти писмото, чорбаджи Дечо се замисли. Той не можеше да разбере, как е дошло писмото до вътрешността на къщата му, когато неговите кучета бяха най- злите в целия градец.
- Хайдути, - мислеше си той. - Да бъркат в кесията на порядъчните хора! Ще ги науча аз тях!
Хиляда гроша! Ами че аз тия пари на пътя ли ги намирам! Кой дава така хиляда гроша! Ще ме видят те мене! Ще разберат кой е чорбаджи Дечо!
Загърна се добре в топлия самурлия кожух и тичешком се упъти към конака при Юмер бея.
Февруарската нощ похлупи като с шепа малкия балкански градец. Тук-таме пламнаха улични газови фенери, светнаха прозорчетата на къщите, захлопнаха се капаци и всичко затихна.
Само пред къщата на чорбаджи Деча сновяха заптиетата. Цялата къща бе обградена, та даже и птичка да не посмее да прехвъркне.
Горе в стаята си седеше чорбаджи Дечо. Макар да се мъчеше да изглежда спокоен, той не можеше да преодолее вътрешното си вълнение. Пък и знаеше ли откъде може да дойде опасността?
Часът минаваше дванадесет. Изведнъж той дочу леко скърцане по стълбите. Някой се качваше предпазливо.
Чорбаджи Дело погледна пушката, закачена на стената, като че ли искаше от нея да почерпи смелост. Но не можа да се повдигне, за да я откачи. Някаква невидима сила го приковаваше за миндера. Силата на страха пред неизвестното.
В стаята влезе млад синеок момък, здравеняк, с усмихнато благо лице.
- Добър вечер, чорбаджи, - заговори неканеният гост с приятен глас. - Ти мислеше, че няма да мога да дойда, защото заптиетата пазят около къщата, ама сгреши. Видя ли, че ние и между заптиетата минаваме. Язък за петтех хиляди гроша! Ако не беше казвал на бея, с хиляда щеше да се отървеш. Виждаш ли как сбърка?
Чорбаджи Дечо го гледаше втренчено:
- Абе, момче, та това е хайдутлук! Това е обирничество, бе! - Как си се вмъкнал в людска къща посред нощ? Ами кучетата? Отрови ли ги? Омагьоса, ли ги?
Гласът на чорбаджи Деча трепереше. Той се мъчеше да го овладее, но не смогваше.
- Не е хайдутлук, чорбаджи, - подхвана момъкът, - на вземи от кучетата поука: те даже не се обадиха като минах през двора.
И те разбират, че аз и моите другари сме народни хора, а не нощни разбойници. Ти ще дадеш пет хиляди гроша и ти се свиди, а ние главите си сме заложили и подир смъртта си ходим. И защо това? Нима царе мислим да ставаме? Не! Или на бесило ще свършим, или някъде в Балкана. Така е, чорбаджи Дечо! За народа всеки си има дълг! Ти ще си заплатил твоя дълг с пари, а ние с кръвта си. Кое е по-скъпо? Ама ще кажеш, кога ще се изпълнят надеждите ни? -Трай! Царство не се събаря току тъй! Пък и пари трябват! Та затова дай петте хиляди гроша и да ходя... ето разписката.
Чорбаджи Дечо мълчеше. Когато сутринта прочете бележката, той си мислеше, че цялата тази работа е дело на някакъв разбойник, който иска да обсеби чужди пари. Сега виждаше пред себе си друг човек, сложил главата си в примката на бесилото за идеята да се освободи отечеството. Него го порази и затрогна- тази смелост. И той се реши да пожертвува, вече не насила, а по съзнание и дълг.
Чорбаджи Дечо стана, отвори раклата, извади един кимер с пари и го подаде на странния си гост:
- Вземи, момче, - каза със строг, но приятелски глас чорбаджи Дечо, - вземи и върви си гледай работата. Пък Бог да ти е на помощ!
Хайде, аз ще те изпратя до пътя.
На пътната врата, чорбаджията подаде ръка на момъка и рече на турски, за да го разберат заптиетата.
- С Богом! И падне ли ти път, пак мини към дома.
- Ще мина, чорбаджи, - отвърна пак на турски момъкът; - а за ония хайдуци, дето са те заплашили, не се безпокой! Те трябва да са момчета ! Лека нощ!
- Лека нощ! - каза хаджи Дечо и се обърна към началника на заптиетата:
- Онбаши, събери момчетата и си иди. Няма защо да мръзнете в тази кучешка нощ. Хайде, вървете си със здраве...
Левски, /защото нощният гост на чорбаджи Дечо бе сам Васил Левски/ - достигна една пресчка на улицата, докато си отидат заптиетата и пак се върна към къщата на чорбаджията. Той прескочи стобора, премина тихо през двора, едното куче изръмжа, но млъкна, сякаш отдавна познаваше госта. А гостът достигна къщата, в която живееше чорбаджи Дечовият син - Димитър и без да хлопа влезе вътре. Вратата бе отключена.
В гостната стая го чакаше Димитър.
- Е? - запита той нетърпеливо.
- Даде! Дори повече даде! Убедих го, че ние сме прави, а не той! Даже до пътя ме изпрати и каза на заптиетата да си отиват.
Димитър се просълзи:
- Велик човек си ти, дяконе! А какво ли те очаква?
Левски тъжно се усмихна.
- Бесилка, приятелю, бесилка...
-411219-500x0.jpg){kind=link}