СКАЗАНИЕ ЗА ПРОРОЧЕСТВОТО НА СВЕТИ ПАТРИАРХА ЕВТИМИЯ, НАПРАВЕНО ЗА ГОРДЕЛИВИЯ СУЛТАН БАЯЗИД МЪЛНИЯТА И ЗА НЕГОВОТО ПОРАЗЯВАНЕ И УНИЖАВАНЕ ОТ ХАНА НА МОНГОЛИТЕ ТИМУР КУЦИЯ
Из "КОНДИКА НА СВЕТАТА БАЧКОВСКА СТАВРОПИГИАЛНА ОБИТЕЛ" от Змей Горянин
Из "КОНДИКА НА СВЕТАТА БАЧКОВСКА СТАВРОПИГИАЛНА ОБИТЕЛ" от Змей Горянин
Аз - недостойният и нищожен раб на Живия Бог, като се завръщах от Светия град Йерусалим и от Светите онези Места, където е прекарал своя земен живот нашият Спасител и Господ Иисус Христос и където бях ходил да помоля със смирение и покаяние Него -Истиннаго Бога - да намали греховното ми бреме и да ме съди не според грешните ми дела, а според великото Си милосърдие и безграничната Си всеопрощаваща Любов, минах през много места и видях много неща, които поразяваха взора ми и вълнуваха душата ми. А отивах към манастира, където съм получил своето монашеско пострижение и който се намира в Грузия (по румейски Иверия) в местността Катли при селото Лило; в този чист и свят манастир се тачи и възхвалява Петричката Богоматер. И като вървях, си мислех дали ще ми повярват братята, когато им разкажа за всичко видяно? Защото толкова чудно и странно бе всичко, що бях видял. А пък то! Още не бях видял най-странното и най-страшното!
А това стана, когато наближих града Анкира, който по-рано беше престолнина на османлиите и на славния султан Баязид Мълнията, а после бе превзет от монголите на Куция Тимур и сега беше град, управляван от неговите слуги. Когато наближих града, чух настрани от пътя викове на човек и кучешки лай. Отбих се от пътя и видях най-страшното и най-ужасяващото нещо, което са виждали очите ми, откак Бог ги е открил, за да видят светлината на Неговото слънце!
Това място беше градското сметище. И тук, между купчините смет видях да се бият едно куче и една твар, която отдалеч никой не би сметнал за човек; тя пълзеше по колене, като се подпираше на ръцете; навремени спираше, вземаше някакъв камък и го захвърляше срещу кучето, което с лай и ръмжене налиташе отгоре му. И необикновената твар издаваше някакви диви глухи звуци. Когато се вслушах в тях, различих човешки слова и кръвта ми замръзна в жилите: нима това същество можеше да говори като човек? Нима беше човек?
Аз неусетно приближих и различих думите на съществото. То викаше на кучето: „Назад, мръсно животно! Назад! Ти можеш да отидеш и на другия край на града да си намериш кокал, а аз не мога! Не се допирай до кокала, защото ще те убия ! Назад!“ Той закрещя с цяло гърло, несръчно хвърли върху кучето парче от счупен съд, ала животното ловко сграби кокала, към който пълзеше приличното на човек същество, и побягна. Тогава съществото, като изказа с треперещ глас едно проклятие, заплака. И аз с ужас разбрах, че е човек. Защото заплака.
Той беше покрил голотата си с една дрипа, която бе прикрепил към кръста си с връв от лико. На главата му имаше друга дрипа, намерена навярно в сметта. И този злощастник плачеше и удряше гърдите си с пестници. Но не! Той не можеше да свие ръката си в пестник, защото... нямаше палци. Погледнах свитите му нозе, на които бе коленичил - палци нямаха и те!... Нозете ми затрепереха, когато гледах това, вдъхващо не състрадание, а ужас човешко същество, което стенеше безпомощно и нареждаше с болна припевност скръбта си: „О, защо не дойде смъртта, защо не дойде смъртта!... Колко мъчно се умира! А на този кокал все пак имаше малко месо, което би поне за днес утолило глада ми!.. О, окаяник аз! Трижди окаяник аз! Защо и смъртта не ме иска!?“
Аз повече не можах да търпя страданието на този нещастник и като се убоях да не започне да богохулства, та с това съвсем да погуби душата си, извиках: „Спри, човече! Не се отчайвай от участта си! Бог може би изпитва твърдостта ти !“ Човекът се обърна с мъка и ме загледа така, като че ли се събуждаше от сън. Неестествено свитите му пестници стояха притиснати до гърдите, устата бе полуотворена, очите гледаха дълбоко, дълбоко в мен, сякаш търсеха сърцето ми. И аз се изпълних сърдечно от състрадание към него и му подадох торбата си. „Вземи - казах му, - вътре има храна за няколко дни, а и пари ще ти оставя, за да можеш да си купиш храна... Бог е милостив! Може би, като ти помогна малко аз, ти ще намериш сили сам да се изправиш и да заживееш като другите Божии хора... Не бива да правиш това, което те видях да правиш: да се бориш с псето за огризка в сметта, когато си человек и носиш Образа и Подобието на Бога!“
Човекът ме гледаше ням и замръзнал в някакво чудно изтъпление и като че ли не разбираше словата ми, макар да му говорех на езика, с който той преди това оплакваше злата си участ. И аз продължих: „Напусни сметището! Ела! Аз ще ти помогна да излезем край пътя.Там ще се подкрепиш, а може би ще намерим и други милостиви люде, които да те подпомогнат. Ела!“ - „Остави ме! - изкрещя човекът, когато се наведох да го хвана под мишцата. - Остави ме и си вземи торобата! Не ми трябва нищо! Кажи ми само: той ли те прати? - „Навярно Бог ме е пратил, добрий човече, казах аз. - „Не! Не може да те изпрати Той при мене - недостойния да споменувам дори името Му! Не те ли е изпратил онзи старец от царевия град на българите, та чрез тебе да му искам прошка?“ Той гледаше монашеското ми облекло и кой знае какво си мислеше и как се заблуждаваше. Затова запитах: „Кой си ти, човече, и какъв си бил по-рано?“
Човекът отговори: „Ти право запитваш, за да се унизя още веднъж! Дано да е за последен път! Но ако ти кажа, ще повярваш ли? И без да дочака моя отговор, заговори глухо и тъмно, като че бълнуваше: „Чувал ли си за прославения султан и хан на османлиите Баязид, когото наричаха И л д а р ъ м, защото като мълния се носел по бойните полета? Чувал ли си за този непобедим султан, които е избил седем християнски царя и запленил земите им? Чувал ли си за султана, чието име всяваше страх и смут в сърцата на всички, които не бяха на негова страна?“ Аз кимнах, защото не можех още да разбера какво иска да ми каже, какво има той със султана Баязида.
И изведнъж, като че гръм ме удари! Човекът каза: „Аз съм султан Баязид! Чуваш ли? Аз съм самият султан Баязид Мълнията! - и се разсмя като безумец. - Ха-ха-ха! Виж как мълнията се възгордя и сега пълзи по земята и из кучешка паст изтръгва кокали, за да утоли глада си! Погледай!
Добра м ъ л н и я, а? Ха-ха-ха!.. И занемя отново. Ръцете му без палци се гърчеха като пипала на премазано насекомо.
- „Аз Баязид Мълнията бях победен и докаран до сметището на своята столица, на която сега е господар Тимур Куцият!... Разбираш ли, човеко Божий? Аз Мълнията бях заловен от Куция Тимур, за да бъда посмешище на войските му!... И като стана това, разбрах пророческите слова на оня старец от престолнината на българите, които ми предрече, че ме очаква лоша участ! О, аз наистина бях грешен и прегрешен пред него и пред всички българи! Защото и майка ми беше българка! А аз измамих царя на българите - моя вуйчо - и разбих войските му!... А синът ми!... Горко ми на мен окаяника... с подлост и измама избил всички стари боляри на българите!...
Аз мълчах и тръпен слушах какво говореше нещастникът. И той каза: „Когато аз бях най-славен и най-мощен, тогава срещнах стареца - най-главния духовник на българите: патриарх Евтимий се казваше този старец. Аз вървях като цар, а него отвеждаха на заточение като пленник в грузинския манастир при града Стенимахос, във Филипополския край. Тогава той ми каза всичко. И така стана. Не бяха заглъхнали думите му и лошото дойде. Аз не вярвах, защото бях силен и гордостта изпълваше сърцето ми, но лошото вече беше дошло: монголите бяха нападнали моята столица и аз избързах да ги сразя и прогоня... А вместо това техният хан - Куцият Тимур - разби моите войски и ме плени. И това не би било страшно, ако бе заповядал да ме посекат. Но той каза на хората си да ме съблекат гол, да ме намажат с катран и да ме насипят с перушина. Така ме развеждаха пред монголските полкове за смях и гавра... И аз изтраях. После отрязаха палците на нозете и ръцете ми, за да не мога да стоя прав и нищо да не мога да хвана!... Една едничка беше мисълта ми през всички тези дни на унижения и страдания: къде мога да намеря стареца, за да му поискам прошка и да умра! А той е толкова далече! Чак там, къде,., ти казах!... Затова помислих, че е изпратил тебе... И вярвам, че теб е изпратил, а ти нарочно не ми казваш!“... И като рече това, преди аз да го възпра, допълзя до нозете ми, целуна края на дрехата ми и прошепна : „Прости ми, светий старче Евтимие!“ - и тутакси падна по очи и издъхна. Така умря султан Баязид през есента на 1404 лято Божие по християнското летоброение.
- „Аз Баязид Мълнията бях победен и докаран до сметището на своята столица, на която сега е господар Тимур Куцият!... Разбираш ли, човеко Божий? Аз Мълнията бях заловен от Куция Тимур, за да бъда посмешище на войските му!... И като стана това, разбрах пророческите слова на оня старец от престолнината на българите, които ми предрече, че ме очаква лоша участ! О, аз наистина бях грешен и прегрешен пред него и пред всички българи! Защото и майка ми беше българка! А аз измамих царя на българите - моя вуйчо - и разбих войските му!... А синът ми!... Горко ми на мен окаяника... с подлост и измама избил всички стари боляри на българите!...
Аз мълчах и тръпен слушах какво говореше нещастникът. И той каза: „Когато аз бях най-славен и най-мощен, тогава срещнах стареца - най-главния духовник на българите: патриарх Евтимий се казваше този старец. Аз вървях като цар, а него отвеждаха на заточение като пленник в грузинския манастир при града Стенимахос, във Филипополския край. Тогава той ми каза всичко. И така стана. Не бяха заглъхнали думите му и лошото дойде. Аз не вярвах, защото бях силен и гордостта изпълваше сърцето ми, но лошото вече беше дошло: монголите бяха нападнали моята столица и аз избързах да ги сразя и прогоня... А вместо това техният хан - Куцият Тимур - разби моите войски и ме плени. И това не би било страшно, ако бе заповядал да ме посекат. Но той каза на хората си да ме съблекат гол, да ме намажат с катран и да ме насипят с перушина. Така ме развеждаха пред монголските полкове за смях и гавра... И аз изтраях. После отрязаха палците на нозете и ръцете ми, за да не мога да стоя прав и нищо да не мога да хвана!... Една едничка беше мисълта ми през всички тези дни на унижения и страдания: къде мога да намеря стареца, за да му поискам прошка и да умра! А той е толкова далече! Чак там, къде,., ти казах!... Затова помислих, че е изпратил тебе... И вярвам, че теб е изпратил, а ти нарочно не ми казваш!“... И като рече това, преди аз да го възпра, допълзя до нозете ми, целуна края на дрехата ми и прошепна : „Прости ми, светий старче Евтимие!“ - и тутакси падна по очи и издъхна. Така умря султан Баязид през есента на 1404 лято Божие по християнското летоброение.
