Светлозар Димитров /Змей Горянин/
Тихият привечерен ветрец огъваше клоните на тополите и шумолеше в листата на старата монастирска лоза. Двата чучура на чешмата чуруликаха като славеи, а звънчетата на стадата нежно им пригласяха.
Дякон Паисий седеше на каменната пейка до чешмата и бавно премиташе зърната на броеницата си. С поглед той обхождаше далечните планински хребети, сякаш се стремеше да ги прехвърли, да се пренесе зад още девет реки и планини, да достигне в подножието на Витоша, дето лъкатуши сребърна Струма, да мине пак през кривите тесни улички на родното си село Кралев-дол, да открехне тежката кована порта на бащината си къща и да викне:
— Дядо Тодоре, хайде!
Дякон Паисий се връщаше към спомените от своето най-ранно детинство, когато сините му очи не бяха виждали нищо лошо в света, когато ушите му слушаха само приказките на добрия му дядо Тодор, когато не допускаше, че хората могат да бъдат зли.
Как безгрижно и весело търчеше тогава той с кошничка в ръка по овчарското пладнище да събира гъби; а после сядаше до дядо Тодор, облягаше се на скута му и унесен слушаше прекрасните приказки за цар Шишман, за Калоян-войвода, за Свети Иван Рилски...
Страшни приказки! И само приказки ли му разправяше дядо Тодор?!
Колко пъти го е водил той на върха на Голо Бърдо, където още стърчеше кулата на цар Самуила. Колко пъти му е показвал образа на болярина Кракра Пернишки, изписан върху стената на стария полуразрушен параклис! Колко често му е пял стари юнашки песни!
Нима го е лъгал дядо Тодор, когато му е разказвал, че и българите са имали царе и владици?
Не! Старците не лъжат! Те са живели много, много са чули и видели, много знаят и затова никога не лъжат!
Тогава защо го подиграваха гърците монаси? Защо му казваха със зла усмивка, че българите са родени за говедари и слуги?
Може би те говореха така само от злоба и ненавист. Но защо и неговият роден брат, йеромонахът Лаврентий, недоверчиво се отнасяше към думите му за миналото на България?
Дякон Паисий въздъхна.
— Защо си тъжен, братко?
Паисий се обърна. Зад него, облакътен на пейката, стоеше брат му Лаврентий.
— Защо си тъжен? — повтори въпроса си
— Братко Лаврентий, аз ти се чудя! — рязко го прекъсна Паисий. — Как можеш да не вярваш приказките на нашия беловлас дядо Тодор, на стогодишния мъдрец, с когото целият ни род се гордее, а вярваш глумите на двама злобни гръцки калугери! Засрами се, братко! Помисли, ти си българин, а пред гърците те е срам да признаеш това, за да не ти кажат, че си от говедарско племе! Помисли за свети Иван Рилски!..
— А кой е виждал свети Ивана? — засмя се йеромонах Лаврентий. — Да не би нашият дядо Тодор с негова лула да е пушил? Или трябва да вярваме всички детски приказки?..
— Братко, — ядосано викна Паисий, — срам ме е да те гледам! Ами ти виждал ли си Иисуса Христа, та вярваш в него?
— Не, но за Иисуса Христа са писали толкова учени хора! А кой е писал за цар Шишман, за Калоян-войвода и за другите измислени юнаци на дядо Тодора? Па и да е писано за тях, нима дядо Тодор го е прочел? Нали знаеш, че дядо умееше само овцете да чете!
Паисий се замисли. Наистина, приказките много по-мъчно убеждават хората, отколкото написаната книга. Ето защо гърците успяваха да действуват на нашето поробено племе! Ето с какво можеха да накарат някои от българите да се отрекат от своя род и език и да казват, че са гърци. Гърците имаха много книги за царе и юнаци, много стари ръкописи — истории за миналото на своя народ, и с тия книги и ръкописи можеха да завладяват душите и умовете на всички.
Грамаден камък се струполи от плещите на дякон Паисий. Той разбра как трябва да помогне на народа си.
—Добре, братко Лаврентий, — каза решително той. — Добре, истината никога не се скрива! Аз ще намеря къде са записани приказките, разправяни от дядо Тодор. С Божия помощ ще обходя света, ще прочета книгите на всички народи, и това, което е писано за нашите царе и юнаци ще събера в нова книга — история на славяните — българи! Тогава ще ми повярвате всички, и ти и моите братя оттатък Пирин и Балкана. Когато напиша книгата си, пешком през мраз и пек ще обходя всяко кътче от отечеството ни, за да разкажа истината! И тогава, ако искате — пак ми се смейте!
Йеромонах Лаврентий се превиваше от смях.
— Налудничав човек! Ще тръгне да гони вятъра, вместо да се залови за нещо полезно. Поне да посъбере от околните села милостиня за монастиря... Налудничав човек!
Но дякон Паисий не го чуваше. Той бежишком се вмъкна в килията си, коленичи пред иконата и дълго се моли.
А когато братята се събраха в трапезарията да вечерят, един от младите послушници се приближи до игумена — отец Хрисант и му прошепна:
— Потърсих дякон Паисия за вечеря, но килията му е затворена. Даже кандилцето не гори.
В това време дякон Паисий с бързи и твърди крачки вървеше по пътя от Хилендарския монастир за към Солун. Той отиваше да търси къде са написани приказките за миналото на нашия народ.
*
Десет години по-късно, братята монаси от Хилендар бяха съвсем забравили за дякон Паисий. Името му не се чуваше нито в молитвите нито в разговорите на калугерите, които смятаха, че „налудничавият патриот'' е умрял някъде по пътя от глад и умора.
Мълчеше и йеромонах Лаврентий, ако някой се опитваше да заговори за брата му, той махваше с ръка, усмихваше се и отсичаше:
— Бог пази своите хора.
На времени при отца Лаврентия идваха селяни — поклонници, подаваха му по някое листче книга, пошепваха му нещо тихичко, целуваха му ръка и незабелязано изчезваха. Тогава той бягаше в килията си; заключваше вратата, с треперяща ръка разгъваше листчето и просълзен започваше да чете.
Това бяха писма от дякон Паисий. Едно от Македония, друго от Гърция, трето от Маджарско, преминали през десетки ръце докато стигнат до Хилендар. И всички писма имаха почти едно съдържание: „Братко, Лаврентий, аз намерих истината. Приказките на дядо Тодор са били верни от край до край. В стотици книги прочетох за миналото на България. Когато се върна, всички ще повярвате.“
Но отец Лаврентий вече бе повярвал. Писмата на брата му Паисий, като игли се забиваха в душата му и го караха да страда. Той се разкайваше, че е могъл да смята за налудничав човека, който беше хиляди пъти по-достоен от него.
*
Тъкмо на 31 декемврий 1757 година братята от монастира бяха изненадани от неочакван гост. В ниската окадена монастирска трапезария те довършваха вечерята си и се готвеха да дочакат по обичая идването на новата година. Огънят весело блещукаше в огнището и пълнеше стаята с приятна топлина. А вън пищеше леден вятър, пречупваше заледените клонки на дърветата и навяваше снежни преспи.
Престарелият игумен дядо Хрисант стана от масата, прекръсти се и тежко седна на трикракото столче до огнището.
— Кучешки студ! — промърмори той. — Да закриля Бог сиромасите и пътниците!
В този миг кучетата залаяха на двора, някой силно чукаше на пътната врата. Един от монасите се затича да посрещне закъснелия гост, след него, със запалена борина в ръце, излязоха още неколцина.
— Кой ли ще е този странник? — запита дядо Хрисант.
Никой не му отговори. Отец Лаврентий замислено гледаше жълтите езичета на огъня; по страните му се спуснаха две едри сълзи.
В стаята влезе строен мъж облечен в тежък вълчи кожух. Главата му се скриваше в дигнатата яка на кожуха.
— Добър вечер, братя християни, — поздрави той, отърси снега от кожуха си и бързо се съблече.
— Добре дошъл, пътниче, — отговори дядо Хрисант и се изправи. После зачудено се взря в госта.
— А, та ти си бил монах!?
Наистина из вълчия кожух излезе един монах, рус, синеок, с лице носещо белезите на много преживени несгоди и страдания.
— Какво те е заставило да пътуваш в това лошо време, синко?— запита игумена.
Аз десет години така пътувам, отче; десет години търсих истината; много земи обходих, докато я намеря и много изтеглих...
Той приближи до стареца, коленичи и целуна десницата му.
— Неуже-ли, синко, ти си ... Паисий? — викна старецът. — Паисий ! Синко мой !
Дядо Хрисант заплака, прегърна дякона, като син, и промълви:
— Аз знаех, синко, че ще се върнеш.
Знаех, че очите ми пак ще те видят и че ушите ми пак ще чуят твоите прекрасни приказки.
Моите приказки са вече истинска история отче, защото в много книги проверих верността им. Сега вече никой не ще се надсмее над нашия народ, никой не ще дръзне да го хули.
— Вярвам, синко! Нали всяка нощ съм молил Бога да ти помага и да укрепя десницата ти. Всичко знаех аз, всичко. Брат Лаврентий скришно ми четеше твоите писма и аз от сърце се радвах.
Старецът избърса с длан сълзите си.
Монасите стояха с приведени глави, душите им се вълнуваха от най-различни чувства. Едни се радваха за идването на Паисия, други с недоверие изслушаха думите му, а двамата гърци побързаха да се приберат в килиите си.
— Братко Паисий, ще ми простиш ли? —задавен от сълзи запита йеромонах Лаврентий.
Аз бях тъй несправедлив към тебе, тъй жестоко ти се надсмивах!... А сега...
— Аз ти простих вече, братко, — прекъсна го Паисий. — Простих ти и съм ти благодарен. Защото твоите думи за написаните истории на гърците ме опомниха. И Бог ми помогна да намеря това, за което мечтаех.
Пет години отец Паисий не напусна килията си. Сутрин, в тъмно още, монастирските ратаи виждаха мъждукащата светлина на малката му лампичка да трепти върху бледото му, изпито от труд лице, приведено над масата. Вечер, до полунощ скърцаше пачето перо по хартията и нижеше пламенните слова на първата българска история.
И ето, една пролетна сутрин през 1762 година, перото прекъсна своята песен, маслото в лампичката догоря и тя угасна. През прозорчето на килията се спусна сноп слънчеви лъчи, леко премина по последната страница на една голяма книга и осветли последната дума „конецъ“. Мастилото още не беше засъхнало.
Отец Паисий стана, отвори малкото прозорче и с наслада пое свежия пролетен въздух. Слънцето току-що се бе издигнало над разцъфтелите дървета. Славеите чуруликаха. Росата блестеше с хиляди цветове, като че ли щедра ръка бе разпиляла по листата на тревите безброй скъпоценни камъни. Далеч в ливадите звънкаха хлопотарите на стадата и тихо свиреше медения кавал на ранобудно овчарче.
Отец Паисий възправи поглед към небето :
— Благодаря ти, Господи!
Клепалото запя. То приканяше братята монаси на молитва.
За пръв път след пет годишен самоволен затвор отец Паисий излезе от килията си. Огледа наоколо, лозата пускаше тежки златни реси, младите листца на тополите трепереха като крила, цветът на бадемите пълнеше въздуха със сладка миризма.
Монасите излизаха от килиите си и се отправяха към църквата.
— Вижте, — прошепна един, — нашият отшелник напусна самотата си.
— Омръзнало му е да живее самотен, като бухал, — злобно забеляза друг. Той беше от тия, които смятаха, че е срамно да си българин и да признаваш това открито.
— Недей злослови, братко! — строго се обади трети монах. — Брат Паисий е свят човек! Не всеки може да се затвори за пет години в една тъмна килия и с никого дума да не размени.
— И за какво прави всичко това? — подхвана пак първият. — За богатсво ли, или за слава?! Не! Иска да бъде полезен на народа си. Иска да отвори очите на българите, да видят истината и да се гордеят с името си.
Отец Паисий не чуваше техния разговор. Той пристъпяше бавно, опиянен от цъфтящата пролет, заслепен от ярките лъчи на слънцето. До гърдите си притискаше една дебела книга подвързана с кожа.
Той влезе в църквата, премина през левия проход и се отзова в олтара. Игуменът дядо Хрисант се обърна очудено към него.
Паисий приближи, положи книгата наред с Евангелието върху Светият Престол и промълви:
— Отче, призови Божията милост да благослови труда ми.
Отец Хрисант се стъписа, вгледа се в книгата, две сълзи затрептяха по сбърчените му страни. После високо издигна десницата си и с глас, откъснат сякаш от глъбината на душата му извика:
— Господи, благослови!
*
Из цяло българско се понесе мълвата, че се появил някакъв светогорски монах, който ходел от град на град, от село на село и разказвал на по-будните хора — даскали и свещеници — чудновати приказки. Носел със себе си голяма книга, обвита добре в копринена кърпа. Събирал младежите, развивал книгата, разгръщал я и започвал да чете: „О, неразумни хора, защо се срамите да се наречете българи? Не сте ли чували от своите деди и прадеди, че българите са имали царство и господарство?
„Ето, прочетете моята книга. От нея ще научите, че гърците ни унижават, защото мразят племето ни. Та един път ли са заплащали данък на българските царе? Еднъж ли българска войска е стигала до стените на гръцката столица. Еднъж ли български меч е разбивал полковете на вероломните византийци?
„Прочетете, братя, моята книга и ще научите кой бе Крум Страшни, Симеон Велики и Самуил; моята книга ще ви разкаже за свети цар Бориса и за Йоана Рилски...
„Тогава умовете ви ще се прояснят, пред очите ви ще грейне слънцето на истината и ще се гордеете с името си — българи!
„Нека моята книга, като спасителна искра пламне в мрака на робския ни живот и да ни поведе към благочестие!“
Слушали българите чудните думи на монаха и на душите им ставало по-леко, робската участ им се виждала по-търпима, защото в тях заживяла надеждата, че скоро ще бъдат пак свободни и самостоятелни. Защото в сърцата им била хвърлена вече първата искра на свестяването.
*
От заснежените върхове на Балкана се спускаха вихри, навяваха преспи сняг по пътя и пищяха в усоите. Оголелите клони на дърветата приличаха на протегнати ръце, които молят за помощ. Викът на ято нощни птици зловещо се носеше над смразената земя. Страшно виеха глутница изгладнели вълци, излезли из бърлогите си да дирят плячка. По пътя с широки, отсечени крачки вървеше закъснял пътник. Той беше хилендарския монах отец Паисий. Не се ли плашеше от дивите зверове, от воя на вятъра и от преспите?
Не!
Той знаеше, че дивите зверове не нападат добрите хора, а снегът и вятърът не препятствуват на Божиите пратеници.
Отец Паисий вървеше из пустият път, нозете му се подкосяваха от умора, устните му попукваха от мраз, но на душата му бе тъй леко, тъй приятно. Сякаш снежните виелици бяха размахали ангелски криле, които му помагаха из пътя. А помръзналите ръце здраво притискаха обвитата в копринена кърпа книга — новото Евангелие на нашият народ:
История Славяноболгарская.
Дякон Паисий седеше на каменната пейка до чешмата и бавно премиташе зърната на броеницата си. С поглед той обхождаше далечните планински хребети, сякаш се стремеше да ги прехвърли, да се пренесе зад още девет реки и планини, да достигне в подножието на Витоша, дето лъкатуши сребърна Струма, да мине пак през кривите тесни улички на родното си село Кралев-дол, да открехне тежката кована порта на бащината си къща и да викне:
— Дядо Тодоре, хайде!
Дякон Паисий се връщаше към спомените от своето най-ранно детинство, когато сините му очи не бяха виждали нищо лошо в света, когато ушите му слушаха само приказките на добрия му дядо Тодор, когато не допускаше, че хората могат да бъдат зли.
Как безгрижно и весело търчеше тогава той с кошничка в ръка по овчарското пладнище да събира гъби; а после сядаше до дядо Тодор, облягаше се на скута му и унесен слушаше прекрасните приказки за цар Шишман, за Калоян-войвода, за Свети Иван Рилски...
Страшни приказки! И само приказки ли му разправяше дядо Тодор?!
Колко пъти го е водил той на върха на Голо Бърдо, където още стърчеше кулата на цар Самуила. Колко пъти му е показвал образа на болярина Кракра Пернишки, изписан върху стената на стария полуразрушен параклис! Колко често му е пял стари юнашки песни!
Нима го е лъгал дядо Тодор, когато му е разказвал, че и българите са имали царе и владици?
Не! Старците не лъжат! Те са живели много, много са чули и видели, много знаят и затова никога не лъжат!
Тогава защо го подиграваха гърците монаси? Защо му казваха със зла усмивка, че българите са родени за говедари и слуги?
Може би те говореха така само от злоба и ненавист. Но защо и неговият роден брат, йеромонахът Лаврентий, недоверчиво се отнасяше към думите му за миналото на България?
Дякон Паисий въздъхна.
— Защо си тъжен, братко?
Паисий се обърна. Зад него, облакътен на пейката, стоеше брат му Лаврентий.
— Защо си тъжен? — повтори въпроса си
— Братко Лаврентий, аз ти се чудя! — рязко го прекъсна Паисий. — Как можеш да не вярваш приказките на нашия беловлас дядо Тодор, на стогодишния мъдрец, с когото целият ни род се гордее, а вярваш глумите на двама злобни гръцки калугери! Засрами се, братко! Помисли, ти си българин, а пред гърците те е срам да признаеш това, за да не ти кажат, че си от говедарско племе! Помисли за свети Иван Рилски!..
— А кой е виждал свети Ивана? — засмя се йеромонах Лаврентий. — Да не би нашият дядо Тодор с негова лула да е пушил? Или трябва да вярваме всички детски приказки?..
— Братко, — ядосано викна Паисий, — срам ме е да те гледам! Ами ти виждал ли си Иисуса Христа, та вярваш в него?
— Не, но за Иисуса Христа са писали толкова учени хора! А кой е писал за цар Шишман, за Калоян-войвода и за другите измислени юнаци на дядо Тодора? Па и да е писано за тях, нима дядо Тодор го е прочел? Нали знаеш, че дядо умееше само овцете да чете!
Паисий се замисли. Наистина, приказките много по-мъчно убеждават хората, отколкото написаната книга. Ето защо гърците успяваха да действуват на нашето поробено племе! Ето с какво можеха да накарат някои от българите да се отрекат от своя род и език и да казват, че са гърци. Гърците имаха много книги за царе и юнаци, много стари ръкописи — истории за миналото на своя народ, и с тия книги и ръкописи можеха да завладяват душите и умовете на всички.
Грамаден камък се струполи от плещите на дякон Паисий. Той разбра как трябва да помогне на народа си.
—Добре, братко Лаврентий, — каза решително той. — Добре, истината никога не се скрива! Аз ще намеря къде са записани приказките, разправяни от дядо Тодор. С Божия помощ ще обходя света, ще прочета книгите на всички народи, и това, което е писано за нашите царе и юнаци ще събера в нова книга — история на славяните — българи! Тогава ще ми повярвате всички, и ти и моите братя оттатък Пирин и Балкана. Когато напиша книгата си, пешком през мраз и пек ще обходя всяко кътче от отечеството ни, за да разкажа истината! И тогава, ако искате — пак ми се смейте!
Йеромонах Лаврентий се превиваше от смях.
— Налудничав човек! Ще тръгне да гони вятъра, вместо да се залови за нещо полезно. Поне да посъбере от околните села милостиня за монастиря... Налудничав човек!
Но дякон Паисий не го чуваше. Той бежишком се вмъкна в килията си, коленичи пред иконата и дълго се моли.
А когато братята се събраха в трапезарията да вечерят, един от младите послушници се приближи до игумена — отец Хрисант и му прошепна:
— Потърсих дякон Паисия за вечеря, но килията му е затворена. Даже кандилцето не гори.
В това време дякон Паисий с бързи и твърди крачки вървеше по пътя от Хилендарския монастир за към Солун. Той отиваше да търси къде са написани приказките за миналото на нашия народ.
Десет години по-късно, братята монаси от Хилендар бяха съвсем забравили за дякон Паисий. Името му не се чуваше нито в молитвите нито в разговорите на калугерите, които смятаха, че „налудничавият патриот'' е умрял някъде по пътя от глад и умора.
Мълчеше и йеромонах Лаврентий, ако някой се опитваше да заговори за брата му, той махваше с ръка, усмихваше се и отсичаше:
— Бог пази своите хора.
На времени при отца Лаврентия идваха селяни — поклонници, подаваха му по някое листче книга, пошепваха му нещо тихичко, целуваха му ръка и незабелязано изчезваха. Тогава той бягаше в килията си; заключваше вратата, с треперяща ръка разгъваше листчето и просълзен започваше да чете.
Това бяха писма от дякон Паисий. Едно от Македония, друго от Гърция, трето от Маджарско, преминали през десетки ръце докато стигнат до Хилендар. И всички писма имаха почти едно съдържание: „Братко, Лаврентий, аз намерих истината. Приказките на дядо Тодор са били верни от край до край. В стотици книги прочетох за миналото на България. Когато се върна, всички ще повярвате.“
Но отец Лаврентий вече бе повярвал. Писмата на брата му Паисий, като игли се забиваха в душата му и го караха да страда. Той се разкайваше, че е могъл да смята за налудничав човека, който беше хиляди пъти по-достоен от него.
*
Тъкмо на 31 декемврий 1757 година братята от монастира бяха изненадани от неочакван гост. В ниската окадена монастирска трапезария те довършваха вечерята си и се готвеха да дочакат по обичая идването на новата година. Огънят весело блещукаше в огнището и пълнеше стаята с приятна топлина. А вън пищеше леден вятър, пречупваше заледените клонки на дърветата и навяваше снежни преспи.
Престарелият игумен дядо Хрисант стана от масата, прекръсти се и тежко седна на трикракото столче до огнището.
— Кучешки студ! — промърмори той. — Да закриля Бог сиромасите и пътниците!
В този миг кучетата залаяха на двора, някой силно чукаше на пътната врата. Един от монасите се затича да посрещне закъснелия гост, след него, със запалена борина в ръце, излязоха още неколцина.
— Кой ли ще е този странник? — запита дядо Хрисант.
Никой не му отговори. Отец Лаврентий замислено гледаше жълтите езичета на огъня; по страните му се спуснаха две едри сълзи.
В стаята влезе строен мъж облечен в тежък вълчи кожух. Главата му се скриваше в дигнатата яка на кожуха.
— Добър вечер, братя християни, — поздрави той, отърси снега от кожуха си и бързо се съблече.
— Добре дошъл, пътниче, — отговори дядо Хрисант и се изправи. После зачудено се взря в госта.
— А, та ти си бил монах!?
Наистина из вълчия кожух излезе един монах, рус, синеок, с лице носещо белезите на много преживени несгоди и страдания.
— Какво те е заставило да пътуваш в това лошо време, синко?— запита игумена.
Аз десет години така пътувам, отче; десет години търсих истината; много земи обходих, докато я намеря и много изтеглих...
Той приближи до стареца, коленичи и целуна десницата му.
— Неуже-ли, синко, ти си ... Паисий? — викна старецът. — Паисий ! Синко мой !
Дядо Хрисант заплака, прегърна дякона, като син, и промълви:
— Аз знаех, синко, че ще се върнеш.
Знаех, че очите ми пак ще те видят и че ушите ми пак ще чуят твоите прекрасни приказки.
Моите приказки са вече истинска история отче, защото в много книги проверих верността им. Сега вече никой не ще се надсмее над нашия народ, никой не ще дръзне да го хули.
— Вярвам, синко! Нали всяка нощ съм молил Бога да ти помага и да укрепя десницата ти. Всичко знаех аз, всичко. Брат Лаврентий скришно ми четеше твоите писма и аз от сърце се радвах.
Старецът избърса с длан сълзите си.
Монасите стояха с приведени глави, душите им се вълнуваха от най-различни чувства. Едни се радваха за идването на Паисия, други с недоверие изслушаха думите му, а двамата гърци побързаха да се приберат в килиите си.
— Братко Паисий, ще ми простиш ли? —задавен от сълзи запита йеромонах Лаврентий.
Аз бях тъй несправедлив към тебе, тъй жестоко ти се надсмивах!... А сега...
— Аз ти простих вече, братко, — прекъсна го Паисий. — Простих ти и съм ти благодарен. Защото твоите думи за написаните истории на гърците ме опомниха. И Бог ми помогна да намеря това, за което мечтаех.
Пет години отец Паисий не напусна килията си. Сутрин, в тъмно още, монастирските ратаи виждаха мъждукащата светлина на малката му лампичка да трепти върху бледото му, изпито от труд лице, приведено над масата. Вечер, до полунощ скърцаше пачето перо по хартията и нижеше пламенните слова на първата българска история.
И ето, една пролетна сутрин през 1762 година, перото прекъсна своята песен, маслото в лампичката догоря и тя угасна. През прозорчето на килията се спусна сноп слънчеви лъчи, леко премина по последната страница на една голяма книга и осветли последната дума „конецъ“. Мастилото още не беше засъхнало.
Отец Паисий стана, отвори малкото прозорче и с наслада пое свежия пролетен въздух. Слънцето току-що се бе издигнало над разцъфтелите дървета. Славеите чуруликаха. Росата блестеше с хиляди цветове, като че ли щедра ръка бе разпиляла по листата на тревите безброй скъпоценни камъни. Далеч в ливадите звънкаха хлопотарите на стадата и тихо свиреше медения кавал на ранобудно овчарче.
Отец Паисий възправи поглед към небето :
— Благодаря ти, Господи!
Клепалото запя. То приканяше братята монаси на молитва.
За пръв път след пет годишен самоволен затвор отец Паисий излезе от килията си. Огледа наоколо, лозата пускаше тежки златни реси, младите листца на тополите трепереха като крила, цветът на бадемите пълнеше въздуха със сладка миризма.
Монасите излизаха от килиите си и се отправяха към църквата.
— Вижте, — прошепна един, — нашият отшелник напусна самотата си.
— Омръзнало му е да живее самотен, като бухал, — злобно забеляза друг. Той беше от тия, които смятаха, че е срамно да си българин и да признаваш това открито.
— Недей злослови, братко! — строго се обади трети монах. — Брат Паисий е свят човек! Не всеки може да се затвори за пет години в една тъмна килия и с никого дума да не размени.
— И за какво прави всичко това? — подхвана пак първият. — За богатсво ли, или за слава?! Не! Иска да бъде полезен на народа си. Иска да отвори очите на българите, да видят истината и да се гордеят с името си.
Отец Паисий не чуваше техния разговор. Той пристъпяше бавно, опиянен от цъфтящата пролет, заслепен от ярките лъчи на слънцето. До гърдите си притискаше една дебела книга подвързана с кожа.
Той влезе в църквата, премина през левия проход и се отзова в олтара. Игуменът дядо Хрисант се обърна очудено към него.
Паисий приближи, положи книгата наред с Евангелието върху Светият Престол и промълви:
— Отче, призови Божията милост да благослови труда ми.
— Господи, благослови!
*
Из цяло българско се понесе мълвата, че се появил някакъв светогорски монах, който ходел от град на град, от село на село и разказвал на по-будните хора — даскали и свещеници — чудновати приказки. Носел със себе си голяма книга, обвита добре в копринена кърпа. Събирал младежите, развивал книгата, разгръщал я и започвал да чете: „О, неразумни хора, защо се срамите да се наречете българи? Не сте ли чували от своите деди и прадеди, че българите са имали царство и господарство?
„Ето, прочетете моята книга. От нея ще научите, че гърците ни унижават, защото мразят племето ни. Та един път ли са заплащали данък на българските царе? Еднъж ли българска войска е стигала до стените на гръцката столица. Еднъж ли български меч е разбивал полковете на вероломните византийци?
„Прочетете, братя, моята книга и ще научите кой бе Крум Страшни, Симеон Велики и Самуил; моята книга ще ви разкаже за свети цар Бориса и за Йоана Рилски...
„Тогава умовете ви ще се прояснят, пред очите ви ще грейне слънцето на истината и ще се гордеете с името си — българи!
„Нека моята книга, като спасителна искра пламне в мрака на робския ни живот и да ни поведе към благочестие!“
Слушали българите чудните думи на монаха и на душите им ставало по-леко, робската участ им се виждала по-търпима, защото в тях заживяла надеждата, че скоро ще бъдат пак свободни и самостоятелни. Защото в сърцата им била хвърлена вече първата искра на свестяването.
*
От заснежените върхове на Балкана се спускаха вихри, навяваха преспи сняг по пътя и пищяха в усоите. Оголелите клони на дърветата приличаха на протегнати ръце, които молят за помощ. Викът на ято нощни птици зловещо се носеше над смразената земя. Страшно виеха глутница изгладнели вълци, излезли из бърлогите си да дирят плячка. По пътя с широки, отсечени крачки вървеше закъснял пътник. Той беше хилендарския монах отец Паисий. Не се ли плашеше от дивите зверове, от воя на вятъра и от преспите?
Не!
Той знаеше, че дивите зверове не нападат добрите хора, а снегът и вятърът не препятствуват на Божиите пратеници.
Отец Паисий вървеше из пустият път, нозете му се подкосяваха от умора, устните му попукваха от мраз, но на душата му бе тъй леко, тъй приятно. Сякаш снежните виелици бяха размахали ангелски криле, които му помагаха из пътя. А помръзналите ръце здраво притискаха обвитата в копринена кърпа книга — новото Евангелие на нашият народ:
История Славяноболгарская.
