 |
| Самуиловата крепост- 1918 г. |
Змей Горянин
Привечер, когато слънцето се наведеше над далечните сини ридове и лъчите му станеха алени, Климент обичаше да излезе над града, да седне на някой камък от развалините на Цар Самуиловите кули и дълго да гледа спокойната шир на езерото.
Сякаш това спокойствие направо се вливаше в сърцето му и го изпълваше с хубави мисли. Те бяха най-хубавите му мисли, защото никой друг не можеше да ги научи и разбере.
В тези привечери Климент мислеше за България, за българската земя и българското царство, което се намираше някъде много далеч, хе там, на североизток, зад много реки и планини.
Той беше още много малък, никога не беше ходил в България, но знаеше много за нея, защото вечер, когато се настанеше до скута на баба си и я помолваше да му разкаже някоя приказка, старицата тихо, с равен и припевен глас му говореше за чудното старо време:
- То било преди повече от хиляда години. Българският Цар Борис събрал всички учени хора от царството си и на всички дал работа: едни направил свещеници, други наредил да преписват книги, а трети изпратил за учители из цяла България. За началника на всичкя учители избрал Свети Климент. Подарил му Охрид и му дал девет товара жълтици да отвори училище...
Други път старицата му разказваше друга славна приказка:
- Имало един български Цар Самуил. Той бил много силен и юначен и винаги побеждавал гърците. Палатите му били в Охрид.
От тях сега само развалините са останали...
- Ами сърбите, какви са били тогава, бабо?- запитваше понякога Климент.
- Сърбите ли, Господ да ги накаже! Никакви ги е нямало тогава. Били са като циганите-катунари... Ходили са от място на място и само с кражби и разбойничество са са занимавали...
- Ами защо сръбският учител ни разправя, че сръбското кралство било най-силното и най-юначно от как свят светува?
- Защо ли, синко? Защото всеки се хвали с това, което никога не е имал.
Тези приказки караха Климент винаги да се замисля и да се чувствува огорчен и наскърбен, че не е в България, а в Сърбия и, че а роб на сърбите самохвалци. Затова обичаше привечер да отива в развалините на Цар Самуилевите дворци и с жаден поглед да гледа на североизток.
Тази вечер Клммент беше изморен. Цял ден беше учил омразната сръбска история, беше писал домашни упражнения и когато се изкачи при развалините пред очите му играеха червени кръгчета, а ушите му бучаха. Той седна на обичното си място и се загледа: небето беше кърваво и отражението му във водите на езерото преминаваше от алени до морави багри. Навярно щеше да се извие буря, защото две-три рибарски лодки бързаха да са приберат в малкия пристан на Охрид.
- Ще поседя малко и ще се връщам, - каза си Климент, но макар че не беше произнесъл дума, някой го запита:
- Ти плашиш ли се от бурите?
Климент бързо скочи на крака и се озърна: питаше го един висок, снажен мъж, с прошарена брада, с остри черти на лицето и със сиво-синкави очи. Беше облечен в златотъкани дрехи, каквито носеха светците от иконите в черквата на Свети Климента, а на раменете му се развяваше тежка червена наметка, подплатена с бяли кожи. На пояса на чудния мъж имаше широк меч със златна дръжка.
- Не се плашя от бурятя, - отвърна Климент и гласът му потреперя.
- Ами защо ти трепери гласът?- запита човекът
- Защото никога не съм виждал човек, като тебе...
- Всеки ден идваш в моите кули, а не си ме виждал.. Аз съм Цар Самуил! Дойдох сега при тебе, защото зная, че ти е много тежко, дето не си свободен българин.
- Много ми е тежко, цар Самуиле! - оплака се Климент. - Толкова ми е тежко! А не зная какво да правя?
- Да обичаш българския народ и Родина. Винаги, когато чуеш някой да говори скверни слова против българите, да му отвръщаш с гордо негодувание! Да бъдеш горд, че си българин!
- Ще бъда! - искаше да отговори Климент, но в този миг блесна мълния, екна гръм и светлият мъж изчезна. Момчето забъркано потри очите си.
- Задрямал съм на камъка, а бурята вече започнала.
И бързешката се отправи към дома си.
Този час сръбският учител преподаваше за Цар Самуил:
- Той бил славен сръбски крал и много пъти побеждавал византийците. Веднъж обаче, византийският император с подлост запленил войниците му и ги ослепил. Този император се нарича Василий Българоубиецът, загдето...
Преди да довърши Климент скочи:
- Господин учител! Не е вярно, че Цар Самуил е бил сърбин! Той е бил българин, защото и мъчителят на неговите войници не е наречен "сърбоубиец", а "българоубиец"!
Гласът му прозвуча силен и твърд. Другарчетата му - все българчета - го загледаха с истинска радост. Учителят се забърка, а после запенен и настървен закрещя:
- Вън от тук, българско куче! Махай се от класната стая! В затвора трябва да отидеш ти! В затвора и на бесилка!
- Мога и в затвора да отида, - спокойно отговори Климент, -ала пак ще разказвам истината, че Цар Самуил а бил български цар!
Учителят се спусна към него с издигнати юмруци, но Климент бързо се изви и избяга. Той не се върна вкъщи, а изви нагоре към развалините на Самуиловите кули. Очите му бяха присвити от гняв, а устните му шепнеха:
- Аз съм горд, че съм българин, Цар Самуиле! Аз съм горд!
И му се стори, че отново сънува сянката на Царя-Войник и че из каменните грамади му се откликва хубавият мъжествен глас:
- Ти скоро ще бъдеш свободен, сине! Ти вече си овободен!
Сякаш това спокойствие направо се вливаше в сърцето му и го изпълваше с хубави мисли. Те бяха най-хубавите му мисли, защото никой друг не можеше да ги научи и разбере.
В тези привечери Климент мислеше за България, за българската земя и българското царство, което се намираше някъде много далеч, хе там, на североизток, зад много реки и планини.
Той беше още много малък, никога не беше ходил в България, но знаеше много за нея, защото вечер, когато се настанеше до скута на баба си и я помолваше да му разкаже някоя приказка, старицата тихо, с равен и припевен глас му говореше за чудното старо време:
- То било преди повече от хиляда години. Българският Цар Борис събрал всички учени хора от царството си и на всички дал работа: едни направил свещеници, други наредил да преписват книги, а трети изпратил за учители из цяла България. За началника на всичкя учители избрал Свети Климент. Подарил му Охрид и му дал девет товара жълтици да отвори училище...
Други път старицата му разказваше друга славна приказка:
- Имало един български Цар Самуил. Той бил много силен и юначен и винаги побеждавал гърците. Палатите му били в Охрид.
От тях сега само развалините са останали...
- Ами сърбите, какви са били тогава, бабо?- запитваше понякога Климент.
- Сърбите ли, Господ да ги накаже! Никакви ги е нямало тогава. Били са като циганите-катунари... Ходили са от място на място и само с кражби и разбойничество са са занимавали...
- Ами защо сръбският учител ни разправя, че сръбското кралство било най-силното и най-юначно от как свят светува?
- Защо ли, синко? Защото всеки се хвали с това, което никога не е имал.
Тези приказки караха Климент винаги да се замисля и да се чувствува огорчен и наскърбен, че не е в България, а в Сърбия и, че а роб на сърбите самохвалци. Затова обичаше привечер да отива в развалините на Цар Самуилевите дворци и с жаден поглед да гледа на североизток.
Тази вечер Клммент беше изморен. Цял ден беше учил омразната сръбска история, беше писал домашни упражнения и когато се изкачи при развалините пред очите му играеха червени кръгчета, а ушите му бучаха. Той седна на обичното си място и се загледа: небето беше кърваво и отражението му във водите на езерото преминаваше от алени до морави багри. Навярно щеше да се извие буря, защото две-три рибарски лодки бързаха да са приберат в малкия пристан на Охрид.
- Ще поседя малко и ще се връщам, - каза си Климент, но макар че не беше произнесъл дума, някой го запита:
- Ти плашиш ли се от бурите?
Климент бързо скочи на крака и се озърна: питаше го един висок, снажен мъж, с прошарена брада, с остри черти на лицето и със сиво-синкави очи. Беше облечен в златотъкани дрехи, каквито носеха светците от иконите в черквата на Свети Климента, а на раменете му се развяваше тежка червена наметка, подплатена с бяли кожи. На пояса на чудния мъж имаше широк меч със златна дръжка.
- Не се плашя от бурятя, - отвърна Климент и гласът му потреперя.
- Ами защо ти трепери гласът?- запита човекът
- Защото никога не съм виждал човек, като тебе...
- Всеки ден идваш в моите кули, а не си ме виждал.. Аз съм Цар Самуил! Дойдох сега при тебе, защото зная, че ти е много тежко, дето не си свободен българин.
- Много ми е тежко, цар Самуиле! - оплака се Климент. - Толкова ми е тежко! А не зная какво да правя?
- Да обичаш българския народ и Родина. Винаги, когато чуеш някой да говори скверни слова против българите, да му отвръщаш с гордо негодувание! Да бъдеш горд, че си българин!
- Ще бъда! - искаше да отговори Климент, но в този миг блесна мълния, екна гръм и светлият мъж изчезна. Момчето забъркано потри очите си.
- Задрямал съм на камъка, а бурята вече започнала.
И бързешката се отправи към дома си.
Този час сръбският учител преподаваше за Цар Самуил:
- Той бил славен сръбски крал и много пъти побеждавал византийците. Веднъж обаче, византийският император с подлост запленил войниците му и ги ослепил. Този император се нарича Василий Българоубиецът, загдето...
Преди да довърши Климент скочи:
- Господин учител! Не е вярно, че Цар Самуил е бил сърбин! Той е бил българин, защото и мъчителят на неговите войници не е наречен "сърбоубиец", а "българоубиец"!
Гласът му прозвуча силен и твърд. Другарчетата му - все българчета - го загледаха с истинска радост. Учителят се забърка, а после запенен и настървен закрещя:
- Вън от тук, българско куче! Махай се от класната стая! В затвора трябва да отидеш ти! В затвора и на бесилка!
- Мога и в затвора да отида, - спокойно отговори Климент, -ала пак ще разказвам истината, че Цар Самуил а бил български цар!
Учителят се спусна към него с издигнати юмруци, но Климент бързо се изви и избяга. Той не се върна вкъщи, а изви нагоре към развалините на Самуиловите кули. Очите му бяха присвити от гняв, а устните му шепнеха:
- Аз съм горд, че съм българин, Цар Самуиле! Аз съм горд!
И му се стори, че отново сънува сянката на Царя-Войник и че из каменните грамади му се откликва хубавият мъжествен глас:
- Ти скоро ще бъдеш свободен, сине! Ти вече си овободен!
сп. ОРЛЕ, София, 1942/43 г.
-411219-500x0.jpg){kind=link}