Светлозар Димитров- Змей Горянин
Манастирският ратай
Дякон Левски от четири дни бeше в Тетевен. Властта знаеше, че той се крие в града, но всички претърсвания бяха напразни. От опасния бунтовник нямаше нито следа. Претърсванията можаха да докажат само едно нещо: че между българите има някаква тайна организация, която те за нищо на света не биха издали и против която турската полиция не би била в състояние да предприеме нещо, защото, както самата организация, така и членовете ѝ, бяха неизвестни.
Това още повече вбесяваше инак ленивите и добродушни заптиета и те започнаха енергично да тормозят българското население. Въздухът в града се нажежи, даже самите граждани помежду си се поглеждаха със съмнение и страх.
Ясно бе, че дякон Левски не можеше да остане повече в Тетевен. Него, в края на краищата, биха го предали самите българи, за да се отърват от страшния гнет на заптиетата.
Защото, трябва да се знае, че не всички граждани бяха членове на Тайния Революционен Комитет, а само една незначителна част. А за заптиетата, които не можеха да заловят тази незначителна част, всички гяури бяха комити. И именно такъв набеден комита би предал Левски без да му мигне окото.
Дяконът трябваше да бяга. Това много лесно можеше да се каже, но мъчнотиите за изпълнението му бяха безбройни.
На юг от Тетевен като стена се издига Балканът със стръмния Вежен, а на север, по единствения път покрай реката Вит, на всяка крачка дебнеха патраули.
Да се тръгне през Балкана, затрупан с преспи и непрекъснато завяван от виелици, беше безумие; да се тръгне по пътя към Гложене между патраулите — значеше сигурна гибел.
За Левски, обаче, този въпрос беше по-другояче сложен. И той го разреши с присъщата си хладнокръвност и остроумие. Той заяви на себе си: от Балкана не съм по-силен, но от турските заптиета съм по-умен. Още същия час той свика градския революционен комитет на заседание, за последен път ободри и насърчи за работа смелите родолюбци, после поприказва насаме със секретаря на комитета, сбогува се и през един глух заден двор излезе край брега на реката.
Беше току пред Йордановден. От трите остри върха, застанали като стражи над града, се спускаше мъгла, която като че ли нарочно се сгъстяваше над зелената студена река в непрогледно бяло було. Тъкмо от това було искаше да се възползува безстрашният апостол, за да избегне патраулите.
Той беше облечен като селянин от тамкашните села, с нисък калпак и късо кожухче. На нозете си имаше добре стегнати цървули, които правеха стъпките му леки и тихи. Нощта като черно гарваново крило се сведе над града и планината.
Левски достигна брега, озърна се, прекръсти се и ловко започна да скача по камъните. Той се вслушваше, взираше се напред в непрогледната мъгла и като котка скачаше от камък на камък. Наистина, само човек с неговия орлов поглед можеше да се реши на такова опасно пътуване.
В това време секретарят на тетевенския местен комитет чукаше на малкото осветлено прозорче на една къщичка край града.
— Кой? — запита дрезгав глас отвътре.
— Свой! — отвърна секретарят със сподавен, таинствен глас.
Малкото прозорче се открехна. Една рошава глава се подаде, погледна вън и пак се върна в стаичката. След малко вратата се отвори и на улицата излезе млад мъж със среден ръст, с широки рамене, наметнат с кожухче и нахлупил над чело рунтав калпак.
— Динко, — обърна се към него секретарят, — идвам по много важна работа. Знаеш ли, че Дяконът е тука?
— Е, какво?
— Как, какво!? — Малко ли е това, че Дяконът е тука?
— Е, не е малко, не е! Ами аз какво да правя, като е тук?
— Не се втелявай! — сопна му се секретарят. — Дяконът заповяда веднага да тръгнеш...
— Кой? Аз ли?.. Ами за къде? — заплете се във въпроси Динко.
— Ще заминеш за Етрополе. Ще занесеш едно писмо на игумена в монастира. Писмото е важно. Бавене не се разрешава. Заповедта е такава, а нали знаеш клетвата?
Динко се олюля. Сам Дяконът да му възложи комитетска работа и то без да го е виждал дори, това за него беше неочаквана чест, но честта от друга страна струваше много скъпо. Първо, трябваше да пропътува четиридесет километра в студ и мрак, а той беше познат мързеливец, и второ — ако го хванат турците — щеше да получи в най-добрия случай пет години заточение в Диар-Бекир. Но честта, която му се правеше, беше придружена и от едно напомняне за клетвата, която всеки човек на организацията даваше: да служи на свободата дори с живота си. Тая клетва съдържаше още нещо: „който не се подчини на дадената му заповед в името на делото — наказва се със смърт“.
Динко почти разтреперан пое плика с писмото, което трябваше да носи, а секретарят, без да добави нито една дума, обърна се и тръгна към своята къща.
Динко Седларят, или като всички тетевенчани го наричаха Динко Чудото, беше буден млад човек, но твърде наивен и свит. Когато го въведоха в организацията, той се въодушеви от гръмкостта на идеята за свободна България, но тая идея той гледаше не като осъществима, а като приказка, хубава и далечна, даже малко чудновата и невероятна. Той повече обичаше да чете книгите на Раковски и Каравелов, да разправя по кафенетата за цар Симеон и за Крум Страшни, отколкото да се загрижи за истинската дейност на революционера, сиреч, за пушката и ножа. За дякон Левски той бе чувал, но никога не беше го виждал. И ето сега, изведнъж, сам дякон Левски му възлагаше такава важна поръчка! Дяконът — генералът ще си спи спокойно в Тетевен, а той — Динко — войникът, ще пътува през снежните преспи за да изпълни една велика, народополезна служба!
Тази мисъл го окриляше и той, потънал в големият тежък кожух, излезе на пътя. Сърдитият планински вятър сграби от съседната стряха една кривачка сняг и го захвърли в очите му. Динко се озърна. Дали не го следи някой? Но улиците бяха пусти. Пуст беше и каменният път за Гложене, Орхание и Етрополе.
Той върви по този пуст път и някой сякаш в шепа му стиска сърцето. Не го е страх, а пък сърцето му, като че ли е спряло. То е, защото носи писмото, опасното писмо, което говори за бесилката или Диар-Бекир. А долу, отляво на пътя, шуми реката. Динко не може да я види от гъстата мъгла, но чува нейния шум, като звън от вериги. Иска му се да си засвири с уста, но не може да си свие устните. Не е лесно човек да бъде комита, — мисли си Динко и ускорява крачките си. Наближава вече Гложене. А ето по пътя от Гложенският монастир се спуска някакъв пътник. Динко въздъхва: „Слава Богу! Ще има спътник“.
— Добра среща! — виква той на непознатия пътник. — Накъде тъй?
— Ходя си по работата,— отговаря непознатият и забавя крачките си нарочно, за да не се изравни с Динко.
— Май че ще вървим заедно, а? — пита Динко.
— Абе, я си върви по пътя! — рязко отвръща странният пътник. — Знам ли те какъв човек си, че да тръгна с тебе! Може и комита да си!...
— Стой! — викна началникът на патраула, —
— Откъде идеш?
— А, че от Тетевен... смутолеви Динко уплашено.
— Какъв дявол те е подгонил по това време да пътуваш!
— А, че... то... да ви кажа... по работа...
— Ще я видим тая работа! Чакай малко! Ами ти кой си? — обърна се началникът към непознатия пътник, който току-що беше се приближил до групата.
— Аз ли? — Аз съм ратай от монастиря. Отивам до дядовата Нейчова воденица...
— Тогова познаваш ли го?
— Не! Идеше откъм Тетевен. Срещнахме се към моста.
— Ти си свободен! — каза турчинът. — А ти, — обърна се той към Динко, ще дойдеш с нас до Тетевен, да видим по каква работа ходиш посред нощ из друмищата. Стой тук! Ако се опиташ да бягаш ще те застрелям, като куче.
Заптиетата се дръпнаха настрана и почнаха да се съвещават. Динко се закова на мястото си. Той беше ни жив, ни умрял. Непознатият пътник оправяше връзките на цървулите си и изведнъж заговори, сякаш на себе си:
— Динко, не се плаши. Те ще те заведат в Тетевен. Там всички те познават и ще им се смеят на ума. Кажи, че си отивал до Мишковските ханове да навестиш някакъв болен роднина. За писмото не се бой! То е само празен лист книга. Чу ли, какво ти казах? Окото ти да не мига. Хайде сега, много ти здраве от дякон Левски.
Динко остана като гръмнат. Сега той се уплаши два пъти повече, но не вече за себе си, а за великия апостол. Дякон Левски направи нисък поклон на заптиетата, които бяха свършили съвещанието си, пожела им добро пътуване и замина по тъмния заснежен път. За да заблуди заптиетата, той измислил тоя хитър начин: скачал по камъните, между които се провира реката до Гложенския мост, причакал Динко, за чието заминаване сам предварително наредил със секретаря на местния комитет, пуснал Динко да върви пред него по пътя, за да го заловят заптиетата — и, когато той падне в ръцете им, за Левски пътя остава чист.
През този чист път той щеше да мине за да отиде по другите градове и села на нашата родина да разнася опасната дума: свобода!
Странни коледари
Точно на Бъдни вечер, 1858 година, току по мръкнало, двама конници навлязоха в тeснитe улици на гр. Ловеч. Единият бе висок, широкоплещест мъж, с рядка кестенява брада, облечен като монах. Той яздеше добре охранен кон, натоварен с кожени дисаги. Още от пръв поглед личеше, че тоя странен пътник не е обикновен монастирски просяк, тръгнал да събира помощи за монастира, а човек натоварен със служба по-висока и почтенна. И наистина той беше отец Матей Преображенски, наричан от всички Миткалото, задето денонощно миткаше по цяла България да разнася опасното и велико слово за предстоящата борба, и изгряващата свобода над родината.
Другият пътник, облечен като богат търговец, яздеше черен кон — лек като перо и буен като вятър. Той беше най-великият апостол на свободата — дякон Левски. Този път той идваше в Ловеч, не само да събуди духовете с ободрителни думи, но и за по-важна работа; да организира и стегне местния революционен комитет. Естествено е, че най-подходящ помощник в тая му задача би бил отец Матей Миткалото.
През почти заглъхващите улици на града, двамата опасни пътници минаваха с равнодушен и спокоен вид, като тамошни жители, без да проявяват интерес към нещо окръжаващо ги. Това умишлено спокойствие им беше по-необходимо даже от оръжието, което носеха в поясите си. С него именно, със спокойствието си, те се пазеха от бдителното око на турските заптиета. Но сега нямаше и нужда от особено предпазване. Валеше едър пухкав сняг и заптиетата предпочитаха да седят край разгорените мангали в кафенетата, отколкото да вардят из улиците. Те не се смущаваха даже от вестта, която бяха получили, — че двамата големи комити са тръгнали за Ловеч.
А в това време, двамата големи комити, чукаха на една тежка порта, която на часа се отвори, пусна пътниците да влязат в двора и веднага се захлопна.
Едно ратайче пое заморените коне, а гостите влязоха в удобната, добре затоплена гостна стая.— Добре дошли, добре дошли! — поздрави усмихнат домакинът. — Сам Бог ви води: на Бъдни вечери гости да имаш значи, цяла година гости да посрещаш.
— Да даде Господ! — пресече отец Матей.
— Ама гостите ти все като нас да са!
— Разбира се, — обади се дякон Левски. — Само на такива гости трябва да се радват добрите българи.
Разговорът започна без излишни предисловия. Службата на двамата апостоли беше толкова важна и времето им бе тъй кратко, че те нямаха възможност да се отвличат от целта на посещението си, където и да е то, с празни приказки. Обикновенно говореше Левски. Другите само на времени запитваха и жадно поглъщаха смелите думи за свобода и правда.
Създаде се една въодушевеност, каквато се създава винаги, когато хората се готвят да извършат някое добро дело. Двамата гости и любезния домакин говореха за страшни и славни неща. С прости, но вдъхновени думи чертаеха пътя, по който трябваше да премине нашият народ, за да постигне своята свобода.
Те спореха за начините, по които трябва да се действува, как да се намерят средства, как да се организират комитетите, как да се разпространяват бунтовните книги.
— Чакайте, — викна отец Матей, — хрумна ми нещо. Аз ще ви покажа, как да се разпространяват бунтовни книги. Други път ако не може поне на Бъдни вечер е лесно! Динко, — обърна се той към хазаина, — я повикай още десетина души, па нека турците да вардят, ако ще и на всяка крачка!
По заснежените улици на града вървят една дружина млади коледари, накичени с вараклии китки и с везани ръченици. Те обикалят къщите на по-събудените българи, изпяват обичайното „Коладе-ладе“, после тихо си поприказват с домакините, разменят си сърдечни пожелания: „Дано!“ и „Дай Боже!“, и след това тръгват към друга къща. Начело на групата върви сам отец Матей. Той е весел и доволен, че има възможност да обиколи целия град, без да бъде подозиран и преследван. След него един момък носи тежките дисаги с книгите.
И във всеки дом отец Матей казва: „Братя българи, вие знаете, че на днешния ден във Витлеем е изгряла една звезда, която показвала, че се е родил Спасителят. Такава звезда изгрява сега над нашата родина България. И близък е часът на спасителната свобода. Амин“.
А турските заптиета се грееха край разпалените мангали в кафенетата и разсъждаваха:
— А къде се е чуло пътници да тръгнат в такова лошо време. Тия комити, за които ни съобщиха, трябва да са замръзнали някъде из пътя...
