Чорбаджи Юрдан не можеше да разбере младите. Чудеше се как такива здрави и умни момчета, изучили се в най-добрите училища, да се поведат по ума на някакви разбойници- комити, по цял ден да приказват за хайдушки работи, тайно да се учат да стрелят с австрийски пищови и да тъкмят да събарят царството на султана. Той смяташе, че някаква опасна лудост е обхванала всички младежи и че е дълг на старците да ги предвардят от нея.
А когато научи, че и синът му Камен се е повел с бунтовниците, когато разбра, че и чедото му е станало комита, едва не легна болен. Той не повика сина си да го кори, защото знаеше, че бунтовниците от глъчка не се плашат, ами започна да се вслушва в шушуканията на младежите и от тези шушукания научи, кой е главният комита, кой подучва хората на бунт и ги кара да се залавят за такава страшна работа. И още същият ден хаджи Юрдан отиде при каймакамина в конака.
Турчинът го посрещна лениво, любезно му се усмихна и още по-любезно го запита за какво е дошъл.
- За комитските работи дойдох да ти кажа, ефенди. Научих, кой е царят на комитите...
- Е?
- Един дякон. Хвърлил си расото и тръгнал да бунтува народа. Него като хванете - другите сами ще мирясат...
- Знам, знам, чорбаджи!- засмя се каймакаминът, - Този дякон ние под дърво и камък го дирим...
И като подмигна хитро, запита:
- Да не би да знаеш, къде се крие този разбойник?
- Охо! Аз ако зная, няма да кажа на тебе, ами сам ще го обеся дето...
- Да не би и в нашия град да има комити?- пак запита каймакаминът и присви очи.
Старецът се сепна. Нима щеше да стане предател на младежите и на собствения си син?
- Няма, ефенди. И клетва мога да ти дам, че няма... Мене ме е страх да не би този разбойник дякон да се вмъкне и в нашия град, та затова те предупреждавам.
И без да чака повече въпроси, чорбаджи Юрдан се измъкна из конака. Наистина, сърцето му се свиваше, че е извършил все пак предателство, но той се утешаваше със съзнанието, че това предателство е от полза за всички младежи в града.
За Водици Камен беше отишъл някъде из крайдунавските градове по търговия. Чакаха го да се върне за празника, ала кой знае, какво му се беше случило. Не си дойде. А на другият ден невестата му беше дала оброк в манастира Света Троица и трябваше да отиде с пеленачето си в светата обител да запали свещ и да даде милостиня.
Мъчиха се старите да я разубедят. Не успяха.
- Ей къде е манастира! Като изляза на рида, ако викна, калугерите ще ме чуят и ще ме посрещнат. Па и толкова хора отиват днес там! Нищо няма да ми се случи. Още по пладне ще се върна!
И тръгна.
Небето беше безоблачно и синьо. Голямото зимно слънце разливаше щедро лъчи по заснежения рид и пълнеше цялата природа с блясък и красота. По пътя за манастира вървяха много хора и младата жена не сети как прехвърли рида. А оттам насетне гласът на манастирското клепало я накара още по-леко да върви.
Ала по обед от сърдития Балкан се спусна леден ватър. Над Чумерна полазиха тежки, сиви облаци, закриха небето и заваля сняг.
Каменовата невеста помисли, че ще изпревари бурята и тръгна. Още щом излезе из манастирската гора, вятърът зави, като изгладнял вълк, събра шепи сняг и ги хвърли в лицето ѝ. Тя притисна пеленачето си и почти затича по пътеката.
Ала бурята беснееше, набиваше ледени игли по лицето и ръцете ѝ, препъваше я. И още по-лошо: изравняваше със сняг пътя за града. Клетата майка се мъчеше да налучква пътя, затъваше до колене в снега, изнемогваше.
Хиляди пъти тя се разкайваше, че не остана в манастира, докато премине бурята. Вече не можеше и да се върне, защото снегът се стелеше, като някаква плътна бяла завеса и ѝ пречеше да вижда. И студът я вдървяваше.
А после изведнъж ѝ стана топло. Само много ѝ се прищя да почине. Поиска ѝ се да поседне малко в снега, да подремне миг - два и после с нови сили да продължи. Сгушено в пригръдките ѝ пеленачето не сещаше студа. Тя разви руменото му личице, усмихна се и се отпусна на колене.
И като на сън ѝ се стори, че някой я дърпа силно и вика в ушите ѝ:
- Ей, невесто! Луда ли си? Ставай, ставай още сега! Боже, тъй ще си умре, ако остане тука...
Камен се върна по обед и като се научи, че невестата му е отишла в манастира, току се приготви да я посрещне. И тогава почна бурята.
- Къде ще вървиш,- отсече чорбаджи Юрдан.- Да не е луда невестата да тръгне по това време? Навярно е останала в манастира, докато мине злото. Па сетне ще се върне с другите нашенци.
Камен наистина остана, но някакво черно предчувствие се заби в сърцето му. Той неспокойно се въртеше из къщи, излизаше на двора, надничаше на улицата. Едва смогваше баща му да го накара да се прибере в стаята на топло. И тъкмо когато бурята бушуваше най-страшно, пътната врата с трясък се разтвори, голямото куче лавна, а сетне заскимтя.
В стаята влезе един млад мъж, отрупан със сняг. Той носеше на гърба си Каменовата невяста, а с лявата си ръка притискаше до гърди рожбата ѝ.
- Невесто!- плесна ръце чорбаджи Юрдан.- Боже Господи! Какво чудо ни дойде до главата!
В бъркотията почти никой не забелязваше младия мъж. Той отърси снега от кожуха си, свали качулката, която скриваше почти цялото му лице и се усмихна с добрите си сини очи:
- Добре, че минах навреме. А то, клетата, щеше да замръзне. Вече задремваше!
Камен се обърна да поблагодари на чудния спасител и замръзна от очудване:
- Дяконе! Ти! Ти!- очите му се напълниха със сълзи.
- Едва можах да я разпитам откъде е и чия жена е.
- Чакай, - намеси се чорбаджи Юрдан.- Ти да не си оня дякон, дето ходи да бунтува народа?
- Аз съм,- скромно отвърна мъжът.
- Ти си значи..., - промълви чорбаджията и наведе глава. - Ти... За едно дете си изложил живота си на смърт. За моето внуче... А аз исках да те предам... Исках сам да те обеся... Прощавай...
И старият мъдър чорбаджи Юрдан взе ръката на опасния комита и я целуна.
- И аз съм вече с тебе, дяконе... как те викат?
- Левски, - отвърна мъжът и силом издърпа ръката си.
Змей Горянин
НАРОДЕН ВЕСТНИК, София, 1942 г.
