 |
| "Бачо Киро пред турския съд" - Димитър Гюдженов |
разказ от Змей Горянин
Заседателната зала на Търновския конак беше препълнена с хора. На първо място седяха пратениците на европейските вестници и техните преводачи. Зад вестникарите седяха граждани с нови европейски дрехи и важно сричаха френски вестници; намръщени турци разговаряха лениво върху политическите събития и смучеха дългите си чибуци; неколцина селяни от Габровско и Търновско, повикани като свидетели, стояха боязливо в най-крайния ъгъл на стаята, тихо шушукаха и незабелязано се кръстеха. Между тази пъстра тълпа две боси циганчета разнасяха кафе върху разнебитени месингови табли.
Сънливият слуга разтвори широко вратата към коридора и застана скован от тежестта на службата си:
- Обвиняемия!
Тълпата се раздвижи, зашумя като кошер. Оживиха се погледите, чибуците паднаха върху превитите колене, френските вестници потънаха в джобовете на сетретата.
- Комитата!
Страшната дума премина през всяка уста, политна през отворените прозорци, обходи улиците на стария град, пролете заедно с вятъра над гордите съсипии на Царевец и Трапезица и изчезна към върховете на Балкана.
Заптиетата въведоха един комита. Той зае определеното за престъпници място, смести веригите си и спокойно се загледа навън.
Ето грее пролетният ден, пеят птички, шуми гората, нивите зреят за жътва. Ще тръгнат хората със сърпове на рамо, ще приведат кръстове над ръкойките, ще наченат да събират мъката си. И може би някоя румена мома ще запее тъжна жътварска песен, за един неизвестен хайдутин, който извел татко ѝ в планината да го убият, сто хиляди царски аскери с пиринчени топове. И от очите ѝ ще се заронят сълзи -клети сирашки сълзи, които не капят на земята, а направо в сърцето! И може би тогава един млад момък ще посегне скришом да я помилва и ще ѝ прошепне: не плачи! Този хайдутин изведе и татко ми на Балкана. Не плачи! Те отидоха за нас... Те накараха пиринчените топове да гръмнат, за да разбудят цял свят!...
- Даскал Киро Петров,- високо призова председателя на съда Али Шефик бей,- Прокурорът ще ви прочете в какво ви обвинява царското правителство.
Какво му е нему, че го обвинявало царското правителство? Само за миг челото му се сви при спомена за неговите рожби. И после: да става каквото ще! Господ се грижи за всички - ще се загрижи и за тях! Такива като него не живеят за своя дом. Те живеят за цял народ. Право или криво - тъй им е орисано от люлка.
Обвинителният акт се свърши.
- Какво ще кажете на съда?- запита председателят и заповяда на слугата:
- Донеси за господина стол.
Българите членове на съда ахнаха при тази любезност, а турците свъсиха вежди. Нечувано нещо: да покани един разбойник да седне на стол и да се разговаря с него, като че ли е паша!
- Какво ще кажете на съда?- повтори Али Шефик бей и се усмихна приятелски.
- Какво да кажа? Това което прочете прокурорът е право... според отоманския закон. Друго няма!
Председателят погледна защитника Джовани Икономов, който нервно хапеше устните си. Той приближи до масата на съдиите.
- Господа, нека обвиняемият да разправи на съда защо е станал комита?
- А, за това ли?- засмя се бачо Киро,- Прочетох в цариградския вестник "Право", че откак султанът издал хат-и-шерифа и хат-и-хумаюна у нас в България всичко тече по мед и масло. И понеже султанът живее в Цариград, а аз живея тука, знам по-добре от него, че в страната ни, не само не тече мед и масло, а реки от кръв и сълзи. Това ме възмути и станах комита!
- Стига!- живо го спря Джовани,- Стига толкова!
Той бе намерил една малка пиличка да разреже веригите на даскал Кира.
Господа съдии, ясно е, че пред нас седи един луд човек. Кой умен човек ще стане комита само от една вестникарска статия?
- Така е, господа!- скочи веднага Али Шефик бей. - Съгласен съм със защитата и предлагам веднага да освободим, този нещастник!
И той пръв вдигна ръката си. Петнадесет десници гласуваха свободата на бача Кира.
А той?
Някаква необикновена светлина озари лицето; му. Устните му се помръднаха: Господи, дай ми сила да понеса твоя кръст! Ето, предлагат ми свобода! А мога ли да я приема? А бива ли да я, приема? Не за себе си мисля, Господи, а за хилядите...
И изведнъж:
- Моля, господине, вземете си думите назад! Аз не съм луд!
И пак блесна чудната светлина в очите му, озари лицето му с ореол, изпълни залата:
- Аз съм бачо Киро! Туй ви стига!
Дотежа ми робската верига!
Зееше в сърце ми люта рана -
пушка взех, излязох на Балкана!
Правдата си тръгнах да подиря.
За молитва спрях се в манастиря.
Там водихме славен бой и...ето:
сам си слагам на врата въжето!..
Аз умирам и не съжалявам -
със смъртта си, аз ви побеждавам!
Али Шефик бей сломен се отпустна на стола. Той бе поразен:
- Нещастнико, аз знаех, че си герой, но исках да те спася. Сега сам си подписа присъдата!..
Заптиетата поведоха осъдения. Джовани Икономов го догони на двора:
- Бачо Киро, когато казвах на съда че си луд, правех го, за да ти смъкна веригите. Ама ти като издекламира на турски това стихотворение - разбрах, че наистина си бил луд!
- А ти за дете ли ме смяташ, бай Джовани? Ако бях приел да ме освободят, като луд, нали всички европейски вестници щяха да пишат, че в Дряновския манастир не е имало въстание, че един луд човек събрал десетина младежи, че...
Джовани го гледаше с разширени очи:
- Господи! Аз пък и не помислих за това!
Бачо Киро му махна с ръка и тръгна пред заптиетата. На лицето му грееше усмивка. И тихичко пееше:
- С нами Бог, разумейте язици, покоряйтеся, яко с нами Бог!
Със същата песен тръгна и към бесилката.
Слънцето залязваше зад Света Гора. Бързаше да не види ужаса,
Целият град мъртвееше. Улиците бяха пълни с народ, ала хората мълчаха, като отсечени от камък. Робите без сълзи оплакнаха своето безсилие.
Внезапно гръмна военна музика. Низами със щикове на пушките се зададоха откъм затвора. Между тях вървяха Бачо Киро и Иванчо Пановчето. Долу в дъното на улицата се отчертаваха гредите на бесилките. Последните лъчи на слънцето ги бяха зацапали с кръв.
- Пуснете ме,- запищя обезумял Иванчо,- Пуснете ме! Всичко ще си кажа! Цял живот в тъмница ме дръжте, само не ме убивайте!
- Засрами се! - изсъска Бачо Киро и смръщи вежди.- Така ли трябва да умре един комита? Какъв пример даваш на: народа?! Нали се клехме: свобода или смърт? Няма свобода - върви на бесилката и умри! Изпълни си клетвата!
Иванчо млъкна. Устата му остана отворена за нов вик, но той се не откъсна. Дори започна да бърза; искаше му се по-скоро да стигне до края!...
Когато стигнаха до там, един офицер започна да чете присъдите. Преди да свърши Иванчо се покачи на катраненото буре, намести примката на шията си и подви колене.
Бачо Киро погледна сгърчения труп:
- На добър час, побратиме! Ще те догоня.
Полека се покачи на бурето,
- Братя,- той обгледа зелените далечни ридове, плъзна поглед по синьото дълбоко небе и се прекръсти.
- Братя, толкова е хубава България, че да ти е драго да умреш за нея!
Още веднъж изви очи към небето и скочи.
Тълпата потресена се люшна. В сподавения плач на жените се отрази цялата робска мъка:
- Божичко, защо не заключиш утробите ни? Защо още раждаме деца?!
А старият побелял свещеник, който придружаваше осъдените, притисна до гърдите си сребърния кръст и обезумял от ужас зарида:
- Майко Богородице, пак разпънаха чадото ти! Пак убиха Бога!
➤ЗМЕЙ ГОРЯНИН-НЕЗАБРАВИМИ ТВОРБИ
