НЕЗАБРАВИМОТО ТВОРЧЕСТВО НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Истинското му име е Светозар/Светлозар/ Акендиев Димитров. Неговият родов корен дълбоко е враснал в земята на Българския Северозапад, макар че този свят мъж се ражда в Русе на 11 януари 1905 година. Най-известният му псевдоним е Змей ГорянинЗа тези, които не знаят, той е автор на повече от 50 книги - повести и разкази - значителна част за деца и юноши, стихосбирки, епиграми. През 1944–1945г. Змей Горянин е обвинен от Народния съд във "великобългарски шовинизъм", поради интереса си към българската история, който расте покрай издирването на материали за художествените му творби. Осъден на една година затвор, но и на пълно заличаване от литературния живот, творбите му са иззети от обществените библиотеки. Когато на 13 декември 1945 г. излиза от затвора, неговите „идейни наставници” Георги Караславов, Христо Радевски и Младен Исаев няколко пъти му предлагат да се разкае публично, за да бъде реабилитиран. Той отказва. Никога не пада духом, нито се озлобява, а приема всичко със смирение, не отвръщайки никога на насилието по какъвто и да било начин. Авторът намира утешение в малката обител "Седемте престола", сгушена в Стара планина, близо до Елисейна, където в продължение на 7 години до смъртта си е доброволен заточеник. Умира на 25 август 1958 година (при неизяснени обстоятелства – Ю.Й.). Повече информация Сред буйната зеленина на манастирските покои се гуши малко паметниче с надпис. В манастира Змей Горянин създава своето голямо поетично творчество, една малка част от него успява да публикува в „Църковен вестник“ и „Духовна култура“. „Знам, че съм писател и поет по Божие вдъхновение и по призвание. Знам добре това. Но какъв е творческият ми ръст, това само времето ще отмери.“, пише в дневника си Светозар Димитров в последната година от живота си. Събрах неговите книги, разкази и стихове с желанието всеки да се докосне до незабравимото творчеството на този забравен писател. Приятно четене Ви желая!

СИНИЯТ ЧАС- Змей Горянин

 Написан в Софийския централен затвор през 1945 г. 

Когато слънцето - уморено да пътува открай до край на небето през този дълъг летен ден - се наведеше току над водите на Дунава, иззад Сръбчето крадешком надничаше Синият час. Стоеше зад рида и чакаше. Щом слънцето потънеше в зеленикавата вода, Той се спускаше от височината и мигом обхващаше целия град.
А аз мислех, че идва само у нас. Толкова го обичах, та бих го ревнувал, ако знаех, че ходи и по другите къщи. Бих плакал от ревност! Защото беше най-хубавият ми час и вярвах, че е само мой. Навярно съм бил болнаво дете - не като другите деца, които в Синия час се прибираха по домовете си, капнали от умора и невечеряли, лягаха да спят. Тъй ще е било, защото аз тъкмо през Синия час се разбуждах и заживявах някак си по-бързо, по-цялостно.
Мама сядаше на софрата до прозореца. На прозореца имаше зелени саксии с бегонии, сакъзче и мушкато. Цветовете на мушкатото ставаха морави, а бялото мамино лице започваше да излъчва сияние. Големите ѝ светли очи ставаха съвсем черни от разширените зеници; сред тази чернота пляскаха огънчета, като светулки.
Отвън, от градината влизаше дъха на шибой, босилек и мокра земя. Той упояваше и мама и мен и ни караше да бъдем щастливи от това пиянство. Сигурно единственото хубаво пиянство е от аромата на градински цветя през Синия час. Изпитал съм всяко опиянение, и само това съм запомнил с чувството, че е неповторимо блаженство.
Говорехме тихо. Не с шепот, а с много тих глас, както си говорят в черква, когато няма служба и искаш да споделиш радостта  си от някоя хубава икона или резба. Понякога мама ми пееше.
За какво говорехме и какво ми пееше мама? Може би за най-прости неща и най-наивни песнички... Не помня. В Синия час самите слова бяха вълшебни и самите звуци другояче милваха сърцата. И всичко ставаше толкова необикновено, толкова че ли живеех в страниците на книжка с приказки. И започвах да мисля, че мама е добрата фея, която дава миризма на цветята, крила на пеперудите и на пчелите дарбата да събират мед из цветните чашки.
После идваше един зъл магесник, преобразен като голям котарак със зелени очи и ласкав, подкупващ, коварен глас. Той влизаше през отворения прозорец и искаше да се хвърли върху феята, за да ѝ стори зло, но аз го грабвах и притисках до гърдите си. Тогава той се укротяваше, разкайваше се за лошото си намерение, започваше да мърка от удоволствие, което разкаянието дава и се превръщаше на добър домашен котарак.
Синият час леко милваше стрелките на големия стенен часовник- сякаш ги задържаше и ги караше да се движат по-бавно. Но времето не искаше да се поспре, за да продължи повечко щастието ни. Времето и тогава беше тъй неумолимо редовно, както и сега, както ще бъде винаги. То - студено и безсърдечно иззвъняваше в часовниковата камбанка:
- Хайде! Сега е ред на нощта!
Мама ставаше от софрата и запалваше лампата с розовия абажур.
+ + +
Синият час, една година по-късно, намери момчето юноша.
Аз затворих книгата си и застанах прав до отворения прозорец. Градината пак ухаеше на босилек и шибой, но не усещах това; знаех че мама е в другата стая на софрата до зелените саксии с мушкато и бегонии; но сега вече не можех да се радвам на светулките в тъмните ѝ очи. Защото мислех друго; други радости ми носеше вече Синия час.
Виждах безкрайната шир на океана, окървавена от залеза. Бях на палубата на тримачтов фрегат, седнал върху куп въжа. До мен седеше юнгът Уилям и тихичко ми разказваше за Кораба- Призрак, който през Синия час внезапно се появявал пред корабите, за да предвещае гибелта им. След Кораба-Призрак винаги идвала бурята. Тя разтваряла водните бездни и поглъщала нещастните пътници. Тъй ми казваше Уилям, а аз го потупвах по рамото и му отвръщах усмихнат: "Това не е толкова страшно, Бил! Стига само малко хладнокръвие! Ако имаме случай да се срещнем с Кораба-Призрак, аз - с Божия помощ — ще се прехвърля на борда му и ще оставя кръстни знаци по мачтите! Бил ме погледна недоверчиво: "Ти ще се прехвърлиш на борда на Кораба-Призрак?" — "Защо не, Бил? И по-опасни неща съм правил, затова не се плаша нито от Летящия холандец Йоханес, нито от Скитника евреин Ахасфер! Когато бях със старите трапери из Арканзаските прерии, аз в продължение на няколко месеца преследвах един конник без глава, Всички вярваха, че гоня призрак, а когато успях да хвана коня, оказа се, че на гърба му е превързана мумията на един обезглавен каубой... Затова не се плаша от призраци, Бил!"
Мислите ми летяха по страниците на юношеските романи, а заедно с тях летяха и минутите на Синия час.
Когато камбаната на стенния часовник го прогони, аз запалих лампата с белия абажур и грабнах недочетената книга.
+ + +
Юношата стана младеж.
Един ден той срещна девойка с тяло на млада брезичка и с очи, топли като ниска нощ, когато няма луна. Младежът не разбра, защо задържа погледа си върху девойката. Беше пладне, слънцето грееше весело, и белите къщи на града се топлеха с наслада; прозорците им бяха премрежени, като очи на дете, което се готви да кихне.
Младежът в един миг забеляза всичко това, но не можа да разбере, защо се извръща да следи пъргавите стъпки на девойката.
Сетне дойде Синият час и му обясни.
Той каза:
- Колко е тъжно, нали?
- Да, - отговори младежът, - Много е тъжно, но не знам защо.
- За девойката, - каза Синият час.
- Но нима тази девойка трябва да носи тъга? - запита младежът изтръпнал.
- Не, мое момче! - засмя се Синият час. - Тя ще ти донесе най-голямата радост, най-светлото щастие. Утре аз ще те събера с нея!
На другия ден Синият час намери младежа на брега на реката. Тежката вода беше станала синя и бавно отиваше към голямото море, за да се влее в него.
- Ела с мене! - каза Синият час, - Ето: сега ще дойде девойката. Вчера и на нея ѝ беше тъжно... Аз ѝ обясних защо.
Те се срещнаха под сянката на стара върба. Тя му подаде двете си ръце, когато видя, че той ѝ протяга своите. Не се погледнаха в очите, защото и двамата пречувствуваха, че тъкмо през очите им е преминала тревогата, която ги бе довела в сянката на върбата. Мислеха, че тревогата ще се повтори и се плашеха от нея. Те бяха още много млади и не знаеха, че тя само веднъж преминава през сърцето на човека.
Той каза:
- Да седнем под старата върба.
И не пусна ръцете ѝ. Тя тръгна до него към простата пейка и не изтегли ръцете си.
- Нали е вълшебен Синият час? - запита той с тихия си глас, с който се говори в черква, когато няма служба.
- Аз не познавам нищо по-вълшебно, - промълви девойката и по тялото ѝ премина сладостна отмала.
Тогава се погледнаха в очите: Синият час беше разтворил зениците им толкова широко, че през тях те можеха да видят душите си.
Той запита:
- Нали: да?
Тя полуотвори устните си и той изпи от тях нейния отговор.
Синият час премина над тежката синя вода и леко я погали.
+ + +
През дългите тесни прозорчета на малката черква влезе Синият час и благослови венчалните корони на главите им.
Ръка за ръка те тръгнаха към изхода. Сподири ги весела гмеж. Хвърляха подире им бонбони: да не лиши Бог живота им от сладостта на бонбоните, от красотата на цветята и от насъщния хляб.
Но те не мислеха за това, защото с тях беше Синият час. Той тичаше пред стъпките им и палеше разноцветни огньове, разпиляваше клоните на липите, за да ухаят по-силно и от салкъмите ръсеше върху им топли снежинки.
Той ги въведе в малката им бедна стаичка, остави ги пред сватбеното им легло и излезе на пръсти. Вън заключи вратата и с пръст на устните прошепна на сватбарите:
- Идете си! Там, вътре, се извършва най-великото тайнство на живота!
+ + +
Тя ме чакаше да се завърна, изморен от работа, за да подслади с усмивката си моята почивка.
Синият час ни сварваше на ниското миндерче в пруста. Иглите играеха в тънките ѝ ръце, котаракът гонеше по пода кълбото прежда, а аз се смеех и весело бъбрех, като безгрижно дете. Защото Синият час правеше всичко да изглежда не тъй, както е; той одухотворяваше деня, подслаждаше го с интимност и му придаваше чара на неразрешима загадка.
Синият час не биваше винаги един и същ, а винаги нов. Каква чудна сила имаше той, та всеки ден се преобразяваше и ставаше по- прекрасен? Божията усмивка ли го озаряваше, за да го отличи от другите часове? Той не приличаше на утрото, когато цветята разтварят венчетата си за да пият роса. Той не беше претрупан от работа, като денят, когато пчелите жужат нервно и търчат да събират мед.
Той не носеше преумората на нощта, когато телата се отпускат в  изнемога, а душите политат в неразтълкуваните пътища на съня.
Не! Синият час не можеше да се сравни с нищо, и аз никога не се опитвах да сторя това. Посрещах го като благословия, изпращах го с молитвена благодарност. И в неговата синевина измивах душата си от всяка тежка грижа, от всяка мъка и болка.
Той се разливаше над мен като сините струи на планинско езеро.
+ + +
Сега Синият час ме навестява в тъмничната килия. Щом слънцето падне зад моравата Люлин, Той влиза през малкото прозорче, присмивайки се на дебелата желязна решетка. Защото тя не можеше да го спре. Синият час е самата духовна свобода, а нея никой не е сковавал във вериги.
Посрещам го с усмивка. Тази е единствената ми сърдечна усмивка, откак зад мен зловещо изчатка ключът на Втори пост. Усмихва ми се и Той - моят стар приятел - най-добрият син на Времето.
- Аз бях при нея, - казва ми Синият час със сладка нега, -Тя е добре. Обича те- и те чака. Сега седи в креслото до прозореца; До прозореца има саксия с цъфнали латинки. Тя знае колко ти обичаш латинките, и още когато злобата и завистта на тъмните хора те доведоха в тъмницата, тя ги посади за твое здраве. Гледа ги и мисли за тебе - приневоления.
- Благодаря ти, братко, - отвръщам аз. - Ти едничък ми носиш добри вести. Иди пак при нея и ѝ разкажи за мен. Какво да ѝ кажеш ли? Всичко! Ти по-знаеш!
Синият час ме милва ласкаво. Възкресява спомените и ето: връща се щастието, когато мама ми пееше до прозореца с мушкатото; чувствам сърцето си отново младо и самонадеяно - таково, каквото беше, когато вярвах, че мога да се боря с Кораба-Призрак и да следвам Конника без глава; пак трепват вените ми от огнена кръв- като през онази привечер, под старата върба; отново изживявам трепета на тайнството в малката черквичка и тихо, тихо ме милва споменът за голямото спокойствие в малкия ми дом.
Тишина, тишина, тишина.
Чувам как бие сърцето ми - спокойно и кротко, защото ме милва Синият час. После пак ще се свие плахо, като птичка.
- Аз вече си отивам. Часовникът вече вика нощта...
- Ще дойдеш ли пак? - питам плахо. - Ти си единствената ми утеха...
- Разбира се, ще дойда. Нали знаеш, че винаги ще идвам при тебе? Нали ходя при всички, които ме разбират?
Надзирателят запалва електрическата лампа с емайлирания абажур.
+ + +
Аз знам, че Той винаги ще идва при мен, защото обичам неговото спокойствие и разбирам прелестта на тишината му.
Ще дойде и последният час:
Тогава мъжът ще бъде старец. Той ще бъде полулегнал във волтровското кресло, добре увит в жълто одеало. Сухите му треперещи пръсти ще галят едва-едва големия котарак, заспал на коленете му. Отляво, на стената, часовникът ще брои часовете, но старецът няма да ги чува, защото вече ще знае своя истински час. Вдясно, на малка масичка ще бъдат наредени лекарства, но старецът няма да ги поглежда, защото вече няма да има нужда от тях.
Той ще гледа към прозореца и ще чака. Заедно с него ще чака старицата, седнала на ниска табуретка до креслото. Защото и тя познава Синия час.
Той ще влезе през прозореца.
Лицето на стареца ще се просветли, следа от усмивка ще премине по него от устните до очите, където ще блесне за последен път огънчето на съзнателна и волева мисъл. Старческият глас ще запита:
- Хайде ли?   
- Хайде! - ще отговори Синият час, - Твоята нощ вече чука на вратата.
Старецът ще повдигне десницата си и леко ще я сложи на беловласата глава на своята другарка:
- Довиждане. Аз заминавам със Синия час. По-късно той ще дойде да те вземе и доведе при мене.
И ще затихне.
Никой няма да запали лампата, за да прогони вечната нощ.
14 юли 1945 г. 

Източник

ДАРЕТЕ И ПОДКРЕПЕТЕ

Описание Сума
Дарение BGN

Дарете в евро