Змей Горянин
Васко беше любимец на 6-та българска опълченска дружина. Той беше 14 годишно момченце, твърде едро и силно за годините си, с големи кафяви очи и високо умно чело. Винаги весел и засмян, винаги любезен и услужлив. Васко наистина заслужаваше обичта на опълченците от 6-та дружина. Дори началникът на дружината — подполковник Кесяков, когато минаваше край него, щипваше го по румените странички и шеговито го запитваше:
— Как сте, господин генерал?
А Васко, прибрал нозете си, изпъчил гърди отговаряше високо:
— Добре съм, господин подполковник. Готвя се за сражение и очаквам да ме направи императора истински генерал.
Как беше попаднал Васко в опълчението знаяха само двама души, българи градинари от Букурещ. Защото Васко не обичаше да разправя за себе си и за своите патила.
А патилата му бяха твърде много и твърде трогателни.
Той беше от Батак. През великото Априлско въстание башибозуците на Ахмед-ага Барутанлията бяха избили цялото му семейство. Васко бе избягал в гората, бе се присъединил към други бегълци и с тях заедно бе скитал 2 месеца из непроходимите дебри на Родопите. Гладен и полугол веднъж той се бе осмелил да слезе в родното си село, с надежда, че може родителите му да са оцелели от клането. Но в село го посрещнаха с див вой кучетата, задушаваше го страшна смрад от непогребаните трупове, а стърчащите из под пепелищата недоизгорели греди, като ръце се протягаха към него и го плашеха. Васко намери пепелището на тяхната къща, обходи двора, но не видя нищо, което да му посочи, че родителите му са живи. Когато отново се върна при пепелището, той видя, че из развалините го гледат две широко-разтворени зелени очи. Стана му страшно. Той разбра, че в развалините се е сгушила тяхната голема черна котка, и че зелените очи са нейни, но все пак тия очи го плашеха, смръзяваха кръвта му, караха сърцето му да замира. Тогава побягна. Бяга дълго, без почивка, без посока. Стигна някакво село и припадна в ръцете на първия срешнат човек.
Васко заболя и боледува дълго. Добри хора от селото го издържаха и цериха, а когато оздравя заведоха го в Пазарджик при една чужденка, която го посрещна засмяна и нежно го погали. Това беше първата ласка след толкова много страдания.
След месец чужденката тръгна да си отива. Тогава тя взе Васко със себе си и го остави в Букурещ при двамата българи градинари, които станаха негови родители и покровители. От тях Васко научи, че руският цар се е заканил да отмъсти на турците за кланетата и безчинствата, и всяка вечер преди да си легне, той се молеше на Бога да ускори отмъщението, и се заканваше, че сам той, макар да беше малък ще премине с войските на руския цар Дунава и ще накаже тия, които го бяха прокудили от родната му стряха.
Когато се яви при генерал Столетов — началника на българското опълчение — и му каза че иска да стане опълченец, старият офицер се просълзи и отказа.
Тогава Васко плака, моли се, най-сетне заплаши, че ще се хвърли в Дунава ако не го вземат и склони генерала.
Така той влезе в редовете на опълчението и заедно със своята шеста дружина извървя победоносния път от Дунава до Шипка.
Васко понасяше страданията на войнишкия живот с твърдост, която удивляваше началниците му и другите опълченци.
Разбира се нему не му позволяваха да взема участие в сраженията. Той се навърташе край ранените, носеше им вода, обслужваше ги и облекчаваше страданията им. А в затишието между боевете събираше цветя из полето, правеше венци и кичеше братските гробове на падналите опълченци. Затова понякога войниците се шегуваха:
— Спокойно можем да умрем. „Генералът" ще направи и на нашият братски гроб венец.
Васко Генералът отговаряше на шегата с шега:
— Гледайте и вие да сложите на гроба ми венец, ако ме убият преди вас!
 |
| Битката при Шейново, художник Алексей Кившенко |
Страшна зима бе настанала. Хали бушуваха в Балкана и навяваха снежни преспи в казанлъшката долина.
Армията на Вейсел паша се бе укрепила при селото Шейново и спокойно зимуваше.
Но в края на Декемврий 1877 година, руските войски получиха заповед да настъпят и обградят шейновският укрепен лагер и на всяка цена да превземат, или разбият войските на Вейсел паша. Тогава през балкана на изток от Шейново се спусна армията на княз Светополк Мирски, а западно от селото армията на генерал Скобелев. На 28 Декемврий сутринта двете руски армии се срещнаха южно от Шейново. Турският укрепен лагер бе обграден отвсякъде от руски войски.
Този ден Васко беше особено весел. Той тичаше между войниците, мъчеше се да ги развесели с шегите си и да ги ободри за предстоящия бой. Той, дори, на два пъти се изкачва на самият връх на един голям орех, за да види поне отдалеч най-висшия си началник — „Белия генерал“, както всички наричаха генерал Скобелев.
 |
| Генерал-лейтенант Михаил Скобелев под Шейново, художник Василий Верешчагин |
Боят започна в 8 часа сутринта. В средата на обсадителите, беше 6-та дружина от българското опълчение. Васко вървеше на стотина крачки зад опълченците и подсвирваше.
В това време затрещя турската артилерия. Веригите на обсадителите се огънаха, но продължиха да настъпват. Обсадените турски войски се хвърляха на всички страни, като зверове, затворени в клетка, но срещаха стоманените мишци на русите и българските опълченци.
Минаваха часове.
Към обед Вейсел паша направи последен опит да разбие редиците на обсадителите и да се оттегли към Казанлък.
Той събра всичките си войски и в плътна маса се спусна към южната преграда.
Опълченците се смутиха. Те видяха пред себе си дванадесет хилядната армия на турците и стояха, като вкопани.
— Напред, момчета!— викна командирът на дружината подполковник Кесяков, но от опълченците не се помръдна никой. Те бяха загубили присъствие на духа, смаяни от многобройността на враговете.
— Напред! — повтори заповедта си подполковникът и с извадена сабля се спусна пред войниците, обаче след няколко крачки се видя изоставен сам пред хилядния враг.
Тогава пред войниците изкочи Васко. Той бе взел саблята на един убит турски офицер, размахваше я над главата си и крещеше с цяло гърло:
— Напред, безумци! Нима ще оставите да се изскубнат из ръцете ни подлите турски пълчища? Нима ще опозорите нашето Самарско знаме?
После запя опълченската песен „Българи юнаци“ и се втурна сам към турската войска. А след него, като вихър се понесоха опълченците, поразени от героизма на едно 14-годишно дете.
*
И последният опит на турците да се измъкнат- из обсадата пропадна. Победната песен на българското опълчение се носеше далеч към селото.
Васко се повдигна на лакти, погледна към укрепения лагер на турците, видя белият флаг, който се развиваше над най-високия хълм, и глухо прошепна:
— Победихме!
Сетне се отпусна на аления от кръв сняг и издъхна.
Васко не можа да стане генерал.
Но неговата чиста детска душа видя от висините, как около трупа му се бяха събрали офицери и войници, видя как знаменосците привеждаха над него всички полкови знамена, как се ронеха сълзите на подполковник Кесяков, как дори сам „Белият генерал“ свали от гърдите си своя най-голям орден, коленичи и го закачи на мундира му, точно над кървавото петно, откъдето бе минал вражеският куршум и бе прострелял геройското му сърце.
Прочетете още: ЗАЩИТАТА НА ШИПКА
