Змей Горянин
Да бъде вечна славата Ти, Боже милостиви, и да Те възхваляват народите от век във век, загдето никога не си изоставял Своите раби без помощ и подкрепа в дни на изпитания и неволи! Ти, Боже на силите, давай сила на всеки, който подири упование в Теб, ставаш негова гранитна скала и желязна броня, удостояваш го да понесе страдания и да се подвизава мъченически, за да се пречисти от всяка земна тегота и да го въведеш в небесното Си Царство чист и светъл, като Твоите ангели. По Своята безпределна милост, Ти Човеколюбче, озаряваш с благодатта Си избраниците, за да посечеш чрез тях греховността, заблудите и паденията на човечеството, да позовеш с примера на техните подвизи разумните и мъдри по дух към покаяние, а окаяните нечестивци и слуги на дявола да унижиш и накажеш според злодеянията им.
Така през 1585 година Ти, Боже всевиждащ и всезнаещ, Си спрял очи над София и измежду жителите на града Си избрал скромния, благочестия обущар Николай, за да проявиш могъщата Си десница пред друговерците - поробители на Балкана, а Николай да обдариш с нимба иа святостта.
Да бъде вечна славата Ти, Господи!
Николай се родил в епирския град Янина, в семейството на добродетелни християни. Родителите му, които били заможни хора, искали да подготвят сина си за духовническа или просветителска дейност, и затова залягали той да се запознае с тайните на науката. Ала на Николай повече се нравел скромния трудов живот на занаятчиите. Със синовна почит в смирение той помолил баща си да му позволи да изучи някакъв занаят, и след като получил това позволение, постъпил на работа при един майстор-занаятчия, при когото с радост заменил хартията и пачето перо с кожата и обущарското вило. С Божия подкрепа и вземайки при сърце работата си, Николай скоро усвоил занаята и за съвсем късо време добил майсторско звание и право сам да работи. Благодарение на християнските добродетели, които родителите му още от люлка били внедрили в неговата душа, той станал бързо известен не само в родния си град, но и из цялата околност. Навсъде го сочили, като пример на благочестие, милосърдие, скромност, послушание, смирение и богобоязливост. Благотворителността му станала пословична, а когато родителите му се преселили във вечния живот, и Николай продал цялото си наследство, а парите раздал на бедните и немощните - всички признали, че животът му е образец на живота на истинския християнин.
Съгражданите на Николая се отнасяли към него с такава почит и тъй много хвалели делата му, че той се побоял да не би почитта и хвалбите да доведат лукавия в сърцето му и да го изпълнят с греховна гордост. Като дълбоко вярващ християнин, той се боял от съблазънта и примките, които Сатаната поставя, за да изкушава людете, и затова побързал да се отдалечи от Енина, където всички го познавала и обсипвали с похвали и ласкави слова. Искало му се да отиде някъде, където ще бъде съвсем неизвестен, там да работи тихо н незабелязано, да живее скромно и пре-скромно, както подобава на тия, които знаят, че земният живот е само кратковременно пътуване към Вечността, и спроти силите си да продължава своята добротворска работа между бедните и нуждаещите се.
Николай напуснал тайно Енина и тръгнал да си дири ново поселище. След продължителни скитания, прехранвайки се само с обущарското си вило, той достигнал до София, която го поразила с многобройните си църкви и манастири, както и с примерния християнски живот на своите граждани. При това, Николай смятал, че в един голям град, какъвто бил София, никой не ще забелязва благодеянията, които обичал да прави, и никой няма да го съблазнява с ласкави похвали. Той съвсем не подозирал, че не случаят, а великата Божия Промисъл го била довела тъкмо в София, за да видят повече хора подвига, за който Бог го бил избрал и чрез него повече сърца да изкупят греховете си с покаяние и повече очи да се обърнат към небесата.
Още щом започнал работата си в София, Николай разбрал, че надеждата му да остане незабелязан, била напразна. Напротив, софиянци много скоро видели неговите добродетели, научили за благодеянията му, узнали, че той се грижи за бедни вдовици и сираци, че сам живее повече от бедно, но редовно посещава затворниците и че, когато няма достатъчно свои средства да прави добро, не се свени да попроси по нещичко от тук от там, за да облекчава участта на нещастниците. Всичко това накарало християните от София да се загрижат, щото Николай, който станал незаменима украса на техния град и сяйна светлина на християнското им общество, да остане за до края на живота си между тях. Тогава те го помолили да се задоми, посочили му една подобна нему по чистота и богоугодност девойка и с голяма радост приели съгласието му да им стане съгражданин.
Така Николай скътал свой дом, благословен от Бога и почитан от добрите хора. Но това, което радвало християните и им служило за гордост, вбесявало и довеждало до изстъпления поробителите турци. Безпорочннят живот на скромния обущар най-силио им посочвал техните пороци, а здравината на вярата му им доказвала, колко близо са християните до Бога и колко те самите са далеч от Него. Вместо да прозрат светлината на примера, който Николай им сочел, турците още повече се заслепявали от своя гибелен фанатизъм и решили да направят всичко, за да унижат и праведника, и неговите едноверци-християни, а с това да похулят и Христа Спасителя, Който е по-лъчезерен от слънцето, защото е негов творец. Обезумелите тирани не предполагали, че Сам Бог им слага було на очите и тика нозете им към спънка, за да ги повали, смазани от унижението, което готвели за другиго.
Турците знаeли, че нито с ласкателства, нито с подкупи, нито със сила биха могли да преломят вярата на Николая и затова намислили да си послужат с коварството - туй любимо оръжие на подлите и страхливите. Веднъж те повикали обущаря в едно кафене, уж да поприказват приятелски, а всъщност, за да изпълнят пъклените си намерения. Без да подозира, каква грозна беда го застрашава, Николай отишъл в кафенето и съвсем спокойно седнал между своите палачи. Понеже сърцето му било чисто в нищо не зачерняло съвестта му, той - от християнски чувства - не можел да допусне, че има хора с коварни сърца и съвести по-черни от гроб. Затова ни веднъж не се взрял в лицата на събеседниците си, за да забележи техните злобни усмивки в горящи от зверски огън очи. А и мъчителите му ловко се прикривали зад любезни думи, ниски поклони и ласкави похвали. След като изпил своето кафе, Николай - смутен от толкова ласкателства - се наканил да си ходи, ала един стар турчин му предложил чаша шербет. За да не го обиди, добрият човек изпил питието, но преди още да отдели чашата от устните си, усетил, как нозете му се подкосяват и как потъва в някаква неизмерима бездна. Миг след това той лежал без чувства, упоен от някаква тежка упойка, заспал мъртвешки сън.
Когато след няколко часа дошъл отново в съзнание, Николай се видял в една ниска, мрачна стая, ограден от няколко неясни сенки. Като привикнал с мрачината и надвил главоболието, получено от упойката, нещастникът разбрал, че лежи на някакъв одър, а край него са същите турци, с които бил в кафенето. Той седнал на одъра, а турчите, като по даден знак му се поклонили дълбоко. След това най-старият, същият, който му дал чашата с проклетото питие, се приближил и го поздравил с думите:
- Честито, ага! Ти вече не си безверен гяурин и мръсно християнско куче, а правоверен мохамеданин.
Остър нож пробол сърцето на Николая. Той скочил на крака и с ужас в гласа запитал:
- Какво е станало? Какво сте направили с мене?
- Извършихме над теб обреда обрязване. Ти си вече обрязан мюсюлманин. Сега трябва да се измиеш, според нашия обичай, и да отидеш в джамията да благодариш на Аллаха, задето те просветли в правата вяра.
При тези думи Николай втори път щял да загуби свяст. Едва намерил сили да се сдържи на нозете си. Без да каже никому дума, той излязал из мрачната стая, в която безчестните злосторници го били отнесли след упояването му, и с последни сили се прибрал дома. През целия път сълзите му течели, а когато влязъл вкъщи и жена му - както винаги го срещнала усмихната, съкрушеното му от мъка сърце не издържало. Николай се разридал, като безпомощно дете, а като разказал на жена си за сполетялото ги нещастие, риданията станали такива, че всичките им съседи се притекли да видят, какво е могло да се случи в този дом, от който винаги се носели весели и щастливи смехове и сладкозвучни песни.
Като мълния се разнесла между християните в София вестта за нещастието на добрия Николай и в дома му започнали да се стичат вярващите от всички краища на града. Плач и вопли изпълняли не само къщата на страдалеца, а и всяка християнска къща. Всекиму бяло ясно, че ако Николай не се подчини на турците и не приеме вярата им, ще бъде погубен. Затова и всички го оплаквали, като мъртвец. Само един мъдър старец, който бил почитан от гражданите за своя праведен живот, успял да ободри изпадналите в отчаяние християн, а и на самия Никола да вдъхне мъжество и твърдост на предстоящите изпитания.
Старецът казвал:
- Не бойте се, братя мои во Христе! Не за отчаяние и скръб е станало това, а за Божия слава и за наша победа над неверниците турци. Бог е избрал Николая, за да прояви величието Си! Избрал е него, защото знае, че той не ще посрами името Му, а ще понесе най-тежките страдания, като изповядва вярата си в Него... С християнска търпеливост и с мъжество Николай ще премине през мъките, защото ще го крепи спомена за нашия Бог и Спасител Иисус Христос, Който невинен изстрада, за да откупи човечеството от грях.
Ободрен от тия мъдри слова, Николай се отпуснал в ръцете на Господа Бога и Нему поверил стъпките си. Той не излизал из дома си, а по цял ден прекарвал на колене пред пречистата икона на Спасителя и горещо се молел:
- Господи, нека бъде волята Тя! С радост приемам съдбата, която Си ми определил и Те моля само да ме подкрепяш в минутите на страданията. Дай ми сили, Боже мой, да те благословя, когато ме изтезават, за да прославя името Ти.
Дните минавали и турците все повече се вбесявали от твърдостта на Николая, който въпреки тяхната коварна постъпка не се убоял от случилото се и не тръгнал с тях да се покланя на Мохамеда, а стоял в дома си и всички българи ходели при него, като при светец и праведник.
Тогава те изпратили при Николая един ходжа да го увещава да се присъедини към турците, като се откаже от Храста.
- Защо ти, синко, не идваш в джамията?- заговорил любезно ходжата. - Нали вече си мюсюлманин? Не е редно да се делиш от единоверците си. Трябва да идваш в джамията, да благодариш на Аллаха, задето те спаси от омразното християнство...
- Това не е вярно! - отвърнал Николай. - Аз съм християнин и никога не съм бил друг! На тебе и твоите сънародници християнството може да е омразно, но на мен е любимо. То е моя светлина, надежда и упование... Запомни добре: аз съм християнин!
- Какво говориш, синко? - лукаво се учудил ходжата. - Но нали ти си обрязан? Вече не си гяурин, а благороден ага..
- Аз не знам да съм бивал подлаган на някакъв ваш обред. А ако сте правили нещо с мен, когато съм бил в безсъзнание, упоен от отровата, която ми даде един турчин, това не ще рече да се откажа от моя Бог Иисус Христос...
Изведнъж в къщата нахълтала тълпа от разярени турци, която крещяла със запенени уста;
- На съд, на съд богохулника! Той скверни Аллаха и Мохамеда! Смърт за дръзкия гяурин!
Николай не бил казал никаква хула за вярата на турците, но те предварително се били сговорили да го обвинят в богохулство, за да поискат от съдията да го осъди на смърт. Така те към коварството си прибавили и втори грях - клеветата. Наклеветеният праведник едва имал сили да повдигне очите си към небето и настървената тълпа се нахвърляла отгоре му. Жестоки удари се посипали по снагата на Николай, ала духът му не усещал болки, защото Бог го укрепявал. Нито сълза, нито стон не показал мъченика пред своите мъчители. А това още повече разпалвало яростта им. Със срамни ругатни и диви викове те повлекли Николая към дома на кадията /съдията/. По улиците на града се трупали тълпи от хора. Едни от тях със сълзи и вопли окайвали невинния страдалец. Те били християни. Други пък - турците- високо изказвали похвали на тия, които с удари водели Николая на съд.
Кадията чул виковете на тълпата и побързал да научи, какво е провинението на доведения пред него. Клеветниците обширно разказали предварително обмислените клевети, като все повече ги украсявали с измислици. Николай не се и опитвал да се защити, защото знаел, че колкото и убедително да говори, кадията ще вярва повече своите единородци и единоверци, а не него - безправния и беззащитен роб. Затова дори не слушал, какво говорят за него, а тихичко се молел на Господа Всеподателя, да не го изоставя в тежкия час, а да му дава сила, за да претърпи всичко и да умре, като старовремските свети мъченици - изповедници. Едва когато кадията му предложил да приеме турската вяра, за да получи от султана безчетни милости, Николай се засмял и казал със спокоен и твърд глас:
- Аз чакам милост само от моя Бог Иисус Христос, в Чието име
съм готов да понеса всички страдания. Не ми са нужни султанските милости, нито обещаваните ми земни блага. Мен ми е достатъчно едно богатство: моето обущарско шило, което ме е хранило вече толкова години. А какво друго ми е нужно на този свят освен къшей хляб и една риза, за да покривам тялото си?! Какво повече може да ми даде султанът? Нищо! Вие мислите, че животът ми е във ваши ръце, а забравяте, че нишките на всеки човешки живот тук на земята стоят само в Божията десница и само Бог може да ги продължи, или прекъсне. А ти, който съдиш по човешките закони знай, че аз се прекланям само пред другия Съдия, Който ще ме осъди на вечна смърт, ако дори за миг се смути сърцето ми и се отрека от Него. И така: ако ще ме съдиш, върши работата си по-скоро, инак пусни ме да си вървя!
- Виждате ли?- закрещя неистово тълпата. - Ето, чуйте го, как дръзко говори и как не зачита султана и нашия кадия. Осъди го, или ний сами ще станем негови съдии и преди още да му прочетем присъдата, ще го убием!
Кадията, надявайки се, че ще сломи упорството на Николая, заповядал да го оковат във вериги, да го отведат в тъмницата и да го изтезават с най-страшните сечива за мъчения. Но и това не стреснало смелия изповедник, комуто Бог давал сила. Нито на втория, нито на трепя ден Николай не се съгласил да отстъпи от чистата и спасителна вяра в Христа. Тази твърдост поразила кадията. Никога той не бил виждал толкова вярващ човек. Сърцето му се смутило и той казал на тълпата, която непрекъснато се трупала пред дома му:
- Аз не намирам у този човек никаква вина...
- И ти си противник на нашата вяра! - закрещели турците. -
Ще се оплачем в Цариград от тебе! Ти закриляш един богохулник, когото трябва да осъдиш на смърт.
Кадията са побоял от заплахите и повдигнал рамене!
- Правете с него, каквото искате!
Като диви зверове се нахвърляли турците върху нещастния Николай, разсъблекли го полугол, вързали ръцете му на гърба и с бой и гнусни обиди го повели към края на града. Там в местността "Три кладенци" имало весело бистро изворче, над което привеждала клони една върба. Към нея привързали Николая, а сетне се отдръпнали настрана и започнали да го замерят с камъни. Мъченикът търпеливо понася ударите, като че ли не ги усещал. На лицето му сияела усмивка, очите му гледали синьото пролетно небе, по което душата му скоро щяла да отлети в Божието Царство, а устните му шепнели благодарствена молитва:
- Благодаря Ти, Създателю, че ме удостои с милостта Си, като ми даде случай да пострадам за Твоето име и сили да не се отрека от Него! А сега, Боже Всемогъщий, приеми душата ми!
След тези негови слова камъните залетели с още по-голяма ярост. Ала усмивката продължавала да грее върху лицето на светеца. В нея имало такова неземно тържество, че убийците най-ясно видяли беззсилието си и своето поражение. Тогава едни от тях се спуснал към Николая и с един грамаден камък разбил черепа му.
Макар че невинната жертва била вече мъртва, турците продължавали да хвърлят камъни. Довели и децата си дори, за да замерят безжизненото тяло. А привечер го отмъкнали в местността "Търница" и там го изгорили.
Това било на З0 май 1585 годива /17 май стар стил/.
На следния ден християните прибрали святите останки на мъченика и благоговейно ги отнесли в една от софийските църкви. Бог благословил мощите на светеца, и всички, които в беди, нещастия и страдания пристъпяли към тях с почтително смирение и молитва - намирали утеха и лек. Защото Всевишният обдарява с чудодейна сила своите избраници, дори и след земния им край, та да посочи на нас недостойните Своето безкрайно човеколюбие.
Нека Му отдаваме всяка чест и поклонение. Амин.
Съгражданите на Николая се отнасяли към него с такава почит и тъй много хвалели делата му, че той се побоял да не би почитта и хвалбите да доведат лукавия в сърцето му и да го изпълнят с греховна гордост. Като дълбоко вярващ християнин, той се боял от съблазънта и примките, които Сатаната поставя, за да изкушава людете, и затова побързал да се отдалечи от Енина, където всички го познавала и обсипвали с похвали и ласкави слова. Искало му се да отиде някъде, където ще бъде съвсем неизвестен, там да работи тихо н незабелязано, да живее скромно и пре-скромно, както подобава на тия, които знаят, че земният живот е само кратковременно пътуване към Вечността, и спроти силите си да продължава своята добротворска работа между бедните и нуждаещите се.
Николай напуснал тайно Енина и тръгнал да си дири ново поселище. След продължителни скитания, прехранвайки се само с обущарското си вило, той достигнал до София, която го поразила с многобройните си църкви и манастири, както и с примерния християнски живот на своите граждани. При това, Николай смятал, че в един голям град, какъвто бил София, никой не ще забелязва благодеянията, които обичал да прави, и никой няма да го съблазнява с ласкави похвали. Той съвсем не подозирал, че не случаят, а великата Божия Промисъл го била довела тъкмо в София, за да видят повече хора подвига, за който Бог го бил избрал и чрез него повече сърца да изкупят греховете си с покаяние и повече очи да се обърнат към небесата.
Още щом започнал работата си в София, Николай разбрал, че надеждата му да остане незабелязан, била напразна. Напротив, софиянци много скоро видели неговите добродетели, научили за благодеянията му, узнали, че той се грижи за бедни вдовици и сираци, че сам живее повече от бедно, но редовно посещава затворниците и че, когато няма достатъчно свои средства да прави добро, не се свени да попроси по нещичко от тук от там, за да облекчава участта на нещастниците. Всичко това накарало християните от София да се загрижат, щото Николай, който станал незаменима украса на техния град и сяйна светлина на християнското им общество, да остане за до края на живота си между тях. Тогава те го помолили да се задоми, посочили му една подобна нему по чистота и богоугодност девойка и с голяма радост приели съгласието му да им стане съгражданин.
Така Николай скътал свой дом, благословен от Бога и почитан от добрите хора. Но това, което радвало християните и им служило за гордост, вбесявало и довеждало до изстъпления поробителите турци. Безпорочннят живот на скромния обущар най-силио им посочвал техните пороци, а здравината на вярата му им доказвала, колко близо са християните до Бога и колко те самите са далеч от Него. Вместо да прозрат светлината на примера, който Николай им сочел, турците още повече се заслепявали от своя гибелен фанатизъм и решили да направят всичко, за да унижат и праведника, и неговите едноверци-християни, а с това да похулят и Христа Спасителя, Който е по-лъчезерен от слънцето, защото е негов творец. Обезумелите тирани не предполагали, че Сам Бог им слага було на очите и тика нозете им към спънка, за да ги повали, смазани от унижението, което готвели за другиго.
Турците знаeли, че нито с ласкателства, нито с подкупи, нито със сила биха могли да преломят вярата на Николая и затова намислили да си послужат с коварството - туй любимо оръжие на подлите и страхливите. Веднъж те повикали обущаря в едно кафене, уж да поприказват приятелски, а всъщност, за да изпълнят пъклените си намерения. Без да подозира, каква грозна беда го застрашава, Николай отишъл в кафенето и съвсем спокойно седнал между своите палачи. Понеже сърцето му било чисто в нищо не зачерняло съвестта му, той - от християнски чувства - не можел да допусне, че има хора с коварни сърца и съвести по-черни от гроб. Затова ни веднъж не се взрял в лицата на събеседниците си, за да забележи техните злобни усмивки в горящи от зверски огън очи. А и мъчителите му ловко се прикривали зад любезни думи, ниски поклони и ласкави похвали. След като изпил своето кафе, Николай - смутен от толкова ласкателства - се наканил да си ходи, ала един стар турчин му предложил чаша шербет. За да не го обиди, добрият човек изпил питието, но преди още да отдели чашата от устните си, усетил, как нозете му се подкосяват и как потъва в някаква неизмерима бездна. Миг след това той лежал без чувства, упоен от някаква тежка упойка, заспал мъртвешки сън.
Когато след няколко часа дошъл отново в съзнание, Николай се видял в една ниска, мрачна стая, ограден от няколко неясни сенки. Като привикнал с мрачината и надвил главоболието, получено от упойката, нещастникът разбрал, че лежи на някакъв одър, а край него са същите турци, с които бил в кафенето. Той седнал на одъра, а турчите, като по даден знак му се поклонили дълбоко. След това най-старият, същият, който му дал чашата с проклетото питие, се приближил и го поздравил с думите:
- Честито, ага! Ти вече не си безверен гяурин и мръсно християнско куче, а правоверен мохамеданин.
Остър нож пробол сърцето на Николая. Той скочил на крака и с ужас в гласа запитал:
- Какво е станало? Какво сте направили с мене?
- Извършихме над теб обреда обрязване. Ти си вече обрязан мюсюлманин. Сега трябва да се измиеш, според нашия обичай, и да отидеш в джамията да благодариш на Аллаха, задето те просветли в правата вяра.
При тези думи Николай втори път щял да загуби свяст. Едва намерил сили да се сдържи на нозете си. Без да каже никому дума, той излязал из мрачната стая, в която безчестните злосторници го били отнесли след упояването му, и с последни сили се прибрал дома. През целия път сълзите му течели, а когато влязъл вкъщи и жена му - както винаги го срещнала усмихната, съкрушеното му от мъка сърце не издържало. Николай се разридал, като безпомощно дете, а като разказал на жена си за сполетялото ги нещастие, риданията станали такива, че всичките им съседи се притекли да видят, какво е могло да се случи в този дом, от който винаги се носели весели и щастливи смехове и сладкозвучни песни.
Като мълния се разнесла между християните в София вестта за нещастието на добрия Николай и в дома му започнали да се стичат вярващите от всички краища на града. Плач и вопли изпълняли не само къщата на страдалеца, а и всяка християнска къща. Всекиму бяло ясно, че ако Николай не се подчини на турците и не приеме вярата им, ще бъде погубен. Затова и всички го оплаквали, като мъртвец. Само един мъдър старец, който бил почитан от гражданите за своя праведен живот, успял да ободри изпадналите в отчаяние християн, а и на самия Никола да вдъхне мъжество и твърдост на предстоящите изпитания.
Старецът казвал:
- Не бойте се, братя мои во Христе! Не за отчаяние и скръб е станало това, а за Божия слава и за наша победа над неверниците турци. Бог е избрал Николая, за да прояви величието Си! Избрал е него, защото знае, че той не ще посрами името Му, а ще понесе най-тежките страдания, като изповядва вярата си в Него... С християнска търпеливост и с мъжество Николай ще премине през мъките, защото ще го крепи спомена за нашия Бог и Спасител Иисус Христос, Който невинен изстрада, за да откупи човечеството от грях.
Ободрен от тия мъдри слова, Николай се отпуснал в ръцете на Господа Бога и Нему поверил стъпките си. Той не излизал из дома си, а по цял ден прекарвал на колене пред пречистата икона на Спасителя и горещо се молел:
- Господи, нека бъде волята Тя! С радост приемам съдбата, която Си ми определил и Те моля само да ме подкрепяш в минутите на страданията. Дай ми сили, Боже мой, да те благословя, когато ме изтезават, за да прославя името Ти.
Дните минавали и турците все повече се вбесявали от твърдостта на Николая, който въпреки тяхната коварна постъпка не се убоял от случилото се и не тръгнал с тях да се покланя на Мохамеда, а стоял в дома си и всички българи ходели при него, като при светец и праведник.
Тогава те изпратили при Николая един ходжа да го увещава да се присъедини към турците, като се откаже от Храста.
- Защо ти, синко, не идваш в джамията?- заговорил любезно ходжата. - Нали вече си мюсюлманин? Не е редно да се делиш от единоверците си. Трябва да идваш в джамията, да благодариш на Аллаха, задето те спаси от омразното християнство...
- Това не е вярно! - отвърнал Николай. - Аз съм християнин и никога не съм бил друг! На тебе и твоите сънародници християнството може да е омразно, но на мен е любимо. То е моя светлина, надежда и упование... Запомни добре: аз съм християнин!
- Какво говориш, синко? - лукаво се учудил ходжата. - Но нали ти си обрязан? Вече не си гяурин, а благороден ага..
- Аз не знам да съм бивал подлаган на някакъв ваш обред. А ако сте правили нещо с мен, когато съм бил в безсъзнание, упоен от отровата, която ми даде един турчин, това не ще рече да се откажа от моя Бог Иисус Христос...
Изведнъж в къщата нахълтала тълпа от разярени турци, която крещяла със запенени уста;
- На съд, на съд богохулника! Той скверни Аллаха и Мохамеда! Смърт за дръзкия гяурин!
Николай не бил казал никаква хула за вярата на турците, но те предварително се били сговорили да го обвинят в богохулство, за да поискат от съдията да го осъди на смърт. Така те към коварството си прибавили и втори грях - клеветата. Наклеветеният праведник едва имал сили да повдигне очите си към небето и настървената тълпа се нахвърляла отгоре му. Жестоки удари се посипали по снагата на Николай, ала духът му не усещал болки, защото Бог го укрепявал. Нито сълза, нито стон не показал мъченика пред своите мъчители. А това още повече разпалвало яростта им. Със срамни ругатни и диви викове те повлекли Николая към дома на кадията /съдията/. По улиците на града се трупали тълпи от хора. Едни от тях със сълзи и вопли окайвали невинния страдалец. Те били християни. Други пък - турците- високо изказвали похвали на тия, които с удари водели Николая на съд.
Кадията чул виковете на тълпата и побързал да научи, какво е провинението на доведения пред него. Клеветниците обширно разказали предварително обмислените клевети, като все повече ги украсявали с измислици. Николай не се и опитвал да се защити, защото знаел, че колкото и убедително да говори, кадията ще вярва повече своите единородци и единоверци, а не него - безправния и беззащитен роб. Затова дори не слушал, какво говорят за него, а тихичко се молел на Господа Всеподателя, да не го изоставя в тежкия час, а да му дава сила, за да претърпи всичко и да умре, като старовремските свети мъченици - изповедници. Едва когато кадията му предложил да приеме турската вяра, за да получи от султана безчетни милости, Николай се засмял и казал със спокоен и твърд глас:
- Аз чакам милост само от моя Бог Иисус Христос, в Чието име
съм готов да понеса всички страдания. Не ми са нужни султанските милости, нито обещаваните ми земни блага. Мен ми е достатъчно едно богатство: моето обущарско шило, което ме е хранило вече толкова години. А какво друго ми е нужно на този свят освен къшей хляб и една риза, за да покривам тялото си?! Какво повече може да ми даде султанът? Нищо! Вие мислите, че животът ми е във ваши ръце, а забравяте, че нишките на всеки човешки живот тук на земята стоят само в Божията десница и само Бог може да ги продължи, или прекъсне. А ти, който съдиш по човешките закони знай, че аз се прекланям само пред другия Съдия, Който ще ме осъди на вечна смърт, ако дори за миг се смути сърцето ми и се отрека от Него. И така: ако ще ме съдиш, върши работата си по-скоро, инак пусни ме да си вървя!
- Виждате ли?- закрещя неистово тълпата. - Ето, чуйте го, как дръзко говори и как не зачита султана и нашия кадия. Осъди го, или ний сами ще станем негови съдии и преди още да му прочетем присъдата, ще го убием!
Кадията, надявайки се, че ще сломи упорството на Николая, заповядал да го оковат във вериги, да го отведат в тъмницата и да го изтезават с най-страшните сечива за мъчения. Но и това не стреснало смелия изповедник, комуто Бог давал сила. Нито на втория, нито на трепя ден Николай не се съгласил да отстъпи от чистата и спасителна вяра в Христа. Тази твърдост поразила кадията. Никога той не бил виждал толкова вярващ човек. Сърцето му се смутило и той казал на тълпата, която непрекъснато се трупала пред дома му:
- Аз не намирам у този човек никаква вина...
- И ти си противник на нашата вяра! - закрещели турците. -
Ще се оплачем в Цариград от тебе! Ти закриляш един богохулник, когото трябва да осъдиш на смърт.
Кадията са побоял от заплахите и повдигнал рамене!
- Правете с него, каквото искате!
Като диви зверове се нахвърляли турците върху нещастния Николай, разсъблекли го полугол, вързали ръцете му на гърба и с бой и гнусни обиди го повели към края на града. Там в местността "Три кладенци" имало весело бистро изворче, над което привеждала клони една върба. Към нея привързали Николая, а сетне се отдръпнали настрана и започнали да го замерят с камъни. Мъченикът търпеливо понася ударите, като че ли не ги усещал. На лицето му сияела усмивка, очите му гледали синьото пролетно небе, по което душата му скоро щяла да отлети в Божието Царство, а устните му шепнели благодарствена молитва:
- Благодаря Ти, Създателю, че ме удостои с милостта Си, като ми даде случай да пострадам за Твоето име и сили да не се отрека от Него! А сега, Боже Всемогъщий, приеми душата ми!
След тези негови слова камъните залетели с още по-голяма ярост. Ала усмивката продължавала да грее върху лицето на светеца. В нея имало такова неземно тържество, че убийците най-ясно видяли беззсилието си и своето поражение. Тогава едни от тях се спуснал към Николая и с един грамаден камък разбил черепа му.
Макар че невинната жертва била вече мъртва, турците продължавали да хвърлят камъни. Довели и децата си дори, за да замерят безжизненото тяло. А привечер го отмъкнали в местността "Търница" и там го изгорили.
Това било на З0 май 1585 годива /17 май стар стил/.
На следния ден християните прибрали святите останки на мъченика и благоговейно ги отнесли в една от софийските църкви. Бог благословил мощите на светеца, и всички, които в беди, нещастия и страдания пристъпяли към тях с почтително смирение и молитва - намирали утеха и лек. Защото Всевишният обдарява с чудодейна сила своите избраници, дори и след земния им край, та да посочи на нас недостойните Своето безкрайно човеколюбие.
Нека Му отдаваме всяка чест и поклонение. Амин.
-411219-500x0.jpg){kind=link}