ПРИКАЗКА ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН
Отивам вчера у моя приятел Милчо, а той веднага се настани на коленете ми, заигра се с верижката на часовника, извади от горното джобче на жилетката автоматичната писалка, от долното джобче — едно малко ножче, с което си остря моливите, после остави всичко на мястото му, загледа ме с големите си умни очи и рече:
— Чичо, знаеш ли, че е много мъчно да се правят добри дела?
— Какво рече? — зачудих се аз. — Откъде ти дойде това на ума? И защо да е мъчно да се правят добрини?
— Мъчно е, мъчно! — уверено каза Милчо и поклати глава. — Аз вчера опитах да направя едно добро, а пък нищо не излезе.
— Я ми разкажи какво добро си искал да направиш и защо нищо не излязло от него. Тогава, може би, по-лесно ще те разбера и ще ти обясня защо не си успял.
Милчо въздъхна издълбоко, както обичаше да прави винаги, когато имаше да разправя нещо важно. После скръсти ръце, като прилежен ученик, и започна:
— Като падна големият сняг, момчетата от двора на нашата кооперация направиха снежен човек. Знаеш ли какъв хубав снежен човек?! Като истински! Сложиха му една вехта шапка... А пък носа му направиха от морков.
„Аз не бях при момчетата, защото мама каза, че съм настинал и не ме пусна в двора. Само от прозореца ги гледах. Но много ми хареса техният снежен човек. И си го кръстих Снежко-Белодрешко...
„Наистина, подир два дни дрехите му съвсем не бяха бели, защото от саждите се бяха изпоцапали, но аз продължавах да си му викам Белодрешко. И много ми беше мъчно за него, чичо. Приличаше на беден просяк! А пък като пекна слънце и той се постопли, зарадвах се. Но какво да видя тази сутрин? Вместо да бъде доволен от слънцето, Снежко-Белодрешко изглеждаше още по-нещастен. По носа му от морков бяха се проточили две ледени висулки. "Горкичкият" — казах аз и реших да му помогна. Щом мама излезе на пазар, взех малката лопатка, отворих печката, с дилафа извадих няколко въгленчета и бързо ги занесох на двора. Изсипах ги пред снежния човек и му рекох да се постопли. Обещах всеки ден да му нося огън, само да бъде доволен и да пази добре двора.“
Милчо отново въздъхна издълбоко и прошепна:
— А сега да видиш какво е станало със Снежко-Белодрешко...
Той скочи от коленете ми и ме поведе към прозореца. Аз предварително знаех какво е станало, но се престорих на много загрижен за участта на снежния човек и надникнах през прозореца. От хубавата играчка на Милчовите другари бе останала само една голяма купчина сняг. Снегът се бе разтопил малко от огъня, който Милчо изсипал при краката на Снежка, и от това той целият се беше струполил.
— Е, чичо, видя ли, че не е лесно да се правят добрини?
Щях да се пръсна от смях, но се въздържах и отговорих спокойно:
— Слушай, Милчо. Ще разбереш защо е мъчно да се правят добри дела, само като ти разкажа приказката "МИЛОСТИВОТО МОМЧЕ".
— Разкажи, моля ти се! — с радост рече Милчо и отново ме отведе в удобното кресло до печката.
И тази приказка започва, както започват всички добри и истински приказки: имало едно време едно момче. То било добро дете, отлично възпитано и с толкова милостиво сърце, че никога не можело да понася другите да страдат и да са недоволни.
— Ах, ако мога да помагам на всички, — с въздишка казвало момчето, — колко добър би станал светът!
И тази мисъл толкова често идвала в главата му, че то наумило да я направи на дело, като тръгне да странствува из света и да помага на всички, които имат нужда от помощ.
Тук му е мястото да кажа, че това момче — нека да го наричаме Добромил или Добромилчо, — било само на пет години, но знаело от приказките, че може по света да срещне някоя добра фея, която да му даде сили и подкрепа, за да върши добри дела.
Разбира се, Добромил не знаел где ще намери добрата фея, но малките момчета не се замисят много върху такива дребни неща, щом си наумят да правят добри дела.
И тъй, един пролетен ден Добромил излязъл от бащината си къща, която била накрая на града, бързишката пресякъл малкото поле, по което се издигала още пара от зимната влага, и навлязъл в гората. В тази гора той никога преди това не бил идвал сам, но сега, когато се бил решил да обходи цял свят, за да помага на нуждаещите се, никак не се изплашил, че е самичък в мрачината на гората.
В гората било много хубаво. Раззеленилите се дървета правели въздуха хладен и чист, а хилядите горски цветя и билки го изпълвали със сладък, упоителен дъх. На няколко места шумели бистри поточета, и на Добромила се сторило, че те му пожелават:
— На добър час! На добър час!
Той тъкмо се готвел да поблагодари на поточетата, когато видял под едно дърво Лисана-Хитрана да гледа с тъжни очи към клоните и с малките си лапички да се опитва да се покатери по стъблото.
— Няма да можеш сама да се покатериш, Лисанке, — казал Добромил. — Стъблото е много гладко, макар дървото да не е високо... Но бъди спокойна! Аз съм тръгнал да правя добрини, защото сърцето ми е милостиво. Ей-сега ще те покача на първия клон. Оттам ще ти е лесно и сама да се катериш по-нагоре.
— Благодаря ти, мило момче, много ти благодаря! — с ласкав глас казала Лисана-Хитрана и го оставила да я повдигне и сложи на един от ниските клони.
Добромил радостен продължил пътя си, но не направил десетина крачки, и чул страшен писък. Две малки сиви птичета се завъртели над главата му и с тъжен писък започнали да го проклинат:
— Ах, лошо момче! Ах, отвратително лошо момче! С глупостта си ти стана причина да загинат всичките ни рожби!
Бяха още малки и не можеха да летят, но ти покачи лисицата на дървото и тя изяде птиченцата ни в гнездото!..
Добромил дълбоко се замислил за това, което направил. Наистина, той помогнал на лисицата, а не помислил за бедните птички, които станали нейни жертви.
С тези мисли той продължил пътя си из гората. И понеже бил много натъжен, не видял как настъпил една отровна змия. Но когато тя започнала да се гърчи под крака му, той бързо се съвзел, взел змията и започнал да я милва:
— Прощавай, Змийке-Кръвопийке! Аз не исках да ти причиня никакво зло. Напротив, тръгнал съм да правя добрини на всички, които имат нужда от помощ. Само поради тъжните си мисли те настъпах.
Ала ужасната змия съвсем не разбрала любезните и сърдечни думи на момчето с милостивото сърце. А може би ги разбрала, но съвсем не искала да го послуша, ами щом дошла на себе си от прегазването, извила тънката си шия и забила отровните си зъби в дланта на Добромила. После изсъскала с раздвоения си език и се плъзнала из дебелия и влажен мъх.
Добромил останал самичък в гората, облегнал се на едно дърво и затворил очи. Свят му се виел, силите го напуснали, силната отрова го омаломощила и унесла в дълбок сън.
И ето: земята се разтворила, пред Добромила се показала една сърна и му рекла:
— По-скоро се качи на гърба ми, че много бързам! Ще закъснея, и баба ще ме гълчи.
— Къде ще отидем? — запитал Добромил.
— В долната земя, — отвърнала сърната. — Там моята баба е царица и заповедница на всичко живо! Хайде, да тръгваме!
Добромил възседнал пратеницата на царицата от долната земя и не усетил, как се намерил на една пространна равнина, осеена... не с цветя и зелена трева, а с голи и сиви камъни, които приличали на хора. Едни от камъните били много малки, други съвсем приличали на Добромила, а трети били едри и снажни мъже. Имало дори някои на коне.
Из цялата равнина кънтели стъпките на сърната и отеквали грозно и зловещо. По гърба на Добромила полазили тръпки. Поискал да скочи и сам да се опита да се върне в горната земя, но сърната тичала толкова бързо, че за скачане и дума не можело да става.
Само след няколко мига те достигнали до един дворец, заобиколен от разкошна градина. Но най-чудното в този дворец и тази градина било това, че двете им половини съвсем се различавали една от друга. Половината дворец бил великолепен, със злато и скъпоценности, а другата половина била грозна и мрачна развалина, с изпочупени прозорци, с разкривени врати и с разрушени кули. Също такава била и градината: в едната ѝ половина растели прекрасни дървета и чудни цветя, а в другата било пустош и буренак.
Още по-чудно станало на Добромила, когато видял, че двете половини на двореца и градината непрекъснато се сменяли. Сърната използувала един миг и заедно с него се вмъкнала през една от счупените врати на мрачния дворец.
Тогава милостивият Добромил се видял пред една стара, немощна бабичка, която имала толкова печален изглед, че само като я видяло, момчето заплакало:
— Ах, бедна бабичко! Колко нещастна изглеждаш. Аз съм Добромил с милостивото сърце и бих бил много щастлив, ако мога да ти помогна с нещо.
— Можеш, мило дете, — отвърнала бабичката с такъв тих и сладък глас, че Добромил още повече се разплакал. — Можеш да ми помогнеш, като хванеш моята непокорна внучка. Тя ми е откраднала вълшебния пръстен и оттогава аз съм бедна и нещастна, а тя богата и щастлива... Ден и нощ се мъча да я стигна и хвана, но съм твърде стара, за да го сторя. И виждаш ли: от много години ние се гоним с нея, както денят се гони с нощта. Откъдето мине тя, дворецът се превръща в рай, а градината цъфти и благоухае. Където пък мина аз — всичко се превръща в развалини и пустош... Помогни ми, синко, да заловя непокорницата!
— Разбира се, бабичко! — с готовност отговорил Добромил. — Твоята внучка е не само непокорница, а и крадла. Още сега ще се опитам да я хвана. И понеже съм пъргав и бърз, бъди сигурна, че ще успея!
Добромил не забелязал как бабата самодоволно потрила сухите си жилести ръце и избъбрала нещо под носа си. Той изскочил навън и бързо се отправил към цъфтящата половина на градината.
Още щом прекрачил прага на градинската врата, видял непокорната девойка, със златни коси и с очи сини като небето. Но погледът ѝ бил тъжен и замъглен със сълзи. А щом видяла Добромила, такъв ужас се изписал по лицето ѝ, че момъкът с доброто сърце се отдръпнал една крачка назад.
— Нещастнико! — викнала девойката. — Защо си дошъл? Нима не знаеш, че с идването си тук си станал жертва на най-злата магьосница?
Добромил бил смутен. Той събрал сили и казал:
— Прекрасна девойко, аз съм с милостиво сърце и искам да направя една добрина на твоята стара бабичка, на която ти си взела пръстена. Не искам и на тебе да правя зло, затова, моля ти се, върни пръстена, и нищо лошо няма да ти се случи.
— Безумно момче, — отново викнала девойката. — Нима ти си повярвал на думите на старата магьосница? Та не аз съм ѝ откраднала пръстена, а тя го взе от мене! С този вълшебен пръстен тя прави хиляди злини на хората. И ти, ако се опиташ да ме хванеш, ще се превърнеш в камък, както са се превърнали хиляди хора, които са вярвали на вещицата.
Тук Добромил съвсем се забъркал. И бабата, и девойката искали от него добрина. Старицата искала той да хване девойката, а девойката искала пък той да вземе пръстена ѝ от старата баба. И чий наистина бил този пръстен? И у кого се намирал?
— Девойко, — казал Добромил, — как да повярвам, че ти си права, а не бабичката?
Едва промълвил тези думи, и земята се разтърсила, облаци и мълнии пропълзели по чистото дотогава небе, а после блеснала ослепителна светлина, и Добромил се видял обграден от стотици мъже, облечени в празнични дрехи, с богато въоръжение и с юнашки изглед. Лицата им сияели от радост. Когато Добромил се съвзел от изненадата, видял, че всички почтително се поклонили пред него и казали в един глас:
— Благодарим ти, славний спасителю!
Но учудването му пораснало още повече, като видял на няколко стъпки от себе си бабичката и златокосата девойка прегърнати и плачещи от радост. Той се приближил до тях, девойката коленичила пред него, а старицата му рекла:
— Славний юнако! Ти разруши една ужасна магия, на която ние с внучката ми от векове бяхме жертви. Зъл магьосник ни беше проклел да страдаме разделени, докато дойде да ни освободи от нечистата сила някой момък, който не само да има добро сърце, но и здрав разум. Всички тези благородни рицари, които виждаш около себе си, идваха в долната земя, за да ни помогнат. Но те не знаеха на коя от двете ни да повярват. Всички имаха добри сърца, но никой не се замисли коя от нас е права. Едни се спускаха да хванат внучката ми, и магьосникът ги превръщаше в камъни, други се опитваха да заловят мене, и споделяха участта на събратята си. А магьосникът, който се превръщаше в отровна змия — същата, която захапа и тебе — се радваше и викаше: — "Много добри хора може да има на земята, но малцина са и добри и умни!“ — Ти първи запита коя от нас е права. Ти първи се замисли да намериш истината, и с това развали магията!
Минали години, Добромил отраснал, и като станал мъж за женене, поискал за своя съпруга златокосата девойка, която успял да спаси.
— Е, Милчо, — запитах аз, като свърших приказката. — Разбра ли защо не си успял да направиш добро на своя Снежко Белодрешко? Защото си имал добро желание, но не си размислил, че за да направиш добро, трябва да мислиш дълго и да прецениш правилно кой и колко ще се възползва от направеното. Ясно ли ти е?
Змей Горянин
