Змей Горянин
Септемврийското слънце изкосо озаряваше позлатените върхове на дърветата. Лек ветрец шумеше в листата, кършеше сухите им дръжки и ги отвяваше в глъхналите долове. В сухата и обгорена трева жужаха насекоми и облаци малки мушици се въртяха из въздуха. В глухата тишина отекваха само звучно и равномерно, като звън на клепало, почукванията на пъстър калвач. По козята планинска пътека се възземаше бавно, с твърди стъпки един висок, строен монах. Сините му, като небето очи блестяха весело, защото се радваха на прекрасната околна природа.
Пътникът поспря, вслуша се в чукането на кълвача и промълви:
- И птиците небесни са по-щастливи от нас. Пъстрият кълвач цял ден чука по кората на дърветата, за да се нахрани, ала вечер, когато се прибере в гнездото си, почива спокоен и доволен.
После се прекръсти и добави:
- Спаси ни, Господи, от иго агарянско.
Монахът продължи пътя си, замислен и заслушен в необикновените шумове на гората. Той не подозираше, че сгушени в храстите няколко души, въоръжени с дълги кремъклии пушки и вити ятагани, следяха всяка негова крачка.
Те си шушнеха тихо:
- Ето го изедника! Ето го владишкото куче!
- Тръгнал е пак да обира сиромасите?
- Къде ли е оставил заптиетата?- добави някой. - Той без заптиета никъде не ходи. Знае, че и децата го мразят, та се плаши!
- Навярно те вървят подир него. Тръгнал е да се поразходи...
- Последна ще му е тази разходка! - процеди гневно през зъби един от съгледвачите.
- Пада му се! Толкова хорица е ограбил. Ризите на сиромасите взема от гърбовете... Поповете с камшик бие, ако са българи...
Монахът вървеше спокойно. Страшните обвинения не стигаха до слуха му. А скритите край пътя запитаха началника си:
- Войводо, да го спрем ли? Да му подирим ли сметка за всички? Да си отмъстим ли?
Войводата само сбърчи вежди и махна с рака:
- Пада му се!
Изведнъж десетина силни мъже изкочиха на пътя и обградиха слисания пътник.
- Пипнахме те, разбойнико!- изсъска някой и допря до гърдите му острието на ятагана си.
Монахът сепнат се взря в нападателите, а после се съвзе и се усмихна:
- Добър ви ден, юнаци!
- Не се подмилквай! - обадиха се неколцина. - Ела сега на съд при войводата!
- Припознавате се, момчета, - ласкаво заговори монахът. - Не съм този, когото дирите!
- Ще кажеш на войводата кой си!
- Ще му кажа, отвърна монахът и сам забърза навътре в гората. Когато наближи войводата, той го благослови и рече:
- Бог те е накарал да пратиш момчетата да ме хванат.
- Хм... - недружелюбно отвърна войводата. - Я ми кажи, кой си ти и закъде си се запътил?
Пленникът се загледа в черните огнени очи на своя събеседник и отговори!
- Аз съм човек Божий. Тръгнал съм от град на град, от село на село, за народно дело. Търся такива, като тебе да благославям десниците им. Сега разбра ли ме?
- Значи не си ти гръцкия дякон от Враца?!
Светла вечер се беше спуснала на земята. Сребърните лъчи на луната се провираха между клоните на гората и сякаш разпиляваха по капналата шума сребърни пари.
На една полянка край бистър извор бяха насядали юнаците, пленили монаха. Весел огън пламтеше и осветляваше групата. Нападателите бяха оградили своя пленник и унесено слушаха думите му. Той бе седнал на един камък, на коленете си бе разтворил голяма книга и четеше. До него се бе свил войводата, като дете приседнало край своя дядо. Той слушаше чудните слова и очите му блестяха от сълзи.
- Истината гори като слънцето, - четеше монахът и гласът му звучеше силен и твърд. - Истината изгаря враговете на народа ни. Защото сме имали царе, които са побеждавали техните пълчища. Защото нашият народ е владял до три морета. И сме имали светци и мъченици...
Монахът четеше дивни разкази за Крум страшний, за Симеон великий, за добрия Самуил, за Калоян войвода, за свети Иван Рилски, за свети Теодосий Търновски - за всички. Когато завърши и затвори кожените корици на книгата, зора се сипваше. Сините тъми на запад се стълпяваха, а на изток тънка червена ивица разделяше небето от земята. Войводата се изправи, огледа околността и прошепна:
- Ех, славна българска земя!
После коленичи пред монаха и целуна ръката му. След него се изредиха останалите юнаци.
- Вече е време да вървя, братя! Път ме чака...
- Отче, - каза войводата и подаде на монаха три жълтици, - вземи тези пари. Ей тука долу е Клисурският манастир. Дядо игумен е народен човек. Занеси му парите и му кажи, че ги праща Мануш войвода и неговите хайдути, за да намери човек да препише твоята книга: нека да се преписва и пръска, та всеки българин да я знае.
Монахът взе парите и тръгна сподирен от хайдутите; когато излезе на пътеката, той се обърна да се сбогува, махна с ръка и рече:
- Прощавайте, юнаци. Спомняйте си грешния монах Паисий Хилендарски.
