СЪЛЗИТЕ НА МОМЧИЛ ЮНАК /родопска легенда/

Паметник на Момчил юнак в Момчилград

Змей Горянин

В планината се мръква рано. Щом се наведе слънцето над гористата снага на Караманджа, елите протягат дълги сенки и с тях зачернят цялата планина. А скрие ли се срънцето зад Карлъка, като грамадна птица долита нощта и с черните си крила покрива всичко. Преди да пристигне тя и да си размаха крилете, ние стигаме извора Хубча, разтоварваме мулетата и се приготвяме да нощуваме.    
Само двама сме: аз и дядо Иван. Но дядо Иван струва колкото десет другари. Той е стар, много е живял, много е видял, много е научил, та затова и много знае. Когато се навеждам да гребна вода от извора, за да пия, дядо Иван наставнически казва:
- Пийни вода и речи "Бог да прости!"
- Кого, дядо?
- Момчил юнак.
Аз жадно пия ледената родопска вода, изливам остатъка на земята и казвам "Бог да прости!’
Дядо Иван стъква огън, постила китените халища и отваря торбата с вечерята.
 - Аз чакам.
- Ако не е бил Момчил Юнак и този извор не би бил. Ти знаеш ли за Момчила?
- Учил съм за него, дядо. Що владеел цяла Родопа и Тракия до Бялото море.
Дядо Иван ме прекъсва:    
- Чакай аз да ти разкажа нещо за него.
По цяло българско нямало друг такъв юнак. Що войска изпращали султаните за него! Гъмжило! И нищо не могли да му сторят. Защото Родопа си пази юнаците и не ги предава .
Дядо Иван сръбва малко вода.
- Бог да го прости! Колко добрини е правил на сиромасите. Който имал нужда, все Момчила търсил. А той на всички помагал. На черквите кръстовете позлатявал, на манастирите по хиляда овце подарявал, чешми и мостове правил... И все тайно, да не му се чува името и да не му благодарят хората. Такъв християнин бил... А турците душмани треперяли от него, като от усойница. За тях той нямал милост.
Като станал на сто години, Момчил юнак се разделил с дружината си. Оставил своя братовчед Райчо да я води и да продължава неговата работа, а той тръгнал сам из планината да си намери смъртта.
Дълго време вървял той, ала нито звяр, нито враг срещнал да го умъртвят. Овчарите като го виждали, падали на колене пред него и го благославяли за добрините. Докато се усети, те заклали младо агне да го гостят и почетат спроти заслугите му. Като го срещали горски зверове, отбивали се от пътя му и го гледали с добри очи, защото познавали, че е юнак над юнаците.
Най-сетне Момчил дошъл до тука седнал ей на този камък и заплакал:
- Майко Богородице, осемдесет години се борих против народните душмани, осемдесет години отмъщавах на злите хора, а мъката на моите братя вместо да се намалява, расте. Робията си е пак робия!
Плакал Момчил, а сълзите му се стичали под камъка и бликнали, като извор. От Момчиловите сълзи е изворът.
- Сетне, дядо Иване?
- Чула го Света Богородица, слязла от небето и му казала:"Не плачи, Момчиле. Ти направи каквото можа. Сега другите ще почнат да наказват народните врагове. Ти вече си почини. Когато дойде време, пак ще слезеш на земята!
*
Дядо Иван завързва торбата, поглежда ме и пита:
- Ти не вярваш ли, че ще дойде? Повикай го да видим!
- Аз се изправям и викам силно:
- Момчил войвода-а-а...
След малко от далечните върхове ехото ми отвръща:
- Ще дойда-а-а.
- Чу ли? - виква дядо Иван. - Хубаво да знаеш: Момчил ще дойде да освободи цяла Тракия до Бялото море!
Воистину, Момчил дойде!

сп. ЧУДЕН СВЯТ, София, 1942 г. 

➤ЗМЕЙ ГОРЯНИН-НЕЗАБРАВИМИ ТВОРБИ