СМЪРТТА НА ЦАРЯ ВОЙНИК

 Змей Горянин
Тежка, сива мъгла лежеше над Бeласица. Толкова гъста беше тя, че по голите клоне се събираше на капки, които съскаха, падайки над изсъхналата шума. Никакъв лъх не минаваше из дебрите и усоите, никакъв звук не прозвучаваше.  Нямаше ги дори черните, зловещи врани.
Защото в планината имаше нещо по-зловещо.
По стръмната тясна пътека на Ключкия проход се катереха хора: дълга верига мъже с окървавени лица, с протегнати в мъглата ръце пристъпваше по каменака. Главите бяха издигнати високо, ала нищо не виждаха.
Защото бяха слепци, бяха слепите войници на Цар Самуила.
Глухи вопли разкъсваха гърдите на слепците. Те се хващаха един за друг, за да не се загубят и приличаха на едно ужасно хоро, което се губи из мъглата. Под звуците на стонове и ридания. Те бяха ослепени по заповед на гръцкия император Василий II-и. По жестоко наказание хитрият грък не би могъл да измисли, за да отмъсти на омразния си противник - Самуила.
Защо го мразеше? Защото Самуил многажди бe разбивал войниците му, мъчейки се да спаси България от гръцкото иго.
Защо ослепи войниците? За да ги накара да намразят своя цар и да го проклинат; да накара и техните близки да намразят Самуила и никога вече да не се съберат на неговия зов за борба против гърците.
Напразно. Лъжеше се хитрият грък! Слепите войници вървяха, но не проклинаха своя цар. Защото за тях той бе Цар-Войник. Той бе ги водил в много битки и рамо до рамо с тях се бе бил! Те не го мразеха и проклинаха, а го викаха, сякаш очакваха, че ако той е при тях, отново ще видят Божието слънце.
- Самуиле! Царю! Бащице-закрилниче!
Така стенеха войниците на Великия цар и вървяха след своите водачи. Тях Василий II-и бе заповядал да ослепят само с едното око: на всеки сто слепци, един с едно око...
Самуил бе пред своята бойна шатра, ограден от доблестните си пълководци. Вече бяха получили известие за участта на войниците, но всичко криеха от Царя.
- Значи с измама и лукавство ги е пленил?-  разпитваше Самуил един пратеник.
- Да, господарю. Изпратил беше войници, облечени като българи да обходят прохода. Ние ги мислехме за подкрепа, а те започнаха да стрелят в тила ни.
Самуил прехапа устната си. Сърцето го болеше за своите.
- А сетне?
- Отведоха ги в плен...
Войникът замълча, защото му бяха казали да не съобщава на Царя за участта на пленниците.
Но той нямаше и какво да каже, защото страшното хоро се зададе в далечината.
Царят скочи от походния си стол и се загледа в мъглата.
- Какво е това?
И после изведнъж разбра. Див стон се изтръгна из гърдите му:
- Войниците ми! Моите войници - слепци!    
Той се олюля и едва не падна на земята. Подкрепиха го силните ръце на неколцина боляри.
- Царю, - промълви някой, - не е загубено всичко!
Самуил не го чуваше. Той беше загубил свяст. После изведнъж се стресна, изправи се с цял ръст, такъв какъвто биваше на бойното поле, издигна меча си от който Василий бе треперял толкова пъти и викна:
- Проклятие, изчадие !Ти би могъл да убиеш пленените войници и аз нямаше да те проклинам! Но ти ги ослепил! Бъди проклет! Трижди бъди проклет!
Когато се отпусна в ръцете на своите боляри - беше мъртъв...
А из сивата мъгла прииждаше ужасното хоро и пееше с едничка надежда и упование:
- Самуиле! Царю наш! Бащице-закрилниче!
сп."Детски живот", Пловдив, 1942/43 г.

„Ослепените Самуилови войници“ (худ. В. Горанов)

➤ЗМЕЙ ГОРЯНИН-НЕЗАБРАВИМИ ТВОРБИ