САМАРСКОТО ЗНАМЕ

Змей Горянин

Слънцето се издигаше над хоризонта ласкаво и спокойно.
По тревата блестеше златна роса. Слънчевите, лъчи се къпеха в нея и я озаряваха с хиляди багри. В зелените клони на дърветата пееха птици, малки насекоми жужаха весело, а пеперудките летяха леко от цвят на цвят, сякаш те самите бяха откъснати цветчета, разпиляни от утренния ветрец.
В това топло лятно утро никой не би могъл да предвиди страшният 19 юли 1877 год., денят на старозагорския бой, когато шепа опълченци отблъснаха петдесет хилядната армия на непобедимия турски пълководец Сyлeймaн паша.
Не предвиждаше този страшен ден и началникът на българското опълчение, което охраняваше Стара Загора, — полковник Краснов. Още призори той се събуди, излезе от палатката си, плисна на очите си малко студена вода, натъпка с тютюн голямата си лула и тръгна да обходи лагера. Изморени от дългия поход войниците спяха. Само патрулите се движеха бодри и готови всеки момент да вдигнат опълченците на крак.   
Полковник Краснов бавно обхождаше лагера.
Той спря пред поставката, на която бе закрепено самарското знаме и дълго задържа погледа си върху него. Като че ли предчувствуваше, че днешният ден ще бъде съдбоносен за военната светиня на българското опълчение.
В единият край на лагера тръбач засвири сигнал за ставане.   
Полковник Краснов се изви и бързо тръгна към палатката си.
— Хубаво утро, — мислеше той и му беше много весело. — Турските орди са разбити и прогонени. Скоро ще свърши войната. Ще се завърнем пак по домовете си. А този храбър и трудолюбив български народ ще получи свободата си, заслужена с толкова много кръв.
Лагерът се бе оживил. Войниците сновяха нагоре-надолу, шегуваха се и се боричкаха. Като големи деца те мигом забравяха вчерашните страдания, а за утрешните не искаха и да мислят.
— Ей, Калитин! — полковник Краснов ускори крачкитe си и достигна един строен, мургав офицер, който бе се забързал към палатката на началника си.
— Аз идвах тъкмо при вас, — отвърна офицерът.
Краснов се вгледа в него и очудено плесна ръце.
— Господи, Света Богородице! Какво ви е? Като че ли от онзи свят се връщате. Калитин, братленце, да не сте болен?
Подполковник Калитин — началникът на 3-а дружина от българското опълчение — тъжно се усмихна.
— Нищо ми няма, господин полковник. Здрав съм, като лъв. Може би съм малко разстроен, защото сънувах един лош сън, но това са празни работи...
—  Сън ли? — засмя се Краснов. — Елате, елате и разкажете съня си. Наистина страшен сън трябва да сте сънували, за да се изплашите толкова много. Знам си аз! Подполковник Калитин не се плаши от малко нещо! Cядайте!
— Празни работи, господин полковник, — повтори Калитин и с кракът си примъкна ниското походно столче. — Сънувах знамето.

— Кое знаме?
— Нашето, самарското знаме. Сънувах, че влизаме в стражение, пред нас върви знамето и гордо се вее, а около него се е извил ореол като на икона. После, в разгара на боя, знаменосецът падна; спуснаха се офицери и войници, но който и да се опитваше да "вземе знамето, падаше мъртъв. Турците бяха обградили защитниците и вече посягаха да пленят нашата светиня. В тоя миг един грамаден орел се спусна от висините, грабна знамето от смъртноранения знаменосец и го отнесе високо, далече някъде, към Балкана. Този сън, разбира се е празна работа, както всички сънища...
Полковник Краснов бе сбърчил вежди и мълчеше. Сетне промълви, сякаш на себе си:
— Дано е празна работа...
Изведнъж Краснов се изправи, сложи длан над очите си и се огледа. По пътя откъм Карабунар търчаха гологлави двама български селяни.
— За какво ли тичат тия юнаци, — каза Краснов и обръщайки се към Калитин, продължи:
— Да идем да ги присрещнем.
Виждайки офицерите двамата селяни ускориха своя бяг и след минута се намериха пред тях.
— Какво има, юнаци? — бързо запита полковник Краснов.
— Идат, бащице, — заговориха едновременно двамата селяни, задъхвайки се от умора. — Идат! Сега може да са на два часа път от тука.
— Кои идат?
— Турците! Полето е почервеняло от тях! Пъплят като мравки! Не може да ги изгледа човек! Ние като ги видяхме, начаса тръгнахме да ви обадим!
— Браво, момчета, — похвали ги Краснов,— Починете си сега, а после гледайте да се измъкнете далеч от тук. Вие, Калитин, изпратете разузнавачи, наредете войниците да бъдат нащрек, а обознитe коли да се изтеглят над Стара Загора.
След тия разпореждания, той влезе в палатката си, опаса саблята и револвера, прекръсти се и прошепна:
— Дано сънят на Калитин да не се сбъдне !
*

Разузнавачите повториха вестта на двамата селяни: към Стара Загора се движела грамадна армия, водена от най-смелия турски офицер — Гаази Сюлейман паша.
При тази новина полковникъ Краснов се намръщи, опъна краищата на дългите си мустаци и изруга с всичка сила:
— Дявол да ги вземе!
И имаше защо. Срещу петдесет хилядната армия на Сюлейман паша, той можеше да противопостави осем хиляди руски войници и опълченци. При това, Сюлеймановата армия беше бодра, докато войските на полковник Краснов бяха изморени от дългите походи.
— Дявол да ги вземе! — изруга Краснов, метна се на коня си и сам препусна, за да се увери в донесението.
А когато се върна, той изглеждаше повече сърдит, отколкото уплашен от неприятеля.
— Аз ще отстъпя, — заканваше се той и сочеше с юмрук по посока на врага, — но ще отстъпя така, че ще има да ме помнят.
Сетне повика офицерите, съветва се с тях и даде заповед, войските да напуснат града и да се настанят на север от него.
С това той искаше да запази града от опожаряване и ограбване.
Към обед турските войски предпазливо навлязоха в Стара-Загора. Те вървяха мълком, страхливо озъртайки се встрани, като разбойници влезли в чужда къща. Стъпките им глухо отекваха по каменните улици на опустелия град. Градът бе пуст. Всички жители, с жените и децата бяха напуснали родните си стрехи заедно с руските войски и в момента, когато Сулейман паша навлизаше в Стара-Загора, те пешком бягаха през балкана, за да се спасяват кой-как може.
Турските войски бяха смутени от обстоятелството, че не срещнаха никаква съпротива.
Но когато излязоха извън града и се отправиха към ниските гористи хълмове, град от куршуми се изля върху тях.
Руските войски и опълченците се бяха окопали и подготвени срещнаха многобройния враг.
Но какво можеха да направят осем хиляди души срещу петдесет.
Всеки българин и русин трябваше да се бие с осем неприятеля. Всеки българин и русин трябваше да победи осем турци.
А турците се бяха съвзели от изненадата, бяха се стегнали и бавно, спокойно нападаха на опълченците.
Бойците виждаха невъзможността да отстоят пред неприятеля. Но всеки беше решен да отстъпя педя по педя оросената с кръв земя докато пристигне подкрепа.
Всяко турско нападение се посрещаше с гръмогласно „ура“ и с острия пукот на изстрелите.
Изведнъж из редовете на опълченците се чу една могъща, окуражителна дума:
— Знамето!
Над войниците, като крило на сив сокол се развиваше Самарското знаме. Носеше го едрият, широко-плещест фелтфебел Авксентий Цимбалюк. Той пристъпяше твърдо, с устрем и високо развяваше знамето. Опълченците подеха „ура“ и смело полетеха към неприятеля.
Полковник Краснов наблюдаваше с далекогледа си сражението. Когато видя развятото Самарско знаме, той сякаш по-силно притисна до окото си металическата тръба и през ума му премина пак страшната мисъл за съня на подполковник Калитин.
— Дано да не се сбъдне този сън, — прошепна той и като че ли понечи да се прекръсти. Но ръката му остана във въздуха.
Презъ далекогледа той видя, как знамето се залюля встрани, после падна. Знаменосецът бе ранен. Друг подофицер повдигна знамето, но и той падна. След него трети, четвърти, пети...
Полковник Краснов хапеше устните си до разкървавяване, за да не заплаче.
А турците, като с пръстен обграждаха защитниците на знамето. Още миг те щяха да го пленят.
В тази минута един конник разкъса веригата на неприятелите, сграбчи знамето, изви коня и се опита да се оттегли назад. Но екна залп, безумния храбрец притисна до гърдите си знамето и се струполи мъртъв.
Той беше подполковник Калитин.
Полковник Краснов свали далекогледа.
По страните му се спуснаха две сълзи. Плач замрежваше очите му и той не можеше да вижда развитието на сражението, но до ушите му достигна страхотен рев: рев на разярени лъвове. И
в тоя рев можеха да се различат ясно само думите:
— Да отмъстим за командира! Да отмъстим за Калитин!
Краснов се съвзе и отново насочи далекогледа си към сражаващите се. Но сега картината се бе изменила: турците бягаха в безпорядък, а над опълченците гордо се вееше Самарското знаме, развявано от подофицера Тома Тимофеев.

*
Сънят се бе сбъднал.
Самарското знаме бе спасено от един орел.
Този орел беше храбрият подполковник Калитин.

 
Аудио вариант на разказа

 

ЗМЕЙ ГОРЯНИН-НЕЗАБРАВИМИ ТВОРБИ

Може да споделяте всичко от блога, но използването и препубликуването на част или цялото съдържание на блога в интернет или на хартиен носител, може само с изрично разрешение и като се посочи източникът- https://zmeigorjanin.blogspot.com