Цели две денонощия защитниците на Шипченския проход не бяха мигнали, не бяха куснали троха хляб, не бяха наквасили устните си с капка вода. Те трябваше да бъдат винаги нащрек, за да отблъскват нападенията на хилядния враг, който непрестанно пъплеше по скалите на Орлово гнездо. Всеки защитник трябваше да се справя с десет войника от армията на Сюлейман паша. И само необикновената храброст и великата любов към свободата успяваха все още да задържат напора на турските пълчища.
Но на третия ден, към обед, униние обхвана опълченците. Почти всичките пушки бяха вече повредени, куршуми нямаше, броят на борците всяка минута намаляваше. Турците усещаха наближаващата победа и се радваха. Войнственият им вик „Алах“! караше опълченците да изтръпват от яд и мъка.
Тъжно прозвучаха думите на генерал Столетов;
— Опълченци, последни усилия трябва да направим, за да отблъснем врага. Нека Орлово гнездо стане наша гробница, но нито крачка назад!
Изведнъж някой викна.:
— Гледайте, гледайте! Фелтфебелът Николаев бяга!
Всички погледи се обърнаха към платото, затворено между върха Свети Никола и северните височини. Наистина, по него тичаше стремглаво един едър мъж, гологлав, с превързана ръка и с надупчена от куршумите куртка. Това беше фелтфебелът Николаев — един от най-храбрите защитници на Орлово гнездо.
— Господи!... — чуха се няколко гласа. — Той е полудял!
— Или се е уплашил, — ядосано изсъска един опълченец. — Уплашил се е и сега отива да се предаде на турците.
— Той ще разкаже на неприятеля, че ние вече нямаме куршуми, и тогава всичко е загубено...
— Предатели! — крещяха неколцина. — Ах, защо не успяхме да го застреляме!
Фелтфебелът Николаев действително тичаше като луд. Той прехвърли северните височини и като птица полетя надолу по преките пътеки за към Габрово. Гърдите му се задъхваха от бързина, краката му едва издържаха от умора, но той все тичаше.
А на Орлово гнездо вече бяха забравили за него. Опълченците го смятаха за предател и бяха удвоили силите си, за да посрещнат врага. Те знаеха, че тоя бой ще бъде последен и бяха готови да посрещнат смъртта със съзнанието, че докрай са отстояли на дълга си.
Като хищни птици нападаха турците непристъпните чукари на върха. Град от куршуми се сипеше над защитниците. А те не отговаряха, защото запазваха последния куршум за себе си. Никой не искаше да се предаде жив в ръцете на турците.
Минутите минаваха мъчително бавно. Опълченците търкаляха големи камъни над турските орди и ги свличаха по отвесната урва; но камъните се свършваха, а врагът, като че ли никнеше из земята.
Слънцето клонеше на запад.
Отчаяние обхвана опълченците. Те усещаха последните си минути. Смъртта не ги плашеше. Напротив, те горди и спокойни очакваха да изкупят свободата на родината с кръвта си. Страшното беше това, че бъде ли веднъж превзет Шипченският проход, руските войски щяха да бъдат обградени отвсякъде с неприятел и войната щеше да се свърши в полза на турците.
А какво би станало тогава с бедното българско население?!...
Опълченците се събраха около своите началници. В очите на всички се четеше смелото решение: „до последна капка кръв“!
— Братя, — заговори някой, — ние ще умрем до един за България. Но нашето знаме, великото Самарско знаме, под което паднаха толкова герои, не бива да остане във вражески ръце. Братя да погребем Самарското знаме!
В този миг проеча мощно: ура! Опълченците се огледаха изненадани, а после изведнъж подеха бойния вик.
Идваше помощ. От северните височини се спускаха двеста конника. Водеше ги храбрият фелтфебел Николаев. Той беше пак гологлав и от превързаната му ръка течеше кръв.
*
Турците отстъпиха.
Проходът бе спасен.
Тогава опълченците обградиха своя спасител. Всеки искаше да стисне десницата на храбрия и предвидлив фелтфебел, за да му благодари.
— Братко, — говореха всички в един глас. — Колко лоши неща помислихме за тебе! А ти какво велико дело направи!
Фелтфебелът повдигаше рамене, сякаш му бeше неловко, че го хвалят, и скромно отвръщаше :
— Нищо особено не съм направил. Тази работа можеше всеки да я свърши!
После се усмихваше добродушно и добавяше:
— Нали запазихме прохода, това е важно!
Прочетете още: МАЛКИЯТ ГЕРОЙ
