Етюд от Змей Горянин
Трифон Дръндарски никога не беше се замислял за вкуса на водата. С увереност можеше да твърди, че от двайсет години не е пил вода. И защо му трябваше да я пие, когато всяка година в избите му имаше най-малко хиляда литри вино от мускул! И какво вино! Сам си го тъкмеше, сам си го гласеше и го докарваше тъй, че в цялата околия нямаше друго такова.
Вода! Да пият вода жените и децата, че са слаби и че главите им не носят хубавите питиета. За него никой не би могъл да каже, че не знае да пие и че не носи. Никой не беше го виждал пиян, никога не беше си забравял приказките...
Но сега Трифон не тъсеше вино. Не си спомняше за него. Искаше му се само една капчица вода.
- В о д и ц а...
Само малко да си накваси устните. Нищо друго. Раните на бедрото му го изгаряха, но той не ги усещаше тъй болезнено, както усещаше жаждата.
- Една капка вода да има... Само една капчица!..
Той се превъртя настрана и изпъшка. Още малко усилие направи и се дотъркули до шубраките, които криеха някаква долчинка. Услуша се, боят продължаваше някъде нагоре по рида, картечниците чаткаха, трещяха мини и оръдия, пропищяваха пушечни изтрели. Но Трифон не чуваше този шум. Сред бойния кикот един тих ромон погали слуха му: шумеше вода- навярно някакво изворче. Такова имаше и при неговото малко лозе с десертното грозде. Там си изстудяваше ракията, когато отиваше да нагледа работниците си. Но сега не му трябваше никаква ракия! Трябваше му само водата от изворчето- само водата!
Още едно завъртане и се прехвърли в долчинката. Наистина, имаше изворче, ала някаква злокобна пресмехулка магесница бе хвърлила тъкмо в него един откъснат малко над коляното войнишки крак.
Трифон не помисли за страшната находка. Дори не я разгледа, както трябва. Той грабна с две ръце крака, хвърли го в храста и преди още водата да се е избистрила достатъчно, започна да лочи, като куче.
О, вълшебен вкус на вода! Може ли нещо друго да се сравни с тебе! И може ли един отрязан крак, паднал в извора да погнуси жадния ранен нещастник!
Не! Ние се гнусим, когато намерим едно къмъче в сготвения ориз, макар грижливата съпруга да го е претребвала три пъти; ние се гнусим, ако намерим в супата бял майчин косъм, макар той да е побелял, когато сме се раждали; нас ни се повдига и плюнчените ни жлези болезнено се свиват, когато невнимателният тригодишен палавник започне да разказва, че видял как Маца си хванала една мишка и си я изяла...Да! Тогава се гнусим страшно, поболяваме се от нервни спазми, които сгърчват лицето ни, изправят косите ни, по цялото ни тяло хвърлят неприятен тръпен мравуняк... Но тука, на бойното поле нищо не е в състояние да ни покърти и разтърси, когато жаждата ни измъчва и подлудява.
Защото водата измива всичко.. От Бога е благословена!
