В цял Сливен нямаше такова палаво момче, като Димитър - сина на Никола Кебеджията, почитан и уважаван търговец. Не само в неговата махала Клуцохор, ами из целия град му се носеше славата на палавник и размирник. Ако някога станеше някъде пакост, всички питаха най-напред бил ли е там Димитър хаджи Николов. И едва когато се кажеше, че не е бил, търсеха друг виновник.
А и пакостите му винаги биваха странни. Той, например, никога не закачаше българчетата. Напротив, беше им станал нещо като главатар и с тях преследваше турчетата, които се чувствуваха господарски синове и винаги търсеха повод да покажат това.
Колко грижи създаваше Димитър на родителите си, един Бог знай! Не помагаха нито наказания, нито съвети, нито майчини сълзи! Когато баща му го питаше, защо е ударил някое турче, той отговаряше:
- Навярно е подкачило я мене, я някое наше момче. Без вина не съм го бил!
Но след всеки такъв разговор Димитър ставаше мрачен и натрощен, гледаше изпод вежди и ако видеше някъде фес, ръмжеше под нос, като сърдито мече.
А още нямаше пълни десет години.
Този ден Димитър беше решил да бъде примерен, защото вечерта баща му му беше казал най-тежката приказка, която може да се каже на едно момче:
- Поради твоите лудини и палавини, майка ти ще ослепее от плач! Засрами се!
Той наистина се почувствува засрамен и като излезе днес из къщи обеща сам пред себе си да бъде примерен и кротък.
Па и времето настройваше за такива добри мисли. Есенното слънце весело блещеше над спокойния и тих град, отразяваше се в чистите струи на рекичката Коруча и като че ли подсилваше белезнината на камъчетата, останали на сухо.
Край рекичката играеха няколко деца, но Димитър не се отправи към тях. Знаеше,че пак ще стане нещо, за което ще му се карат.
Дръпна се на сянка под една върба и започна да дялка с джобното си ножче някаква пръчка.
Отначало децата играеха тихо, забавляваха се с нещо, което Димитър не можеше да види, но което непременно беше интересно, а после изведнъж се повдигна глъчка и олелия.
- Митьо, Митьо, - закрещя едно момченце,- Бързай! Ела им дай на тия да се разберат!
Димитър се надигна неохотно от мястото си, но като видя между децата един умразен фес, затича се.
- Какво има? Какво е станало?
- Ние си играехме, - започна едно пет-шест годишно момчерлаче и заплака.
- Не реви, бе!- сопна се Димитър.- Разкажи човешки!
- Играехме на лодки,- поясни друго дете,- Правехме си лодки от върбови пръчки и ги пускахме във водата... После дойдоха тези двамата.
Той посочи турчето и едно друго момче, които се бяха дръпнали настрана.
- Турчето ми взе моята лодка,- продължи да хленче момчерлачето, - и ме удари...
- Колко пъти те удари?
- Ти да не си сливенския съдия, та разпитваш хората?- намеси се момчето, което беше с турчето.
- Тебе не те питам!- кресна Димитър.- С тебе после ще се разправя, а сега с този фес!
И преди турчето да се сети да бяга получи два такива плесника, че трябваше да грабне феса си от праха и да полети с писък към дома си.
- Защо удари другаря ми?- викна защитника на турчето.- Сега ще те науча!
То засука ръкави, готово да се сбие, ала Димитър го сграби със силните си ръце и го хвърли в плитчината на реката, където тинята беше най-лоша.
- Научи, ли ме, а?
И бавно се върна под върбата.
Два дни по-късно в кафенето се срещнаха хаджи Никола и хаджи Гендо. Там бяха даскал Димитър Кешиша и още десетина първенци и хаджи Гендо пред всички с високъ глас заяви:
- Хаджи Никола, приятели сме, съседи сме, тачим се като хора, ала да ти кажа: синът ти отсега е станал хайдутин... Оня ден хвърлил моя син в тинята, та сега детето болно лежи. Вразуми го, за да не го вразумят заптиетата...
- Ех и ти, хаджи Гендо,- обади се даскал Димитър, преди хаджи Никола да отговори. - Какво сте го нарочили детето? Той ми е най-добрия ученик. Като сте рекли, че бил палав... Палав е, защото е дете!
Хаджи Никола нищо не каза. Той излезе из кафенето с приведена глава, върна се вкъщи, повика сина си в друга стая и дълго му приказва. Димитър търпеливо слуша, а после изведнъж отсече:
- Грехота е тате, и ти да си на страната на турците. Даскалът казва, че те са ни заробили, а ти им държиш страна!... И хаджи Гендо! И той е като турците!
Бащата дълго се взира в тъмните очи на сина си. След отпуск черква първенците от махалата се събираха в кафенето на приказка. Димитър дълго се навърта наоколо, докато се убеди че баща му не е там, а сетне отвори вратата, подаде главата си и викна:
- Хей, турци и потурчени българи, вие ме коладите пред баща ми, ядосвате го, ама да знайте, че един ден всички ви ще изколя!
Вратата се хлопна бързо, а в кафенето избухна смях. Но между веждите на даскала легна гънка.
Той познаваше своя ученик и вярваше, че заканата му ще бъде изпълнена. Димитър изпълни заканата си.
Подир осемнадесет години той мина с отбор юнаци през Дунава и дойде в поробената ни родина да освобождава българите от турци и потурчени българи.
Никой българин не знае къде му е гроба, но всички знаят името му Хаджи Димитър.
сп. ДЕТСКИ ЖИВОТ, Пловдив,1942/43
 |
