Светлозар Димитров /Змей Горянин/
Братя Миладинови
В 1861 година, през месец април един млад момък излезе из руското консулство в Цариград. Сам консулът го изпрати до вратата, стисна приятелски ръката му, и любезно покани:
— Ще дойдете пак, господин Миладинов, нали? Заедно с брата си елате! Вие сигурно ще го освободите до утре! Довиждане.
Константин Миладинов тръгна по заляната със слънчева светлина улица към квартала Фенер, където се намираше двореца на гръцкия патриарх, повелителят на всички христиански църкви във великата Отоманска империя.
На душата му бе леко и весело. В джоба на палтото си той носеше заповед за освобождаването на брата му Димитър от затвора. Сам великият везир бе подписал заповедта. Дълго се труди Константин докато се сдобие с това листче хартия, което сега криеше в джоба си, и което даваше на брата му отново възможност да се порадва на слънцето, на гордия силует на Беличка планина, на сините кристални води на Охридското езеро, на хубавите тъжни македонски песни.
Защо бе затворен Димитър Миладинов в Цариградската тъмница?
Защото бе казал на гръцкия владика Милетий, че Бог, който е създал българите, отлично разбира езика им, и че не е важно на какъв език ще произнасяш молитвите си, стига да ги произнасяш от сърце.
Защо фанариотските духовници мразеха двамата Миладинови?
Защото говореха на български език, учеха българите да се гордеят със своето племе, събраха народните песни из Македония, отпечатаха ги в Загреб и с тях показаха на света, че българският народ има свой език, култура и изкуство.
Слугите на цариградския патриарх си отмъщаваха на двамата народни будители. Ала сега вече бяха безсилни. Константин носеше в ръцете си заповедта за освобождаване. Трябваше само да я посочи на патриарха, а след това да се яви при управителя на тъмницата и да прегърне брата си.
Така мислеше той, когато стигна вратата на патриаршеския дворец и почука.
*
А, вие ли сте, господин Миладинов? — усмихнат го посрещна патриархът. — Заповядайте, влезте!
Константин добре познаваше лукавството на фанариотите и не се изненада от ласкавия прием. Затова, със същата престорена любезност отговори:
— Ваше Светейшество, аз дойдох да ви уведомя, че Негово Величество Султанът благоволи да заповяда освобождаването на брата ми.
— Така ли? — отвърна със съчувствие патриархът — Много се радвам! Дайте заповедта да подпиша където трябва и побързайте да освободите брата си.
Константин Миладинов подаде скъпоценната книжка. Патриархът я взе, потопи пачето перо в мастилницата и подписа даже без да прочете съдържанието.
— Много се радвам, господин Миладинов, — повтори той. — Аз даже сам бях помолил Падишаха да освободи брата ви, но кой знае защо, работата се забави.
— Благодаря ви, — отвърна Константин, пое листчето и веднага го скри в джоба си. — А сега да ходя.
— Разбирам ви, господин Миладинов, бързате да зарадвате брата си, но сигурно не ще ми откажете да изпиете с мене чашка кафе или чашка вино.
Константин никак не се радваше на тия лицемерни любезности, но смяташе, че не бива да сърди патриарха преди Димитър да бъде на свобода. И прие поканата.
*
Събуди го страшна болка. Болеше го главата, пред очите му се въртяха пъстри кръгове, ръцете и нозете му бяха вдървени. Той се изправи на лактите си и се огледа: лежеше на някаква пейка край морето. Беше се съмнало. По гладката повръхност на Босфора се плъзгаха няколко рибарски лодки. В клоните на дърветата пееха славеи.
Константин Миладинов седна на пейката и бавно започна да си припомня преживяното от вчера. Той не можеше да си спомни колко бе лежал на пейката и кой го бе довел тук. Изведнъж се изправи и изпъшка:
— Заповедта, заповедта къде е!?
В това време към него се приближиха четири заптиета, водени от ниско прегърбено старче със злобен изглед.
— Ето го, ефендилер, — запищя старчето с птичи глас и размаха ръце. Той е откраднал кръста на дядо Иоаким, на нашия свят патриарх.
Константин настръхна:
— Какво? Аз съм откраднал кръста на твоя лукав господар?
Той хвана старчето за палтото и го разтърси.
— Не аз съм крадец, а патриархът! Той ме упои с кафето си и е измъкнал от джоба ми важни книжа.
— Претърсете го, — продължаваше да пищи старчето и се мъчеше да се отскубне из ръцете на младия момък.
Заптиетата се намесиха. Те извиха ръцете на Константин Миладинов и започнаха да го претърсват.
Наистина, у него намериха големия златен кръст на патриарха.
Нещастният момък приведе глава. Той веднага разбра подлостта на Иоакима: в пояса му бяха скрили кръста, за да го обвинят в кражба и да затворят и него в тъмницата, вместо да освободят брата му.
Девет месеца вече братя Миладинови живееха в затвора.
От девет месеца техните приятели правеха постъпки пред султана за освобождаването им. Намесиха се и руският и немският посланници в Цариград, намеси се даже прочутият славянин епископ Йосиф Щросмаер.
На 10 януарий 1862 година великият везир подписа нова заповед за освобождаването на Миладинови. Тогава патриарх Иоаким реши, че трябва да приложили последното средство за премахването на опасните българи. Той изпрати на тъмничарите 10 жълтици и едно пакетче отрова.
Когато на следното утро пазачите влязоха в тъмничната келия, за да свалят веригите от братя Миладинови и да ги освободят, намериха ги мъртви.
В отворените им студени очи не беше запечатан страх и ужас. Напротив: като че ли безжизнените им погледи бяха отправени далече напред, в идващите години, където вече се разискряше слънцето на свободата, слънцето, за което и те бяха дали живота си.
Владишки подарък
Привечер пред поп Койчови спряха трима конници. Единият бе облечен в скъпи монашески дрехи, а другите двама бяха заптиета, въоръжени до зъби. Монахът леко скочи от коня си, подаде поводите на едното заптие и с дръжката на камшика си силно заудря кованата порта.
Поп Койчо в това време почиваше полегнал на ниско миндерче до прозореца. Той беше твърде изморен. Сутринта бе ходил на едно погребение в съседното село и едва привечер се завърна капнал от умора. Не беше вече тази тежка служба за него. Поп Койчо бе надхвърлил петдесетте години, а на тази възраст човек има нужда от повече почивка. Но какво би могъл да прави бедният старец? Той бе длъжен да тича от тъмно до тъмно, защото селяните бяха обеднели, не ходеха на църква и за требите заплащаха малко. А неумолимият грък, владиката Неофит искаше своя данък, без намаление и без отсрочка. Който свещенник не можеше да заплати навреме, изгонваха го от църквата, заточваха го в някой монастир, а можеше и в затвора да влезе. Гърците владици бяха всесилни.
Поп Койчо задремваше, когато чу тропането на портата и лаят на кучетата. Той скочи, погледна през прозорчето и замръзна от изненада.
— Господи, — прошепна разтреперан старецът. — Това е Методий, владишкия дякон! Закриляй ме, Майко Богородице!
Кучетата лаеха, като побеснели. Поп Койчо наметна кожуха си и се затича да посрещне неканените гости.
— Бързай, попе! — викна сърдито дякон Методий. — Замръзнахме докато те чакаме.
— Ида, отче дяконе! Аз. . . такова. . . — забърка се поп Койчо, разгони кучетата и отвори вратата.
— Добре дошли! Заповядайте!
Владишкият дякон не отговори на поздравленията, а весело подмигна на заптиетата:
— Влизайте, агаллар. Дайте конете на попа да ги настани в обора, а вие влезте да се посгреете.
— Няма място в обора отче, — замънка поп Койчо. — И за моя добитък е тясно. Да заведем конете ви в друга къща . . .
— Ще заведеш своя добитък в друга къща, а нашите коне ще останат тука, — отсече дякона с глас, който не търпи никакво противоречие.
Когато стареца отведе конете и се завърна в стаята, гостите се бяха вече настанили, като у дома си. Дякон Методий се бе изтегнал на миндерчето и смучеше дълъг чебук, а заптиетата бяха засилили огъня в огнището и се грееха.
— Е, попе, добри кучета имаш! — започна дякона. — Щяха да ни разкъсат, докато дойдеш. Тъй е то! Който има пари има и кучета, та да ги варди. Аз защо нямам кучета?!
Поп Койчо изгледа заптиетата, като че искаше да каже: „ами тия какви са?", но се побоя и смирено отвърна:
— Какви пари имам аз, отче дяконе?. Де у мене пари. Оголяхме ние. Щом селяните са бедни и за нас идва беднотия.
— Оплакваш се, а? — лукаво запита дякон Методий. — Тъй кажи, че да зная и аз какво да кажа на дядо владика. Знаеш ли ти, изглупял старче, че един млад момък за твоето място даваше на дядо владика хиляда гроша? Ама пак да ти направя добрина: казах, че ти си най-добрия поп от цялата епархия. А сега си седнал да се оплакваш!
Старецът едва сдържаше сълзите си:
— Не се оплаквам, отче, ами истината казвам. Обедняхме! . . .
— Хм. . . — засмя се дякона. — Остави тия глупости попе, ами слушай да ти кажа за какво съм дошъл: дядо владика е благоволил да изпрати за тебе и първенците от селото по един подарък. Това е голяма милост, с която не се удостоява кой да е. Иди събери първенците, и гледай да се отсрамите добре! Разбра ли?
Поп Койчо се олюля. Пред очите му се завъртяха червени кръгчета. Той добре знаеше, какво значи „владишки подарък“. *
Гръцкият патриарх в Цариград беше неограничен господар на всички православни църкви в обширната Отоманска империя. И за нещастната българска рая бе настанало най-черно време на двойно робство. Даже турското тежеше по-малко от гръцкото. Патриархът назначаваше за владици и свещенници само гърци, които служеха в църквите не на славянски, а на гръцки език. Понеже духовните постове се даваха за пари, а не според заслуги, всички владици бяха алчни за богатство, налагаха големи данъци на свещенниците, а последните отрупваха селяните. Но това не всякога задоволяваше ненаситните владици; те измисляха най-различни начини за ограбване на населението. Един от тия начини беше „владишкия подарък“.
Владиката изпращаше в някое село свой верен пратеник, напълваше дисагите на коня му с дреболии: иконки, прости кръстчета, броеници и други, и чакаше да му се „отсрамят- селяните. За някаква иконка, струваща 2 пари, селяните бяха длъжни да дават по 20—30 гроша, защото в противен случай се намесваха заптиетата и упоритият българинъ жестоко си изпащаше. Такива „подаръци“ беше донесъл секретаря на владиката — дякон Методий.
*
Поп Койчо се въртеше на леглото си и не можеше да задреме. Завивката, сякаш беше планина струпана на гърдите му—задушаваше го. Цялото му тяло гореше в огън. Като че ли го тресеше. В мозъка му, като нажежена игла се забиваше грешна мисъл: „Убий престъпника! Накажи дявола, облечен в монашеско расо! Отмъсти за поруганите и ограбени свои братя!“
Старецът стана и приближи до иконата. Жълтата светлина на кандилото правеше лицето му мъртвешки жълто.
— Господи, — въздъхна поп Койчо. — Господи, защо си ми дал толкова тежки изпитания? Нима е твой служител дякон Методий? Как ме поглеждаха моите съселяни, когато хвърлеха последните си грошове в шепите на разбойника! Като че ли аз сам ги ограбвах!А грешната мисъл все по-дълбоко се загнездваше в него: „Убий престъпника! Отмъсти за всички!“
— Господи, — изпъшка поп Койчо и се изправи. — Тридесет и пет години ти служа и не помня такова страдание: насред велики пости да готвя кокошка, за да храня един монах и двама неверници ... И ти, Господи, не прати гръм, за да ме убие на място; не разтвори земята за да ме погълне и да ме спаси от срама! Господи, прости ми, че роптая, но как да задържа мъката си?
От съседната стая се чу въздишка и несвързани думи. Дякон Методий бълнуваше:
— Дайте още . . . С 5 гроша не се плаща такава чест . . . Владишки подарък е това . . . Отсрамете се . . .
Поп Койчо изтръпна и се изправи. Очите му бяха пълни със сълзи.
— Той и на сън мисли за грабежите си. Безбожник!
Дякон Методий спеше тихо, с полуотворена уста. Усмихваше се насън.
Попъ Койчо се прекръсти, изви глава, замахна с брадвата ... и спря.
До слуха му достигна веселият звън на църковното клепало. То приканяше богомолците на молитва.
Старецът отпусна ръце и безшумно излезе из стаята.
Като никога църквата беше пълна със селяни. Те бяха научили, че е дошъл владишкия дякон, и идваха в църква, за да се оплачат един на друг, а може би и за да се помолят Бог да ги спаси от гръцко иго.
Службата беше към края си. Поп Койчо излезе пред царската врата на олтаря със Светото Пречастие в ръце. Богомолците се поклониха.
В този миг в притвора на църквата се повдигна необикновен шум. Вътре се втурна грозен и разядосан дякон Методий.
— Чакай, куче проклето, да ти кажа как се служи! — закрещя той и се спусна към поп Койча.
Селяните се стъписаха.
— Излязъл си без да почистиш и оседлаеш конете ни, нечестивецо! Остави ни без закуска!
Дяконът повдигна камшика си и плесна през лицето слисания старец.
Селяните не успяха да се опомнят, когато стана нещо неочаквано. Добрият, кроткият, търпеливият поп Койчо повдигна тежката сребърна чаша с пречастието и с всичка сила удари владишкия пратеник.
Дякон Методий се струполи на каменния под, а старият свещенник, озарен сякаш от небесна светлина премина през църквата, пое коня на дякона от обърканите заптиета и полетя по пътя към Балкана.
Група козарчета изумени се спогледаха.
— Това трябва да е някой светец! — Каза едното.
— Наистина светец ще е! — отвърна друго.
Те гледаха с широко разтворени очи, как един конник с блестящи църковни одежди препускаше по тесният планински път.
Този конник беше поп Койчо.
Той отиваше да търси четата на Кара Танас войвода, за да замени кръста и евангелието с пушка и църковния олтар с китните балкански букаци.
