Светлозар Димитров- Змей Горянин
Тази сутрин чорбаджи Дечо се събуди, както се казва, наопаки. Той се покашля два-три пъти, наметна се с палтото си и излезе на двора. Малък- Сечко беше заледил здраво земята. От големия снежен рид над градеца се спускаше остър вятър, който зачервяваше ушите и сякаш набиваше бодилчета по лицата. Студът беше толкова силен, че даже навикналите на студ кучета се криеха на топло при добитъка в обора.
Чорбаджи Дечо изруга ратая, подвикна на кучетата, че даром ядат хляба му и тръгна към къщи. Обаче на прага го чакаше изненада: върху стълба, който крепеше чердака, бе забодено с малко гвоздейче едно листче книга.
— Ай, да се не види! — каза си чорбаджи Дечо, — това пък какво ще е?!
Той откачи листчето и влезе в стаята.
На малката софричка до миндера стоеше готовото вече алатурка кафе.
— Пено мари, я подай очилата да видя нещо си!
Чорбаджията седна със скръстени крака на миндера; намести очилата си, сръбна два пъти от кафето и започна да чете.
Изведнъж подскочи като опарен. Кафето се разля, чибукът падна на чергата, а очилата виснаха на самия край на тънкия му нос.
Чорбаджи Дечо прочете в бележката следното:
„Драги ми господине чорбаджи Дечо,
Тайният Централен Революционен Комитет, който си има очи и уши навсякъде, знае, че твоето приятелство с Юмер бей и с турците е твърде голямо, и че ти много не се замисляш, когато трябва да се дере кожата на някой сиромах българин и затова реши, че е време да се покаеш и да платиш на храбрите български комити хиляда гроша данък.
Ако кажеш на бея и на заптиетата за това писмо, ще платиш пет пъти повече, па и за главата ти не отговарям.
Като знаеш това, — внимавай."
Аслан Дервишоглу.
/Така се е подписвал дякон Левски, когато е пишел писма до народните притеснители турци и българи./
Чорбаджи Дечо беше от твърдите българи, много самоуверен и сигурен в силата си. Макар полученото писмо да го развълнува, той успя да събере сили и вместо да се изплаши, започна да заплашва.
Той знаеше, че съществува някаква тайна организация на българите, недоволни от турското робство и тирания, но смяташе тая организация за момчешка работа. Разбира се, той мислеше така, защото не беше изпитал силата ѝ.
След като прочете още два пъти писмото, чорбаджи Дечо се замисли. Той не можеше да разбере, как е дошло писмото до вътрешността на къщата му, когато неговите кучета бяха най-злите в целия градец.
— Хайдуци, — мислеше си той. — Да бъркат в кесията на порядъчните хора! Ще ги науча аз тях! Хиляда гроша! Ами че аз тия пари на пътя ли ги намирам?! Кой дава така хиляда гроша?! Ще ме видят те мене! Ще разберат кой е чорбаджи Дечо!
Загърна се добре в топлия самурлия кожух и тичешком се упъти към конака при Юмер бея.
Февруарската нощ похлупи като с шепа малкия балкански градец. Тук-таме пламнаха улични газови фенери, светнаха прозорчетата на къщите, захлопнаха, се капаци и всичко затихна.
Само пред къщата на чорбаджи Деча сновяха заптиетата. Цялата къща бе обградена, та даже птичка да не посмее да прехвръкне.
Горе в стаята си седеше чорбаджи Дечо. Макар да се мъчеше да изглежда спокоен, той не можеше да преодолее вътрешното си вълнение. Пък и знаеше ли откъде може да дойде опасността?
Часът минаваше дванадесет. Изведнъж той дочу леко скърцане по стълбите. Някой се качваше предпазливо.
Чорбаджи Дечо погледна пушката, закачена на стената, като че ли искаше от нея да почерпи смелост. Но не можа да се повдигне за да я откачи. Някаква невидима сила го приковаваше за миндера. Силата на страха пред неизвестното.
В стаята влезе млад синеок момък, здравеняк, с усмихнато благо лице.
— Добър вечер, чорбаджи, — заговори неканеният гост с приятен глас. — Ти мислеше, че няма да мога да дойда, защото заптиетата пазят около къщата, ама сгреши. Видя ли, че ние и между заптиетата минаваме. Язък за петтех хиляди гроша! А ако не беше казвал на бея, с хиляда щеше да се отървеш. Виждаш ли как сбърка?
Чорбаджи Дечо го гледаше втренчен:
— Абе, момчета това е хайдутлук! Това е обирничество, бе! — Как си се вмъкнал в людска къща посред нощ? Ами кучетата? Отрови ли ги? Омагьоса ли ги?
Гласът на чорбаджи Деча трепереше. Той се мъчеше да го овладей, но не смогваше.
— Не е хайдутлук, чорбаджи, — подхвана момъкът, — на вземи от кучетата поука: те даже не се обадиха като минах през двора. И те разбират, че аз и моите другари сме народни хора, а не нощни разбойници. Ти ще дадеш пет хиляди гроша и ти се свиди, а ние главите си сме заложили и подир смъртта си ходим. И защо това? Нима царе мислим да ставаме? Не! Или на бесило ще свършим, или някъде в Балкана. Така е, чорбаджи Дечо! За народа всеки си има дълг! Ти ще си заплатиш твоя дълг с пари, а ние с кръвта си. Кое е по-скъпо? Ама ще кажеш, кога ще се изпълнят надеждите ни? — Трай! Царство не се събаря току тъй! Пък и пари трябват! Та затова дай петте хиляди гроша и да ходя . . . Ето разписката.
Чорбаджи Дечо мълчеше. Когато сутринта прочете бележката, той си мислеше, че цялата тази работа е дело на някакъв разбойник, който иска да обсеби чужди пари. Сега виждаше пред себе си друг човек, сложил главата си в примката на бесилото за идеята да се освободи отечеството. Него го порази и затрогна тази смелост. И той се реши да пожертвува, вече не насила, а по съзнание и дълг.
Чорбаджи Дечо стана, отвори раклата, извади един кимер с пари и го подаде на странния си гост.
— Вземи, момче, — каза със строг, но приятелски глас чорбаджи Дечо, — вземи и върви си гледай работата. Пък Бог да ти е на помощ!.. Хайде, аз ще те изпратя до пътя...
На пътната врата чорбаджията подаде ръка на момъка и рече на турски за да го разберат заптиетата.
—С Богом! И падне ли ти път, пак мини към дома.
— Ще мина, чорбаджи, — отвърна пак на турски момъкът; — а за ония хайдуци, дето са те заплашили, не се безпокой! Те трябва да са момчета! Лека нощ!
— Лека нощ! — каза хаджи Дечо и се обърна към началника на заптиетата:
— Онбаши, събери момчетата и си иди. Няма защо да мръзнете в тази кучешка нощ. Хайде, вървете си със здраве...
*
Левски, (защото нощният гост на чорбаджи Дечо бе сам Васил Левски) — достигна една пресечка на улицата, почака докато си отидат заптиетата и пак се върна към къщата на чорбаджията.
Той прескочи стобора, премина тихо през двора, едното куче изръмжа, но млъкна, сякаш отдавна познаваше госта. А гостът достигна къщата, в която живееше чорбаджи Дечовият син — Димитър и без да хлопа влезе вътре. Вратата бе отключена.
В гостната стая го чакаше Димитър.
— Е? — запита той нетърпеливо.
— Даде! Дори повече даде! Убедих го, че ние сме прави, а не той! Даже до пътя ме изпрати и каза на заптиетата да си отиват.
Димитър се просълзи:
— Велик човек си ти, дяконе! А какво ли те очаква?
Левски тъжно се усмихна.
— Бесилка, приятелю, бесилка...
Търговец на розово масло
Пред хана на Петко Ганин спря хубава талига, майсторски изписана с цветчета и птички, теглена от два охранени дорести коня. От талигата слезе един млад човек, облечен по последна мода, в хубави европейски дрехи и с ален фес. Пътникът извади из джоба си плетена с маниста кесия, отброи няколко монети и тихо заприказва с коларя.
В кафенето на Петко Ганин се събираха първенците на Казанлък. Там се отбиваха всички търговци сутрин, преди да отворят дюкяните си, за да пият по едно кафе и да научат новините; там идваха и представителите на официалната власт, сиреч чорбаджиите и турчинът каймакамин, за да разсъждават върху политиката и да спорят по важните държавни работи.
С една дума, кафенето на Петко Ганин беше център на обществения живот в Казанлък, единствено място, където можеха да се видят всички видни казанлъчени и, пиейки кафе, да поприказват за търговия, култура и прочие, па даже и да поклюкарстват.
Но тази сутрин цялото внимание на посетителите от кафенето бе заето от личността на на току-що пристигналия пътник. А в това време той се сбогува с коларя, огледа заруменелото от изгрева небе, като че ли много се интересуваше от времето и влезе в кафенето.
— Добро-утро, заповядайте!... — притича пъргавият кафеджия.
Пътникът се усмихна любезно, направи поклон на каймакамина и седна на единия край на одъра.
— Направи ми едно хубаво кафе, — обърна се той към кафеджията и бавно започна да си завива цигара.
В кафенето настана тишина, която се нарушаваше само от цъкането на часовника и лекото чукане на броениците. Всички любопитно оглеждаха неочаквания гост, но никой не смееше да зададе първия въпрос, за да започне разговор. Сам гостът съзнаваше това и за да прекъсне неловкостта, заговори:
— Хубаво време ще има днес. Ако се задържи така десетина дни, добре ще бъде за розовите градини...
— Вие по търговия ли пътувате? — запита старият хаджи Найден.
— По търговия, — отговори непознатият. — Аз съм от Карлово, но от дете съм излязъл из родния си град. Живея в Цариград. Търгувам с розово масло.
— Тук сте дошли да купувате масло, види се? — попита пак хаджи Найден.
— И да, и не! — отвърна усмихнат гостът.
— Ако намеря масло на износна цена, ще го предплатя и по розобер ще дойда да си го взема; ако пък не намеря, няма да купувам. Стига ми, че съм се разходил из отечеството си.
— Така е, — намеси се в разговора един млад момък — Който е търговец, знае си сметката...
— И вие сте търговец, нали?
— Да. Ние сме двама братя; братя, Папазови, ако сте слушали... И ние с розова масло търгуваме.
— Братя Папазови ли? — зачудено попита цариградчанинът. — Как да не съм слушал! Радвам се, че имам случай да се запозная с вас. Дано направим някоя добра сделка. Аз още от Цариград научих за вашата търговска къща и исках непременно да ви видя.
— И аз се радвам за запознанството, — отговори Папазов, — По-добре ще е да идем към нашия дюкян, хем да ви запозная с брата си Ботю, хем и за работата да си поприказваме...
* * *
Двамата братя Папазови бяха, може би, най-богатите хора в Казанлък. Те имаха пространни розови градини, собствена розоварна, голям дюкян в центъра на града и доста налични пари, които даваха под лихва на земеделците и победните си съграждани. Макар да бяха добри и услужливи хора, макар да помагаха на всички културни начинания в Казанлък и да минаваха за добри патриоти, — те имаха един лош недостатък: обичаха да се големят и затова другаруваха с каймакамина и турските първенци. Но ако някой би успял да поласкае честолюбието им и да ги похвали за нещо и двамата братя Папазови бяха готови да разтворят кесиите си и да позлатят ласкателя.
Търговецът от Цариград и двамата братя бяха седнали в дюкяна и разговаряха. В това време пред вратата спря един дрипав калугер, завърза мършавото си магаре за салкъма и влезе в дюкяна.
— Благословен да бъде този имот, — започна да нарежда калугерът; — нека Бог увеличи имота на двамата братя Папазови и да им укрепи десниците, за да се сбъдне писаното в светите книги.
— Дал ти Бог добро, — отговори Ботю.
Другият брат Димитър, или както го наричаха Димитрото, изгледа под вежди калугера и прошепна: просяк! . . .
— Не съм просяк, ваша милост, — отвърна обидено калугерът, — и аз съм търговец, като вас: книги продавам — души купувам!
— Браво! — вика цариградският търговец. — Я дай ди ти видим книгите!
Калугерът му подаде една книга: „Няколко речи за Асена Първи" от Раковски.
— Ами ти знаеш ли, какво пише в нея?
— Знам, разбира се!
И монахът надълго започна да разправя за Асена.
Двамата братя и техният гост с голямо внимание слушаха вдъхновената реч. И изведнъж гостът се намеси в речта. Започна той да говори за миналото на България, за славните ни някогашни царе...
Братя Папазови стояха като изумени. Те харесаха опасните думи на монаха и непознатия търговец, а от друга страна се бояха да не би да попаднат в някаква клопка и да развалят другарството си с каймакамина. Но техният страх се изпари, защото честолюбието им беше засегнато на най-болното място. Калугерът почти шепнишком, тайнствено промълви.
— Аз съм чел в книгите, че както двамата братя Асен и Петър освободиха България от гръцко робство, така и двамата братя Димитър и Ботю Папазови от Казанлък ще я освободят от турско.
Цариградският търговец заговори, че всички трябва да помагат на народното дело и за да даде пример разтвори кесията си и даде на калугера две лири.
Самият Димитър Папазов се упъти към раклата. Него го ласкаеше мисълта, че може да бъде спасител на България и името да му се поменува. Той отброи 100 лири и ги даде на монаха.
— Димитро, — викна брат му Ботю. — Дай му за моя сметка 100 лири. Този човек поп ли е, дявол ли е, не знам, но велики работи каза. А вий, господине, — обърна се той към търговеца, направете нещо между българите в Цариград. Съберете нещичко и пратете парите на този калугер. За такава народна работа много пари ще трябват...
— Разбира се, — отвърна търговецът. — Аз щом стигна в Цариград ще изпратя каквото мога.
* * *
Априлската луна се показа над далечните хребети. По тясната пътечка към Шипченския проход вървеше млад човек, добре облечен.
Той беше гостът на братя Папазови: богатият цариградски търговец.
В този момент из едни храсти край пътя се появи дрипавият калугер, който сутринта успя да измъкне двеста лири от богатите казанлъшки търговци.
— Здравей, дяконе! — извика калугерът.
— Здравей, отче Матей!
— Добра работа направихме днес. Успяхме да спечелим двеста лири.
— Не само двеста лири. По-важното е, че спечелихме двама души за великото дело на свободата!
Двамата нощни пътници бяха Васил Левски — Дяконът и неговият достоен помощник отец Матей Миткалото. Завършили успешно работата си в Казанлък, те отиваха в Соколския монастир при Габрово, за да посрещнат Христовото възкресение с надежда, че и България ще възкръсне скоро.
