Змей Горянин
И отсам и оттатък земята е еднаква: равна, като длан и черна, тлъста, плодородна земя.
Засeниш очи, обгледаш цeлия кръгозор - все едно златно море виждаш. Безкрайно море, разлюляно, разиграно от дъха на вятъра. Тук - таме някой сиво-зелен орех изглежда, като кораб зареян из морето.
- Ех, ех! Равна, златна земя!
Маринчо я гледа с широки очи.
Така я гледаше и по-рано: като добър и благодарен син. Още като се стопеше снегът и под сафрата се подадоха болни, жълтави стебла- още оттогава той тръгваше из полето да му се радва. И му се радваше, докато с претоварени коли отнесеха снопите на хармана в село.
И след това полето беше прелестно.
Из стърнищата пускаха стадата да изпасят бурените и да съберат падналите от ракойките класове.
Звънтяха хлопотари, високо, до самото небето, стигаше гласът на писаните овчарски кавали и гърлестият кучешки лай весело им пригласяше.
Тъй беше едно време.
Гледаше Маринчо тогава полето и имаше с какво да напълни погледа си.
А сега?
Класовете се люшкат, натежали от едро зърно, а не го радват. Разперят клони старите сиво-зелени орехи, а му изглеждат грозни, разкривени, черни.
- Ех, ех! Равна, златна земя! Чужда земя!
Змия му клъцва сърцето:
- Защо да е чужда земята? Нали е еднаква и отсам и оттатък?
Той се обръща на запад, където аленее залезът и вторачено гледа:
- Триста крачки да извървя и ще мина оттатък. Ето го постът. Червеният му покрив е като цъфнал мак. Като червената забрадка на Неда.
Ако не е Неда, ще му е лесно. Ще махне с ръка, ще зареже всичко и ще забегне. Ще стигне поста и ще се примоли:
- Пуснете ме, братчета, да вляза в българска земя. Тука, при вас ще остана. Ратай ще ви бъда! На всички ви ще слугувам! Само да ви слушам, като говорите, като пеете - стига ми...
Той се увлича в мислите си и ги шепне полугласно.
- Лошо е оттатък, братчета. Мои са нивите, моя е къщата, а пък на, всичко ми е чуждо. Хората са други. И българите, и те не са българи, като вас. Страхливи, свити, мълчат пред своите, а пред чуждите чупят кръст и гледат земята. Само един човек ме разбира: Неда. Но и тя не смее да каже, какво мисли и какво ѝ е на сърцето. Само по очите ѝ познавам, че ме разбира.
По широкия бял път изтрополява кола. Маринчо познава коларя. И коня познава. Негов беше. От малко конче го беше отгледал, а като дойдоха цинцарите, повикаха баща му в управлението и му взеха коня. Дадоха му някаква разписка, че го откупуват. А пари никога не му дадоха. И старият му баща умря с мъка по хубавото животно.
Сега Маринчо вижда своя кон в колата на цинцарина и юмруците му се свиват:
- Псе! Да може да отскочи едното колело! Да те повлече конят и да те пребие...
И пак се опомня:
- Ако пребие него, ще остане синът му. Той е по-лош! Задиря Неда...
Нещо се надига в гърдите му, нараства, става планина и се сили да го задуши. В кръвта му има някакъв жив глас, който вика:
- Бързай! Иди оттатък. Иди при своите! Неда ще те разбере! Нали по очите ѝ познаваш, че те разбира?
***
Над черквата се подава вечерницата и с невидими нишки тегли тънката, извита месечина. Вятърът шуми в листата на дърветата и говори за старото време, когато хората били юнаци, когато не се плашили от цинцарите и не си давали конете в управлението.
Маринчо слуша песента на вятъра, слуша тихия сподавен смях на момите край чешмата и му става тъжно.
- Защо се смеете, моми? Кому е весело в тази людска земя?
- Не! - изписква вятърът, - Земята не е людска! Тя е ваша! Вие се ровите в нея! Вие я поливате с потта и сълзите си!
- И с кръвта си!- тихо прошепва Маринчо. - Малко ли кръв се е проляла по тази черна земя?
Нечии леки, крадливи стъпки се приближават. В синкавия сумрак се очертава жена:
- Маринчо, ти ли си?
- Аз. Чакам те.
- Ти всеки път ме чакаш. Вода ли ти се пие? - и дяволито се засмива.
- Не. Сега не ми се пие вода. Аз реших.
- Какво ?
- За тебе и за мене: ще минем оттатък.
- Оттатък ли?- изплаква Неда. - Маринчо, луд ли си? Оттатък! А мама? А тати? И какво ще правим оттатък? Като просяци ще тръгнем от град на град, от село на село.
Маринчо свива вежди и мълчи. После някаква червена светлина заиграва пред очите му:
- Не си ме разбирала, Недко. И аз съм се лъгал.
Ти мислиш за майка си и татко си, а аз мисля, че тук се задушавам. А може би ти! За него ли, а? За Гакито цинцарина ли, а? Кажи де!
Той я сграбчва за раменете и я гледа с лоши очи.
- Казвай!
- Маринчо, с ума си ли си? Господи! Аз за него!? Та нали съм българка...
- Ех, ех!- отпуска ръце Маринчо. - Жена си ти, Недко. Не ми разбираш мъката. Като котките си: където си се родила, там и да умреш. А аз съм решил...
И кривва зад ниската ограда на черквата. Месечината нарочно отскача с две педи по-високо на небосвода, за да се взре в хубавото му юначно лице.
- Маринчо! - изхлипва зад него Неда.
Отвръщат ѝ глухи стъпки и момински смях, пръхнал край чешмата.
***
Маринчо върви из зашумелите нивя. Нощта е синя и дълбока. Само някой буден щурец свири с тънката си цафара и песента му се губи в тишината тихо, тихо, до беззвучност.
- Тези ниви ми откраднаха цинцарите, - мисли Маринчо и ръката му напипва в пояса кутийката с кибрита. - Тези ниви са мои. Ако ги подпаля, Бог няма да ми пише грях.
А някаква сила отвътре му вика:
- Не бива! Грехота е да гориш хляба! Нали ако изгориш тези ниви, утре цинцарите ще вземат нивите на другите селяни? И другите селяни ще бъдат гладни!
Маринчо свива вежди:
- Право е! Може би ще вземат нивите на Нединия баща и тогава Неда ще гладува. Неда...
Мъката се напластява в душата му тежка и сива, като куршум.
Само една мисъл го утешава: пред него се откроява постът. Още двеста крачки и ще стигне до него.
Струва му се, че някой върви подире му.
- Мъката ми върви след мен, - сам се успокоява Маринчо. - И така ще си върви, дори ако стигна накрай света.
Още сто крачки остават до българския пост. Той ще пропълзи край чуждата застава, ще се измъкне през окопа и ще задиша свободно оттатък, където дишат всички свободни българи.
И пак му се струва, че някой върви след него. Оглежда се. Нищо. Мракът става още по-гъст и още по-черен.
Само петдесет крачки. Той се гласи да легне по очи
на земята и да пропълзи и... еква истрел.
Някаква парлива болка го обжегва. Усеща топлина, а на сърцето му става леко, леко. И той смогва да накваси с кръвта си равната, златна българска земя, както толкова други...
Изстрелът заглъхва сред писъка на една жена:
- Маринчо, уби ли те?! Майчице-Богородице!
До него дотърчава Неда, надвесва се над лицето му и го гледа:
- Уби ли те? Господ да го убие! Проследил ме е!
Аз тръгнах след тебе, а той след мене... Гакито! Цинцаринът...
Войниците от постовете се размърдват. Някой пълзи откъм българската граница:
- Ей, хора! Кои сте и къде сте?
- Тука, тука! - виква Неда.
- Тихо, тихо!
Четири жилести ръце подхващат ранения и го понасят. След тях върви Неда и хапе края на забрадката си.
А в българския пост е светло.
Един войник повдига фитила на лампата. Фелдфебелът се навежда над ранения, разкопчава ризата му и гледа раната.
- Лошо ли е? - пита Неда.
- Вятър. Празна работа. Само го е одраскал. Да мога да го пипна този синчага, та аз да му покажа как се стреля.
Маринчо отваря очи.
- Боли ли, а? Боли ли? - пита фелдфебелът.
- Нищо ми няма. Леко ми е. Леко се диша тука, братчета.
После спира очи на изплашената и бледа Неда и се усмихва:
- Разбра ме ти мене.
Вън зора се сипва. Небето на изток става червено, като червената от кръв Маринчова риза.
В-к ДНЕС, София, 1942
-411219-500x0.jpg){kind=link}