В цял Русчук такива чарчаруши имаше само баба Филиповица: бели, червени, морави, шарени на капчици - чудо. Наредени в зелени саксии на двата прозореца към улицата, те поглеждаха минувачите, като свежи усмихнати момински лица. И който минеше по улицата - ще се заплесне, ще се загледа в тях и ще се засмее радостно.
Цял град знаеше чарчарушите на баба Филиповица. Жени идеха през три махали да ѝ поискат откъснато стръкче. Баба Филиповица повдигаше рамене:
- Не се прихваща от откъснато, къзъм. Опитвала съм. Донеси си едно зелено саксийче, ей толчаво да е, аз ще ти отвъдя и ще ти дам.
А не беше то. Болеше я баба Филиповица за чарчарушите. Струваше и се, че ако отчесне клонче, ще се извие цялото цвете и тъжно ще ѝ каже:
- Тъй, тъй, бабо Филиповице! Затова ти красиме ние прозорците, Затова веселиме цялата улица: да ни късаш. Мигар не ни боли?
Разбираше старата жена думите на своите цветя. И как да не ги разбира? Те ѝ бяха всичко, което имаше на този свят. Виж на оня свят - друго нещо. Там най-напред ще я срещне стопанинът ѝ, дядо Филип абаджията, с голямата ножица, с игликът и букурещките очила. Четиридесет и седем години си живяха те, като гълъби. Четиридесет и седем години се слушаха и разбираха, лоша дума не бяха си казали, не бяха се погледнали с лошо око. А след дядо Филипа ще се заредят седем сина и три дъщери.. Ще ѝ целуват ръка и ще казват радостно: "Добре дошла, мале!" Десет деца е изпратила баба Филиповица "отвъд" - все моми и ергени. А кой знае, какъв е редът там? Може и да са се изженили, може и челяд да са отвъдили. Ех, че добре ще е там да види и внучета. Омръзнало ѝ е само людски хора да ѝ викат "баба". И странно нещо. Когато мислеше така, баба Филиповица съвсем забравяше единайсетото си чадо. Той съвсем малък остана сирак, момчерлаче го даде майка му чираче у едни абаджии, абаджиите го отведоха във Влашко и оттогаз - ни вест-ни кост. Като разсипани синци се търкалят годините; като звезди откъснати от сред небето и паднали зад Левент табия. А заедно с годините се претъркалят и спомените и съвсем изчезват.
Остават само чарчарушите да цъфтят в зелените саксии. Докога? Докато престарялата ръка има сили да вдига черпака и да ги полива. Сетне ще увехнат и те като спомени.
И ето, че веднъж баба Филиповица си спомни за своя най-малък син. Кой знае, защо тъкмо тогава си спомни за него. Знае ли някой, защо кучето вие, когато стопанинът му умира?
Баба Филиповица беше съвсем стара, не виждаше, не чуваше, едва се хранеше. По цял ден седеше на миндерчето до прозореца, едва повдигаше ръка да помилва чарчарушите си и да попипа пръстта на саксиите им.
- Полели сте ги! - казваше тихичко тя и благославяше:
- Да сте ми живи и здрави, да ви благослови Господ с хубави дечица, и да видите от внуците си внуци.
Двете съседки, които ѝ прислужваха, две зачернени бабички, малко по-млади от нея, се поглеждаха изумени и уплашени.
- Отива си вече!
Тя си отиваше. И сама го разбираше. Беше ѝ весело, беше заруменяла дори малко: знаеше каква радост я чака на оня свят.
И в последната нощ стана Чудото.
Съседките стояха около огнището и предяха. Те се разговаряха тихичко за туй, за онуй, и съвсем бяха забравили умиращата. Какво да я наглеждат! Вече седмица от как тя си дремеше на миндера.
Но изведнъж баба Филиповица повдигна ръка, потропа с костеливите си пръсти на прозореца и махна на някого от улицата.
- Да дойде, ба, да дойде! - викна тя с ясен, младежки глас.
Жените до огнището скочиха сепнати. На улицата нямаше никого.
- На лудост я избива, - промълви едната и се прекръсти.
- Ами, на лудост, зер! - скара се баба Филиповица. Тя беше почнала отново да чува.
Съседките съвсем се изплашиха.
- Какво се чудиш, мари? Никола проводил човек да пита, да дойде ли да се видим.
- Кой Никола, бабо? - запита едната жена и гласът и потрепера.
- Кой Никола! Син ми! Най-малкият. Върнал се от Влашко.
И като се наведе, съобщи им тайнствено:
- И снаха ми довел. Хубава, хубава - очите и сини, като небето.
- Благодаря ти, Боже, - продължи баба Филиповица и се прекръсти.
- Добре, че се съмна, та да не забърка улицата. Толкова време не си е идвал...
А вън беше нощ. Тъмносиньото небе виснеше натежало от златото на звездите. Вятър прегъваше челата на тополите. Клончетата на дюлята почукваха вратата на пруста, като страхливи просяци.
- Ей го е! Минава по улицата.
Баба Филиповица се повдигна, подаде глава над чарчарушите и се взря в тъмното.
- Влез, влез!
Чудо! Нечувано чудо! Вратата се отвори, едър, снажен мъж влезе в пруста, прекрачи прага на стаята и нерешително се спря. Двете съседки втрещени се стаиха в ъгъла.
- Ела, Николчо, ела, майка!
- Мале! - мъжът коленичи до миндерчето, хвана немощната ръка на старицата и дълго я целува.
- Даде Господ да те видя, преди да отида при тейка ти.
Никола се изправи, огледа стаята, очите му се напълниха с сълзи. Домиля му, много му домиля. А нещо пърпаше в гърдите му - ще хвръкне. Трийсет и пет години не се е връщал в тая къща. Девет годишно дете замина във Влашко, чиракува, учи занаят, изучи се, стана майстор - най-добър майстор на алафранга дрехи. От години вече беше френк-панталонджия в Търново и се не наканваше да дойде в Русчук да види какво е останало от бащиния му дом. Мислеше, че всичко е разсипано. После, сякаш Господ го накара. Дощя му се още веднъж да види калдаръмената тясна улица, гърбавата дюля на двора, чарчарушите. Знаеше си, какво го чака следния ден - два. Защото откак бе минал Дунава, по-малко въртеше иглата. Не беше дошъл той в България да носи новата мода, а да буди народа за свобода. След някой и друг ден щеше да пламне въстанието и тогава само орлите щяха да му знаят гроба.
- Е, мале, ти си пак юнак, - каза Никола и се помъчи да бъде весел. - И Чарчарушите ти цъфтят.
- Цъфтят, синко, цъфтят. Бях ги прежалила вече, мислех, като умря, те ще уврат от засух. Па ей сега се сетих за тебе. Господ ме сумяса. Рекох си: Николица ще ми гледа чарчарушите. Снахата де! Нали си ми довел снаха?
- Доведох, мале!
- Със сини очи ли?
- Със сини!
- Да ти е жива. И внучета ще ми отгледате. Мънички, хубавки. Да сте ми живи и здрави. Четири внучета.
- Щем, мале.
Никола се засуети. Стана му страшно сам при трите баби и смъртта, която вече слизаше от иконостаса. Още по-страшно му стана, че излъга майка си на смъртния ѝ час. Но какво би могъл да ѝ каже. Да ѝ каже ли, че неговата невеста е Стара-планина, че рожбите му са витите габъри и стволести буки? Ще го разбере ли?
Баба Филиповица се унасяше. Говореше несвързано, гласът ѝ хриптеше. Задашаше се. Двете съседки още гледаха нечакания гост със суеверен страх. Едната едва се окопити и промълви:
- Отива си!
Никола се опомни:
- Ей, жени, не сте ме виждали тука, чухте ли? Не сте ме виждали. На ви тия пари да погребете майка ми, да ѝ служите, както се следва парастас и да наглеждате къщата. А за мене да не продумвате никому ни дума! Чухте ли!
Бабите още повече се изплашиха. Щом им заръча тъй, кой знае какъв на човек е. И колко пари им даде: по две жълтици. Ух, веднъж да съмне!
- Николчо, сине, хайде, че бързам. Тейко ти ме вика.
Никола се наведе, още един път целуна ръка и тръгна към вратата. Старицата изви глава след него, като че ли да го изпрати с поглед, но очите ѝ гледаха вече с бялото.
Чарчарушите увяхнаха. Гледаха ги двете бедни съседки, поливаха ги, пръстта им смениха - не би. Душата на баба Филиповица беше свързана с цветятя ѝ. Отлетя тя - увехнаха и те. Един само стрък стоеше бодър. Един стрък с едно кърваво цветче. Една вечер по тясната уличка преминаха младежи. Те пееха чудна хайдушка песен:
Капитан Никола, мале, по Чаршия ходи -
по чаршия ходи, мале, юнаци записва...
Тогаз умря последният чарчаруш. Цветчето се заклати, прекъса се и падна. Като че ли пръстите на баба Филиповица го скъсаха, за да накичат незнайния гроб на чадото ѝ.
-411219-500x0.jpg){kind=link}