Змей Горянин
(Разказаното историческо събитие е станало на 17/29 май 1876 година.)
Големият австрийски пътнически параход „Радецки“ се готвеше да напусне вече румънското пристанище Гюргево и да процепи златната вода на Дунава. Капитан Енглендер даваше последни заповеди на матросите.
В този момент по мостчето, което свързва брега с парахода, преминаха двама млади мъже, добре облечени с европейски дрехи. Току-що те се изкачиха на парахода, матросите изтеглиха мостчето, парната свирка даде сигнал за тръгване, колелата се завъртяха и големия бял лебед леко се понесе по великата река.
Закъснелите пътници влязоха в първокласния салон и удобно се настаниха в меките плюшени кресла.
— Видя ли момчетата? — запита единият пътник. — Същински лъвове!
— До Бекет ще се съберат още 150 души. С такава чета да ти е драго да влезеш в България, и то сега, когато целият народ е въстанал за борба с вековните тирани. Слушай, братко Горов, аз съм убеден, че слънцето на свободата скоро ще изгрее над родината ни.
— А ти, Ботьов, ще бъдеш най-почитаният гражданин на свободна България.
— Аз може и да не дочакам това време. Мене ми стига наградата, че ще пролея кръвта си за правдата и свободата.
Тия млади хора, тия „запалени глави“, както ги наричаха чорбаджиите, бяха Христо Ботьов и другарят му Димитър Горов. Ботьов отиваше с чета в България, на помощ на въстаналите роби, а Горов съпровождаше четата до последното румънско пристанище Бекет.
Докато те разговаряха в първокласния салон, във втора класа се виждаше следната сцена:
По дървените пейки седяха около петдесет млади мъже в селски дрехи, наметнати с дебели шаечни клашници. На пръв поглед те правеха впечатлние на българи градинари, тръгнали из чужбина да припечелват прехраната си. Но кротките градинари никога не носеха под клашниците си големи револвери и остри ками, каквито носеха пътниците на парахода „Радецки". При това градинарите разговаряха високо и весело, а тия пътници мълчаха, или тихо си шушнеха.
Те бяха първите четници на Христо Ботьов, тръгнали с него от Гюргево, да развеят знамето със златния лъв из поробената българска земя и да запеят юначната песен;
Не щеме ний богатство,
Не щеме ний пари, —
А искаме свобода —
Човешки правдини...
— Горов, дай да те целуна. Ти знаеш, че отиваме към смъртта.
Ботьов прегърна Горова, целуна го и изви главата си, за да не се видят сълзите, трепнали на миглите му.
— Вземи тия писма. Ако не се върна, предай ги гдето трябва.
Едното писмо бе до Любен Каравелов, а другото Ботьов бе писал за жена си и децата си.
Горов пое писмата, пъхна ги във вътрешния джоб на палтото си и без да продума дума слезе на брега. Той не посмя да се обърне, за да погледне Ботьова, защото едва сдържаше сълзите си. А не искаше тъкмо сега да обезкуражава своя приятел.
След няколко минути парахода бавно се отдели от румънския бряг и заплува към средата на Дунава.
Изведнъж тихите и мълчаливи градинари, като обезумели се спуснаха към сандъците с багажа, разбивайки ги, с каквото им попадне, изваждайки от там дрехи и оръжие и бързо се преобличаха.
За десет минути парахода се изпълни с добре въоръжени мъже, облечени в легионерски дрехи, с нови калпаци, на които блестяха златни лъвчета.
Побледнял и изплашен капитан Енглендер се спусна към четниците с револвер в ръка, но сякаш съобрази, че всяка съпротива би била гибелна и бързо започна да разпитва, какво искат от него.
Тогава някой тежко сложи ръката си на рамото му.
Капитанът се обърна, пред него горд и величествен стоеше войводата Христо Ботьов.
— Господин капитан, — със заповеднически тон заговори смелия революционер, — от този момент параходът „Радецки" се намира под моя команда. Съветвам ви да ми се подчините, за да не употрябявам насилие.
— Но това е истинско разбойничество! — възрази изплашеният австриец.
— Не искам да давате мнението си за моята постъпка.
— Но вие ще отговаряте... — продължаваше да роптае капитана.
— Аз ще отговарям пред съвестта си и пред българския народ, за чиято свобода съм тръгнал да мра! Ние сме продали имотите си за да се въоръжим — не сме разбойници. Готови сме да пролеем кръвта си, за да се освободим — не сме обикновени размирници, а революционери. Всеки културен човек, всеки честен европеец би трябвало да ни помогне.
Капитанът помълча няколко минути, после като че ли засрамен от думите на Ботьова кротко запита:
— Какво ще ми заповядате, войводо?
— Да изведете безопасно парахода до българския бряг между градовете Оряхово и Лом.
Капитан Енглендер отиде на задната част на парахода, хвана колелото с което се управлява кормилото, и сам отправи „Радецки“ към десния бряг на реката.
*
Слънцето обливаше със злато ширната дунавска равнина. В низките крайбрежни храсти авлигите пееха чудни песни. Над изкласилите тучни нивя пръхкаха с крила чучулигите. Високо в чистата синева се виеше сокол и сякаш приветствуваше своите събратя юнаци, дошли от Влашко в поробената родина да оросят земята ѝ с кръвта си,
Юнаците бяха коленичили на брега, целуваха земята и плачеха от радост.
Над тях гордо се развяваше знамето със златния лъв и славните думи: „Свобода или смърт“ .
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ: СМЪРТТА НА ХРИСТО БОТЕВ
➤ЗМЕЙ ГОРЯНИН-НЕЗАБРАВИМИ ТВОРБИ
