Когато над някое селище прелита аероплан всички жители, а най-вече децата извръщат погледите си към небето, за да следят полета. То е защото има нещо дивно и прекрасно у тия стоманени птици, които с грохот и трясък разсичат тихата, чиста синева и отлитат по-бързо от най-могъщите орли. Когато човек ги гледа, изпитва гордостта, че със своята мисъл и упорит труд е успял да завладее цялата природа - от тъмните и неизследвани глъбини на океяните, до безкрайно високите небеса - където по-рано се възземаха, само лекокрилите птици. Аеропланът гърми със своите мощни мотори и сякаш вика:
- Аз съм короната на човешкото творчество. С мен се пътува леко и бързо. От моите прозорци животът на земята изглежда по-друг: по-хубав и по-добър. Защото не се вижда никъде кал и тиня, а само зеленината на полетата и белия сняг на планинските върхове.
Така гърми аеропланият мотор, когато стоманената птица лети в мирно време и над мирни приятелски страни. Но когато е война и Родината трябва да бъде пазена от врагове, или трябва да бъдат освободени от робство народи, стоманените птици стават яростни и зли. Тогава моторите им трещят страхотно и ужасяват неприятелите.
Така страхотно затрещеха моторите на стотици и хиляди германски стоманени птици на 6 април 1941 година, когато отлетяха от границата на България към заробената от гърци и сърби българска земя: М а к е д о н и я.
Те отлетеха, за да накажат поробителите и да възкресят правдата, която беше потъпкана преди повече от двайсет години, след голямата Европейска война. Подир германските стоманени птици, тръгнаха нашите войски. По лицата на войниците грееха усмивки, а юнашките им гърла пееха славни песни - същите ония песни, с които нашите бащи бяха заминали да се бият някога за Македония и да пролеят кръвта си за нейната свобода. Сега войниците отиваха да занесат истинска свобода и да се поклонят на хилядите базкръстни гробове на юнаците. А пред тях гърмяха сърдитите мотори на бойните аероплани.
Във влака, който отнасяше първите български войски в новоосвободените земи няколкото стотин войници изпитваха един необикновен трепет. В един вагон неколцина приятели разговаряха:
- Аз ще отида непременно на завоя на Черна, казваше един мургав мъж. - Там е паднал баща ми. Искам да видя, как изглежда това място.
- Как ще изглежда! - прекъсна го друг войник. Той беше рус и хубавец. - Ще изглежда, като всяко бойно поле: от едната страна е била нашата войска, от другата: англичани, французи, сърби и гърци, цяла сбирщнна. Толкова.
- Не е толкова!- засмя се старият фелдфебел. Той беше добродушен балканджия, прехвърлил петдесетте години, но пак го бяха мобилизирали. -Не е толкова приятелю, защото през миналата война аз съм се бил на завоя на Черна и знам какво беше. Ако имаме късмет пак да отидем там, ще ви разкажа. Той запали една цигара от най-лютия тютюн, който може да се намери някъде по пазара и дълбокомислено поклати глава:
- Да оставим настрана миналата война и нейните позиции. Тогава другояче се воюваше. За друго мисля аз сега и друга ми е грижата.
- Кажете за какво мислите, госнодин фелдфебел, - запита мургавият войник, когото в цялата рота наричаха Ванката, за доброто му и другарско отнасяне към всички.
- Не ми викай годнодин федфебел- скара се добродушно старият боец.. - Викай си ми по нашенеки; бай Станой. Мен така ми викаха войниците и през миналата война, макар че бях само на трийсет години... Та казвам ви, че друго ме е грижа! Мисля си: какво ли е останало от славните македонци? Сърби и гърци ги владеяха вече толкова години, трябва да са ги посърбили и погърчили.. Каквито са зверове, те само с бой и мъчение са ги накарали да забравят народността си и да се откажат от българщината! Затова ме е страх.
- Не ми се вярва, бай Станой, - каза русият хубавец Тодор, комуто бяха извадили прякор Хармониката, защото през свободното време свиреше на хармоника и разиграваше дори офицерите. - Не ми се вярва, защото българинът е корав и не се чупи, така лесно.
Тогава се намеси още един от пътуващите войници. Той беше още съвсем младо момче, свитичко и срамежливо, но с пъргави и умни очи. Беше помаче от тетевенските села. Преди да заговори, той се покашля, за да обърне внимание на другите събеседници и запита;
- Мога ли и аз да кажа, господин фел...,не! господин бай Станой?
Всички прихнаха, при тази грешка. А федфебелът се разсмя с широк и гърлен смях:
- Кажи, Али! Кажи да те чуем!
- По ми се вижда прав бай Тодор Хармониката, отколкото ти. Ние българите сме народ, който не се пречупва току-тъй... Аз по нашите помаци зная
- Какво знаеш по вашите помаци?- запита Ванката. - Кажи да ти чуем помашките философии...
- Не го обиждай!- сепна се Тодор. - И той е войник, като тебе! Щом началството е намерило, че помаците могат да служат във войската, значи ги е одобрило за войници.
- Ама защо, бай Тодоре, - възпламенни се Али. - Защото началството знае, че ние сме българи, макар и да сме мохамедани. Преди петстотин години нашите деди са се потурчили, ала не са си забравили народността. По целия наш край когото помак да запиташ какъв е, няма да ти каже турчин ами - помак. И в Родопите да отидеш, аз съм ходил там та зная! - и там тъй ще ти кажат. А ако ги позапиташ по-издълбочко, ще ти обяснят, че някога селата им са били потурчени, но че те дори дума турски не знаят... Затова мисля, че и в Македония ще е станало същото: мъчили са ги гърци и сърби, ала те са си останали пак българи!
- Дано, дано!— със съмнение поклати глава бай Станой.- То от децата ще си проличи.
И докато го каже, съдбата поиска да си проличи коравината на българския дух тъкмо у децата. Влакът влизаше в първия освободен български град Цариброд. Поради претрупаност на линиите, влакът не можа да влезе в гарата, а спря доста далече от нея, почти в крайния квартал на града. И изведнъж към вагоните затърчаха деца с гръмки викове, които от техните детски гърла, приличаха на подсвиркване на млади, необучени косове.
- Какво пищят тези хубостници?- запита бай Станой и подаде глава из вагона.- Я ги гледай! Те викат "ура!"
И той усмихнат се обърна към едно румено босоного момченце:
- Ей хубавецо, я ела насам!
Детето се приближи с явно задоволство. Радваше се, че ще разговаря с български войник.
- Знаеш ли български?
- А!— изненада се момчето и почти сърдито се сопна. - Знам я! Нали съм българин!
- Ами, ами!- подразни го бай Станой, макар че сърцето му преливаше от радост.— Какъв си българин, като си ходил в сръбско училище?
- Брей, - отвърна детето подигравателно. -Че какво като съм ходил в сръбско училище! Нали у дома и татко и мама ме учиха и мене и сестрите ми на български?
- Видя ли, бай Станой, - обади се Тодор.
- Чакай, чакай,- махна с ръка фелфебелът. - Край вагона се бе събрала пъстра тълпа от момчерлаци. Две от тях оживено спореха:
- Ей вие там,- викна им бай Станой, - за какво спорите и се карате?
Децата наведоха глави и замълчаха, ала едно трето момче се обади:
- Чичо, този казваше че вие не сте имали пушки, а пък другия казва че имате, ама ги криете във вагоните, че ако излязат сърбите без да усетят да ги изстреляте.
Старият фелфебел посегна и взе една от пушките. Като я посочваше на децата, ръката му без да ще трепереше:
- На, вижте какви хубави пушки имаме ние.
- Видя ли, бе! - продължи спорещият. - Виж каква дълга и хубава пушка! А сръбските все малки!
Разбира се, този разпален българин не знаеше, че сръбските пехотинци си служат с къси карабини, а тази именно наша войскова част беше въоръжена с пушки. Това, обаче не попречи той да спечели спора, защото другото момче веднага призна предимството на българското оръжие.
Влакът тръгна. Тодор и Али сияеха от радост, слушайки музиката на детските гласчета, които изпращаха войнишките вагони с юнашко "ура!"
- Видя ли, бай Станой, - повтори въпроса си Тодор, - По децата ще ги познаем, нали? Виж какви са тукашните деца: още педя човек, а ако му сложиш ботуши и фуражка и му тикнеш една пушка в ръцете - готов войник ще бъде!
Без да се залавят на бас четиримата другари се заеха да следят децата из новоосвободените български краища и от тях да научат, какви следи са оставили поробителите сърби и гърци. Когато влакът стигна в Куманово, войниците бяха освободени за няколко часа да разгледат града, който стои на вратата на Македония.
Фелдфебелът и Ванката се разхождаха безцелно из града и се мъчеха да разгледат по-голяма част от него. На един кръстопът, обаче те се спряха пред група деца. Едно момиченце разправяше на чист български език на няколко свои приятелчета някаква интересна история, защото слушателите му се бяха превърнали само на слух. Двамата наши познайници от влака се приближиха и се вслушаха:
- Ето, на това място било, - разказваше момиченцето. - Баба била и тя. Сърбите искали да направят сръбско училище, за да посърбяват българските деца, ала българите не искали. То било в турско време. Турците послушали сърбите и войници дошли да ги пазят когато щели да започнат да строят училището. Тогава на една българска учителка, казвала се Екатерина Симидчиева, събрала всички жени на Куманово и дошла да каже на турския офицер, че в Куманово няма сърби, а само българи. Един турски войник убил учителката, а другите жени се изплашили...
Детето разправяше тази трогателна история просто и искрено, като добре заучен урок. Фелдфебелът сложи бащински ръка на рамото му. Децата се изненадаха, защото увлечени в разказа, не бяха видели приближаването на българските войници.
- Кой ти разказа тази история, девойче?- попита фелдфебелът.
- Баба, - отговори момиченцето свободно и уверено.- И тя била с учителката и другите жени. И оттогава, всяка година на този ден тя вари жито и раздава за "Бог да прости".
Бай Станой няма сили да продължи разговора. Той пощипна децата по страничките, пусна им по една паричка в ръцете и тръгна към гарата. Едва вън от града /защото гарата е вън от Куманово/ той се обърна към спътника си:
- Лъгал съм се, Тодоре. Като слушам децата да приказват такъв хубав български език, че ми се доплаква... Ами то, също като че съм из нашите балкански градчета!...
От Скопие до Велес железницата върви по долината на Вардар, на тази прочута българска река, за която има толкова славни песни. Влакът с войниците приличаше не на войнишки, а на увеселителен влак, пуснат за разходка на скучаещи граждани. Толкова много песни и смехове се носеха от неговите вагони, че заглушаваха тракането на колелатата му. Имаше защо да се радват войниците: те влизаха вече в славната Македония, за която само бяха слушали и мечтали. Като че радостен беше и сам Вардар, защото струите му, придошли от пролетните дъждове шумяха бързи и пъргави надолу към Солун и пееха, като войниците:
- Никога вече няма да има робство! Никога вече няма да има робство!
Над цялата клисура на реката се носеше дъх на люляка, който бе разцъфтял по двата бряга и ги правеше да изглеждат морави.
- Чудна земя, благословена земя! - промълви Ванката поразен от красотата на долината.
- Българска земя!- добави Али помачето. - Знаеш ли, бай Ванка, че и в нашия тетевенски Балкан така цъфти люлякът?
- То ще рече, мъдро настави, бай Станой, че и там, както и тука България си е една и съща!
В същото време тясната клисура се разтвори и откри Велешкото поле.
- Гледай и тука, продължи фелдфебелът. - Не са ли такива всички наши полета под Балкана?
Наистина, Велешкото поле прилича много на подбалканските полета, а самият Велес прилича на Търново. Само че тук Янтра е заменена с Вардар, който по-малко кривуличи и е по-пълноводен. Войниците - първите български части в Македония - останаха за по-дълго време във Велес и бай Станой продължи да се вслушва в децата, за да види дали сърбите са успели да поробят духовно македонските българи. И все повече се убеждаваше, че българският дух не се ломи.
Един празничен ден по обед цялата рота се бе настанила на обед в двора на помещението, което служеше за казарма. Вкусната войнишка чорба изпускаше сладък и примамлив дъх, а белият хляб канеше и ситите да седнат на трапезата. Триста здрави и силни мъже се бяха настанили на пейките и с удоволствие обядваха. Тогава до ниската ограда на двора се спря едно момченце. То изглежда беше много гладно, защото с очи сякаш следеше само бързо движещите се лъжици и преглъщаше. Имаше в изражението на милото му личице нещо, което наподобяваше израза на гладно кученце. Пръв го забеляза Ванката. Той се престори на сърдит и му се сопна:
- Ей, какво гледаш там?
- Нищо... Само си гледам...
- Ами гладен ли си?
- Гладен...
- Влизай де!- продължи да се преструва войника и смигна на другаря си - Влизай по-скоро! Ние тебе ли ще чакаме?
Детето не можа да разбере шегата. Поиска му се да влезе, но се подвоуми, защото думите съвсем не бяха казани любезно.
- Слушай, - закани се Ванката, - ако не дойдеш да ядеш, ще изляза вън и насила ще те хвана.
- Разбра ли? Насила ще те накарам да ядеш, та да станеш юнак! Хайде!
- Ела, ела момченце! - обадиха се неколцина от войниците - Този чичо се смее.
Детето се осмели и влезе в двора.
- Тука! До мене!- заповяда Ванката и му направи място до себе си на пейката. - Сядай!
Гостът му се настани на пейката и продължи да следи с поглед лъжиците. Намери се бързо едно чисто войнишко канче и една лъжица. Отсипаха чорба на гладното дете и то не чака втора покана.
Едва когато се нахрани, Ванката го запита:
- Как се казваш?
- Йото.
- Чий Йото, а? Как се казва баща ти?
- Аз съм сирак. Нямам ни баща ни майка, имах една баба, ала и тя умря и ме дадоха в сиропиталище. Оттам съм избягал сега.
- Ами защо си избягал?- заинтересува се друг войник. - Там не те ли гледаха добре?
- Не... Викаха ми другите деца дебелоглав велешанец и ме биеха... И като дойдоха германските "ироплани", аз се скрих под кревата, а другите деца с учителите избягаха в Шумадия...
Йото беше особено разговорчив след като се нахрани. Това забавляваше войниците, още повече че говореше на сладък македонски език, а беше толкова мъничък. Отначало всички мислеха, че той е избягал от сиропиталището във Велес, но Йото побърза сам да разкаже историята си.
- От четири дни как пътувам, докато дойда до тука.
- Откъде докато дойдеш? — запита някой.
- От Скопие... Аз бях там. И като дойдоха "иропланите”... Ух, ух, че страшно! Аз ги гледах през прозореца, защото другите бяха вече избягали... Не се виждаше небе - само "ироплани"...
- Е, Йото, - подхвърли шеговито Тодор. — Ти си се изплашил, а?
- Никак, чиче, - повдигна рамене Йото. - Само ги гледах, като гърмяха. После като си отидоха аз излязох на улицата. Всички се бяха скрили. Само аз бях на улицата... три дни стоях в Скопие. Бях си скрил хляб и си ядях от него. Па като се свърши, тръгнах за Велес...
- С какво дойде до тука?- запита фелдфебелът, който бе дошъл до госта и го разглеждаше любопитно.
- Пеши,— отговори Йото. - Четири дни все съм ходил подир "воза"..
В целият разговор тази беше едничката сръбска дума, която Йото употреби, вместо българската "влак". Войницитe гледаха изумени това храбро дете, което бe извървяло толкова път, само за да не му викат сръбчетата "твърдоглав велешанец".
- На колко години си, Йото?
- На седем.
Това беше някакво чудо, което порази всички тези здрави и груби мъже: седемгодишен герой! Йото не можа да разбере, защо войниците стояха мълчаливи край него, и понеже помисли, че не ги забавлява добре, обърна се към първия свой благодетели и каза с гордоет:
- Чиче, аз зная една войнишка песня. Да ви я изпея ли?
- Разбира се, Йото!
Тогава малкият твърдоглав велешанец, който макар седемгодишен беше достоен да се нарича с гордост българин, запя отначало тихичко, а после с висок и твърд глас:
Гордей се, майко Българийо,
със свойте синове герои!
Те всъде врага победиха,
сега завръщат се дома...
Със нас бе подполковник Дрангов -
прочутият ни славен вожд,
и той с револвер във ръката
командваше: "Напред, на нож!”
Йото не разбра, защо войниците покриваха очите си с ръце, нито защо старият феддфебел го сграбчи в прегръдките си и го разцелува, като избоди страните му с големите си мустаци. Знаеше само, че му е много добре между тези здрави и силни войскари, които бяха хубави, като покойния му баща.
- Да си отида ли вече? - запита детето изплашено и учудено от това, което песента му бе предизвикала.
- Не, мойто момче! Никъде няма да си ходиш!
Ти ще бъдеш момче на ротата! - старият боевак бай Станой се мъчеше да бъде спокоен, ала гласът му трепереше.
През Битолско равно поле е минавала по-рано границата между Югославия и Гърция. Лесно им е било на гърци и сърби да делят крадена земя и я разделили, като откъснали братя от братя. Защото сърбите заграбили Битоля и Гевгели, а гърците - Лерин, Водена, Кукуш и Костур. Току през полето прекарали една бразда и определили: "отсам наше, а оттатък ваше!" Те не подозирали, че правдата никога не умира и че стоманените птици скоро ще долетят да съобщат за нейното възкресение! От двете страни на тази смешна и хайдушка граница се намират селцата Кенали и Арменохорн. При тези села през 1916 година съюзените български и германски войски унищожиха цяла френска армия и три сръбски дивизии. На север от Кенали е прочутият завой на река Черна, където три години нашите непобедими войски се биха със съглашенските армии.
Фелдфебелът бай Станой се бил там и в един празничен ден поиска да види старите позиции. Той взе Ванката, Тодор Хармониката и Али, за да им разкаже за боевете, както им бе обещал още при влизането в освободената Македония. Малката група обходи тези свети исторически места, а после се спря на гара Кенали да чака влака от Солун, който през Битоля щеше да ги отведе във Велес. Те тъкмо се бяха настанили на пейката пред гарата и разговаряха с един български военен инженер, когато към тях се зададе едно забележително шествие; най-напред вървяха двама германски войници, подир тях едно момче на 10-12 години, босо с изтъркани, но изпрани и добре окърпени селски дрехи и подир него още двама войници - пак германци. Петимата идваха откъм Арменохорн. За да бъде ясно на четците, трябва да се каже, че поради военни съображения, германците предадоха на българските войски Македония само до бившата гръцка граница, а другите земи оставиха да предадат след свършването на войната. Така че, може да се каже, че сега идваха откъм Гърция.
- Какво ли е станало? - учуди се бай Станой, - Защо ли водят това дете?
Инженерът се засмя:
- Навярно го водят при мене. Понеже аз зная немски, почти всеки ден ми водят по един двама, за да превеждам разговорите. Това беше тъй, защото германските войници приятелски се поздравиха с инженера, а момчето го погледна с такъв страх, че сякаш щеше да падне.
- Това момче, - каза единият германец, - вече от една седмица го забелязваме, как минава граничната линия и идва при вашите войници, а сетне, крадешком се промъква и се връща назад. Искаме да знаем, за какво идва?
Инженерът преведе. Момчето замига бързо-бързо и притисна с две ръце палтото си на гърдите.
- Какво да им кажа, а?- попита инженерът.
- Чичо, - каза момчето на чист български език. - Моля ти се, кажи им, че идвам отсам да... да събирам киселец... Тъй им кажи!
Германците чуха превода и поклатиха глава:
- Защо ще трябва за това да идва чак тука? - запита единият.
- По-скоро ще повярваме, че то може дори несъзнателно да услужва на някои наши противници. Ние тъкмо от това се безпокоим.
Когато инженерът преведе тези думи, момчето така сви веждите си, че сякаш беше стар мъж, живял сто години с грижи и тегла:
- Ти им кажи чичо, че аз не съм грък и гръцки шпионин! Аз съм българин от Лерин! А като искат толкова да знаят какво правя, като дойда тука на, да видят!
Той бързо разтвори палтото си и под него се подадоха добре огънати български вестници. Германците гледаха изненадано. Инженерът им обясни думите на момчето и като разгледа вестниците, убеди ги, че в тях няма нищо, което да е опасно.
- Значи само за тези вестници е идвало това момче всеки ден до тука и се е връщало?
Момчето не разбра въпроса, а бръкна в един вътрешен джоб и извади някакъв картон, голям, колкото пощенска картичка. На едната му страна беше залепен портрета на Цар Борис, изрязан от вестник, а на другата - също такъв портрет на германския Фюрер.
- На! И това им покажи, чичо! Неразбрани хора! За тези вестници- в Лерин ме чакат всички българи! Аз колко се мъчих докато се сговоря с българските войници да ми събират вестници, пък тези...
И четиримата германци избухнаха в смях, като гледаха сърдития израз на своя малък пленник. Единият му прибра вестниците както бяха преди и му ги даде, като побърза да му закопчае палтото, за да му покаже, че не е нужно да ги крие.
- Кажете му, - каза той на инженера, - че вече свободно може да идва и да взема вестници. Няма защо да се крие и да бяга.
Момчето чу превода на тия- думи, загледа германеца и полека се засмя с широка, хубава усмивка и като грабна твърдата войнишка десница - целуна я с почит. Това пък още повече разсмя войниците: те никога не бяха виждали този хубав български обичай, да се целува ръка на по-стар човек, когато ти направи добрина.
- Как се казваш, юнак, - запита бай Станой, който дотогава мълчеше и гледаше с тих възторг малкия вестникар.
- Димитър, - отговори момчето, - Ние живеем в Лерин, пък там още не идват български вестници, затова всеки ден идвам до тука да ги вземам.
- Пешком ли?
- Не, - откровено отвърна момчето. - От Лерин до Арменохорн идвам с едно магаре. Оставям го да пасе, а аз оттам идвам пеша... Всички наши войници ме познават.
- Кои "наши войници"?- запита фелдфебелът.
- Как кои? Българските! Нали съм си българин! Макар да съм ходил в гръцко училище, мога да чета български. Баща ми ме е учил. А пък той се е учил, като бил малък, в Солун.
Влакът пристигна. Бай Станой и другарите му мълчаха дълго време след като се настаниха в купето. Имаше за толкова много неща да се мисли, че думите бяха излишни. По едно време старият феядфебел се загледа в далечината. Там, високо в небето се издигаше Каймакчалан и залязващото слънце поливаше снежните му преспи с алени багри. Сякаш снегът още беше окървавен от кръвта на бай Станоевите другари, които бяха паднали там за Свободна Македония.
Той поклати глава и отсече:
- Слава Богу! Не била напразно пролятата кръв. Разбрах, че българинът не се чупи, макар да страда в робия!
- Нали ти казах, господин фелд...не! бай Станой, - пак се забърка помачето Али. - Вземи пример от нас помаците...
Бай Станой махна с ръка и продължи:
- Не само земята ни е еднаква от Черно море до Шар Планина и от Дунав до Бяло море, ами и народът ни; едно мисли, едно желае, за едно се бори: свобода!
Библиотека "Герои"- 1942 г.
-411219-500x0.jpg){kind=link}