ЗАКАНА
От долната махала се зачуха звуците на циганска музика: пищяха три зурли, думкаше един тъпан и зиловете/чинели/ звънтяха, като шепа със сребърни меджидийки/монети/. Тази веселба посред пладне, през работно време, беше така неочаквана, че всички първенци на Копривщица, които еднички имаха възможност да не се залавят с полска работа и по цял ден въртяха важно броениците си в Ахмедовото кафене, се спогледаха озадачено и започнаха да надничат през разтворените прозорци.
— Това пък какво е? — запита хаджи Райчо. — Дали някой големец не е дошъл я от Пловдив, я от Одрин?...
— Ти все големец бълнуваш, — подхвърли му дядо Лулко и намигна на седящия до него турчин:
— Каймакам-ефенди, хаджи Райчо все големци очаква...
В това време шествието, с музиката начело, достигна кафенето и, сякаш за проклетия, тъпанът задумка по-силно и зурлите по-високо запищяха. А групата около музикантите, състояща се все от млади хора, току пред самото кафене зарева:
— Бре, бре, бре, брееееее!...
Всред тая пъстра, весела дружина яздеше на бял кон млад строен момък, хубавец, с богати сърмени чепкени и хубави сукнени шалвари, украсени с най-тънки и скъпи гайтани.
Този момък беше Гавраил Хлътов, най-личният младеж на селото. Сега той за трети път заминаваше на печалба в Анадола, и цялата група около него със свирня и веселие го изпращаше, както бе обичаят, до края на селото.
— Каймакам-ефенди, — викна сърдито хаджи Райчо, — може ли такова нещо? Какъв е този разбойник: цар ли е, владика ли е, че със свирачи ще го изпращат?
Каймакаминът повдигна рамене...
— Ами, ами!... обадиха се и останалите първенци.
— Не го ли знам, този нехранимайко, — започна дядо Лулко. — До преди пет години бодеше с иглата — нали беше чирак при Илийчо терзията? А пък виж го сега: вдигнал нос до небето! Големец станал!...
Шествието, като че ли нарочно вървеше по-бавно и тържествено. Виковете на младежите заглушиха последните думи на дядо Лулка и от това се възползва хаджи Маринчо-ефенди, за да викне с цяло гърло:
— Каймакам-ефенди! Това е хайдушка работа!... Гледаш ли го този на коня: за разбойник е роден! Казвам ти! Уж в Анадола отива, а пък може и в Русия да отиде! Такива, като него, само против Падишаха се сговарят! Мене слушай ти! Аз зная какво говоря...
Каймакаминът стана, излезе пред кафенето и викна нещо на задрямалия до стария орех пандурин. Последният се затича през мегданя вмъкна се в конака и след минута десет заптиета полетяха подир веселите изпращачи.
В кафенето настана пак обикновената тишина, само че хаджи Райчо по-бързо прехвърляше броеницитe а ръката на дядо Лулко треперяше и изливаше кафето.
Привечер каймакаминът влезе в конака. Той бешe забравил тази сутришната случка и очудено погледна охранения бял кон на Гавраил Хлътов, привързан за черницата на двора.
— Я гледай ти! — усмихна се каймакаминът. — Къде е оня лудньо, гдето тази сутрин толкова разсърди чорбаджиитe?
— В избата е, ефендим,—отговори едно заптие.
— В избата ли? Я по-скоро го доведете при мене!
Каймакаминът седна на чердака и заглади прошарената си брада.
Гавраил Хлътов застана пред него студен и сърдит. Очите му гледаха някъде над главата на турчина към синия горд Балкан.
— Е, заминаваш ли? — запита турчинът.
— Заминавам!
— За Анадола ли?
— За Анадола!
— Върви на добър час! Па гдето те задържахме, нека ти бъде урок. Други път да не се големиш и да не мислиш, че си чорбаджия. Свободен си.
Гавраил мълком слезe по стълбите, отвърза и обузда коня си, леко скочи на седлото, после приближи до чардака и сърдит каза:
— Ефендим, днес аз не съм показвал големство, а само исках да се сбогувам весело с родното си село. Това не стана, но друго ще стане: аз рано или късно, ще се върна в село наистина големец. Тогава и хаджи Райчо, и хаджи Маринчо, и дядo Лулко, и ти, ефендим, на колене ще ме посрещнете!...
Преди каймакаминът да успее да замахне с камшика си, Гавраил шпорна коня и като стрела полетя по прашния път.
След десет години, през месец април на славната 1876 година, Копривщица първа развя знамето на революцията в България. На 19 април пазарджишкия полицай Неджиб-ага влезе в Копривщища с 10 души конни стражари, за да арестува първенците на местния революционен комитет, които бяха предадени. Копривщенци не позволиха това, въстанаха и на 20 април нападнаха конака. Шест дни смелите въстаници се бориха с башибозушките орди. На 27 април Копривщица бе превзета. Населението се разбяга по горите, за да се спаси от куршумите и ятаганите.
На една малка полянка всред гъста, непроходима гора се беше спряла група бегълци от Копривщица. Някой тихо разправяше:
— Видях Бенковски. Летеше, като вихър на един чер жребец. Също като цар. А след него свита. И всеки, който го срещнеше, падаше на колене. И, знаете ли, аз съм уверен, че този Бенковски е нашия съселянин Гавраил Хлътов. Познах го, ви казвам...
— Аз и от други хора чух, че този юнак е нашия Гавраил, — обади се друг, — Дано той да е!...
Георги Бенковски беше наистина Гавраил Хлътов. Преживял хиляди страдания и несгоди из Мала-Азия и Румъния, калил се в борба с живота, променил и името си даже, за да не го познаят, той не забравил думите си пред копривщенския каймакамин.
И тия думи бяха самата истина. Той се върна в България като големец: като най-голям син на своето поробено отечество.
АНГЕЛ КЪНЧЕВ
На 4 март 1872 година рано сутринта двама минувачи намериха пред пътната врата на Иванчо-ефенди трупът на един млад мъж. Нещастникът бе паднал по гръб; на челото му зееше рана от револверен куршум.
Минувачите се спогледаха.
— Да повикаме ли заптиетата? — запита единият.
— Малко ли ти са другите беди, че и тая да ти се стовари на гърба?! Не ти трябва! По-добре е да се махаме час по-скоро!
Те бежишката продължиха пътя си и завиха в първата пресечна улица.
Едва заглъхнаха техните стъпки, от едно дворче, точно срещу мястото на убийството, излезе млад момък, в граждански дрехи, с фес и тънко тръстиково бастунче. Той застана на средата на улицата и с цяло гърло закрещя:
— Помощ! Полиция! Убиха човека!
Няколко прозорци се разтвориха предпазливо, подадоха се сънливи, изплашени глави, по улицата се затичаха заптиета:
— Кого убиха? Кой го уби? — запитаха тримата пазители на реда и обградиха момъка.
— Двама души! — запъхтян отговори последният и с бастунчето си посочи тая страна на улицата, откъдето дотърчаха стражарите и където преди пет минути завиха случайните минувачи.
— Ония двамата ще са! — викна едното заптие. — След мене, ще ги стигнем!
Заптиетата полетяха да гонят вятъра, а момъкът закрачи към Дунава.
В джоба на сетрето му имаше револвер, още миришещ на барут. Един от патроните бе изстрелян.
*
Два часа по-късно целият град Русе знаеше кой е убиецът. Полицията не беше го хванала, защото не знаеше къде да го дири, но той бе оставил името си написано на малко листче хартия и прикачено за палтото на жертвата. Това страшно писмо гласеше:
„Съгласно устава на Българския Таен Революционен Комитет, шпионите се наказват със смърт!
*
В същото време, в къщата на славната и героична баба Тонка Обретенова, момъкът с тръстиковото бастунче, стоеше пред един млад мъж с благи кафяви очи и хубава черна брада и докладваше.
— Изпълних заповедта ви, господин Кънчев. Дочаках го пред къщата на предателя Иванчо-ефенди. Спрях го и започнах да го разпитвам: „Ти ли си Стоян Пеньов?“ „Аз!
„Бил ли си словослагател в печатницата на Любен Каравелов?“ — „Бях!“ —„Ти ли сега предаваш на Иванчо-ефенди нашите хора?“ — Замълча. Тогава го гръмнах. После заблудих полицията и дойдох да ви кажа, какво съм направил.
— Направили сте велико нещо. Дайте да стисна честната ви десница. Когато Комитетът има десет хиляди такива десници, Турция ще падне!
Човекът, който така вярваше в делото на комитета беше помощникът на Левски — неуморимият апостол Ангел Кънчев.
— Кажи, ефендим, — подкани Мидхад паша без да го погледне. Той не го обичаше. Държавникът Мидхад паша си служеше с шпиони, но човекът Мидхад паша не можеше да ги търпи.
— Ваше превъзходителство, открих кой е най-главния комита и сега наредих да го арестуват, — лукаво започна Иванчо ефенди. — След малко той ще се опита да мине във Влашко и тогава ще го хванат.
— За тая услуга ще получиш хиляда гроша, — небрежно отговори валията. — Ами как се казва този комита?
— Ангел Кънчев!
Мидхад паша скочи. Перото падна из разтрепераната му ръка.
— Как? Ангел Кънчев?
— Да.
— Същият, който се учеше на мои разноски в Табор по земледелие?
— Той, господарю!
— Който беше управител на тукашния държавен чифлик?
— Да, господарю!
— Ах, нещастнико! — извика пашата и се спусна към предателя. После се опомни, извади из шкафа си един далекоглед и спря до отворения прозорец. Оттук, като на длан се виждаше цялото русенско пристанище.
Той повдигна далекогледа и се взря.
Наистина неговия любим възпитаник Ангел Кънчев стоеше при митническия чиновник и оживено разговаряше. После се сбогува, спусна се по камената стълбичка и влезе в една лодка.
Мидхад паша въздъхна облекчен и помисли: „ще успее да се спаси!“
В този миг, погледът му се помрачи. Той почти се надвеси над прозореца и видя как към лодката се затичаха заптиета с насочени пушки, видя как Ангел Кънчев побледнял и смръщил вежди се изправи в лодката, захапа дулото на револвера си и падна мъртъв...
*
Мидхад паша приближи до писалището си, отвори чекмеджето, извади една червена кесия с пари и я подаде на Иванчо-ефенди, Ръката му трепереше, лицето му бе бледно, като на мъртвец.
— Вземи! — каза той строго. — Тия пари ти ги дава държавата, задето предаде големия комита. А от мене, на ти две думи: бъди проклет!
Това се случи на 6 март 1872 година.
ПАНАЙОТ ВОЛОВ
— Господин Ванков, ние ще трябва да се позабавим малко, за да влезем в Батак като се смрачи. Не че ще ни се случи нещо лошо... ами ей тъй... по-добре е да се предпазим. Нали знаеш, не сме султански пратеници, че да бием тъпани, когато пристигаме някъде...
Двама млади хора се движеха по пряката планинска пътека от Радилово за Батак. Единият от тях бе облечен в граждански дрехи и макар да носеше цървули, калпак и късо кожухче, личеше, че не е селянин, а човек учен и не свикнал с грубия селски живот. Към него бяха отправени думите на другия пътник, който бе местен селянин и по всичко изглеждаше, че служи за водач.
— Пък има и друго нещо, — продължи водачът. — За нашите хора е добре това, господин Ванков, да не усетят кога и откъде си дошъл. Нека разберат, че комитетските хора са навсякъде и че всичко могат и знаят. Така ще имат повече почит към организацията...
Ванков спря и се усмихна:
— Прав си, Златане! Нека вървиме по-полека. При здрач ще влезем в селото. След това ти си знаеш работата. Ще събереш нашите хора и то най-достойните и смелите...
— Знам аз, знам! Като стигнем, ще видиш.
Двамата пътници потънаха в своите мисли и мълком продължиха пътя си, като нарочно забавяха крачките си, за да ги изпревари залеза. На запад слънцето вече се свеждаше почти над самите планински хребети. Из зад Карлъка изплаваха тъмни облаци, които сякаш идваха да зарадват Ванков и неговия водач, като им подсказваха, че вечерта ще бъде беззвездна и тъмна,
Когато пътниците превалиха гористия рид, нощта бе се спуснала над Батак. Тук-таме проблясваха огънчета по прозорците на къщите и сякаш се движеха като рой палави светулки.
— Наближаваме ли, Златане?
— Наближаваме, господин Ванков. Ето там на горния край е къщата, в която ще спрем.
След десет минути наистина, те стигнаха двуетажната къща, която водачът бе посочил на Ванков. Тя беше хубава богатска къща с обширен двор, ограден с висок каменен зид.
Златан удари три пъти отсечено с тоягата си по портата. След миг тя скръцна и бавно се отвори. На прага се появи мургав, черноок мъж на около 45 години.
— Бай Петре, водя гост, — обади се тихо Златан. — Иде по важна работа... Народна работа...
“ Влезте, влезте! — усмихна се домакинът. — Добре дошли.
Ванков премина по тясната каменна пътечка, изкачи стълбата и влезе в широка затоплена стая. След него влезе домакинът — бай Петър.
Петър Горанов или както всички го наричаха — бай Петър, бе един от най-заможните хора в Батак. Той беше голям родолюбец, смел и силен човек с непоколебима воля и здрав дух. Още преди години, когато Левски е идвал в Батак, Петър Горанов пръв прегърнал неговите идеи и застанал начело на местния революционен комитет. Като сигурен човек, към него се отнасяха и у него биваха на гости всички „опасни" хора, минаващи през Батак.
— Вие се казвате Ванков? - запита той своя гост.
— Да... Впрочем...
Ванков се приближи до него и му пошепна нещо на ухото.
— Така ли? — извика бай Петър. — Вий ли сте?! — радвам се! От сърце се радвам.
Гостите слушаха току-що пристигналия Ванков, който разправяше нещо много свято и много страшно:
— Братя, сега е време да извоюваме свободата си, както направиха сърби, гърци и румънци, както сега Босна и Херциговина воюват за нея. Турция ще падне! И в книгите е писано това.
Стига само ние да се съюзим и да се приготвим. И Русия ще ни помогне. Във Влашко Централният Комитет прави всичко, за да уреди въстанието още на пролет. От вас искаме само да бъдете готови. За да ви разкажа още много неща и да ви зная, че сте хора на делото, нека да дадем клетва.
Ванков се изправи пред масата, сложи на нея своя револвер и извади камата си.
В този момент мъдрият дядо Ангел отметна броеницата си и заговори:
— Не е само клетва, юначе! Клетва лесно се дава, но по-напред трябва да знаем, какво ще правим? — Който не е виждал мечка, може да каже, че не го е страх от нея. Но, който е умен, ще иска най-напред да я види, па после ще приказва. Как ще се борим ние с цяла държава? Зад другите народи цял свят стоеше, затова се освободиха, а ние само на ръцете си разчитаме. Ето, ти си дошъл днес на 21 февруари, а искаш на пролет въстание да вдигнем... От прибързани работи само кръв ще пролеем и нищо повече. Само невинна кръв ще се излее...
Ванков беше смръщил сърдито вежди:
— Страхлив си ти, дядо, и недоверчив. Затова приказваш така. Централният Революционен Комитет...
Той глухо изпъшка и млъкна. Всички слисани се изправиха. От десния крак на Ванков шурна кръв. В своето раздразнение той не забелязал как бутнал камата си и тя се забила в крака му.
След половин час, когато раната на Ванков бе превързана, дядо Ангел наново заговори. Но сега вече говореше през сълзи.
— Аз разбрах, синко. Бог така иска да бъде. С кръв почваме работа — и много кръв ще се пролее. Аз сега искам да положа клетва. Щом трябва да си дадеме кръвта за свободата, готов съм да дам моята, без да ми мигне окото. Все ми е едно, дали ще видим свободата или не!...
*
Два месеца по-късно пламна огънят на революцията в България. Батак даде най-много жертви, проля най-много кръв. Дядо Ангел Кавлаков даде жертва за свободата цялото си семейство и собствения си живот.
В първия ден на разгрома, когато башибозушките орди бяха почнали клането и опожаряването на Батак, дядо Ангел видя до църквата Петър Горанов. Последният тичаше, даваше заповеди, ободряваше.
Дядо Ангел го хвана за ръка:
— Петре, помниш ли като казвах, че много кръв ще се пролее? Ванков не ми вярваше...
— Кой Ванков?
— Този де, който ни закле.
— Той не е никакъв Ванков! Той беше Волов, апостолът Панайот Волов от Шумен.
Дядо Ангел се прекръсти.
— Бог да прости всички ни...
В това време, много далеч от Батак, хладните, мътни води на Янтра погълнаха тялото на смелия апостол Панайот Волов.
Подгонен от турски потери и от проклятието на нещастните селяци българи, за чиято свобода бе тръгнал да мре, Волов достигна стръмните брегове на Янтра.
Защото свободата винаги се спечелва с много, много жертви.
