Театърът беше препълнен от публика. Представяше се някаква много модерна пиеса и жителите на румънската столица Букурещ се биеха пред касите за билети.
А тази вечер публиката беше още по-многобройна, защото беше празника на св. Никола, най-таченият от румънците светец.
Завесата не бе още вдигната. Оркестърът свиреше една весела мелодия. Публиката разговаряше и шумеше.
В това време в министерската ложа влезе министра на вътрешните работи Катарджи, придружен от един висок, богато облечен турчин с ален фес на главата.
Министрът обгърна с поглед публиката в салона, поздрави неколцина познати от съседните ложи и важно се изтегна в креслото си. Завесата бавно се повдигна. Публиката затихна. Представлението започна.
Обаче министърът и неговият гост, като че ли твърде малко се интересуваха от пиесата.
— Интересно е да се знае, дали не е дошъл и той в театъра, — запита госта на френски език.
— Кой? Каравелов ли? — усмихна се министъра. — Той никога не посещава театъра. Изглежда, че няма време.
— Разбира се, че няма да има време, отвърна турчина. — Такива размирници като него никога нямат време за полезни работи. Те само мислят, как да пакостят на кротките граждани от нашата империя.
— Вие сте прав, — раболепно се съгласи министър Катарджи и гузно се огледа.
— Все пак мене много ми се иска да видя тоя комита, — продължи турчина след минута. — Когато негово превъзходителство великия везир ме изпрати тук, като специален пратеник за да отведа Каравелова в Русе, каза ми, че трябва да бъда много внимателен, за да не ми се изплъзне от ръцете тоя опасен човек.
— Бъдете спокоен,—живо го прекъсна министъра.—Аз съм вземал всички мерки. Докато ние разговаряме тук, моите полицаи вече са арестували Каравелова и са го отвели в затвора. Утре ще ви го предам окован във вериги и обграден от силна стража.
Специалният пратеник на великия везир се засмя доволен и радостен, а един млад момък, който седеше в съседната ложа, заедно със семейството на големеца румънец Ионеско и внимателно подслушваше разговора на министъра, изтръпна и побеля, като платно.
Тоя млад момък едва дочака да се спусне завесата и бързо се сбогува.
— Какво ви стана, господин Цанков? —запита жената на Ионеско.
— Простете ме, госпожо, — забъркано отговори момъка. — Внезапно ми стана зле, заболя ме глава, незнам как да се извинявам.
Той бързо излезе из театъра, пресече тичешком малкия площад, скочи в първия срещнат файтон и викна на файтонджията;
— Карай бързо на улица „Вергулуй" № 33.
Зимната вечер беше прекрасна. Заскрежените клони на салкъмите се привеждаха над снежната улица и блестяха от светлината на уличните фенери, сякаш бяха направени от най-скъп кристал. Снегът скриптеше под пъргавите стъпки на конете, а звънците пееха, като славеи и разбуждаха сгушените на завет и задрямали стражари.
Файтонът препускаше из спящите улици на Букурещ, а Кириак Цанков не поглеждаше наоколо си и не забелязваше красотата на зимната картина.
Той замръзваше при мисълта, че Каравелов ще бъде предаден на турското правителство, свиваше заканително юмрук и тихо шепнеше:
— Господи, дано да стигна навреме и да го предупредя! Дано успея !
Кириак Цанков беше подпредседател на Тайния Революционен Комитет и най-довeрен човeк на Любен Каравелов. Той добре познаваше всички дела на комитета и затова опасенията му, че Каравелов може да бъде предаден на турците, бяха съвсем основателни.
Специалният военен съд в София, който съдeше Левски и Димитър Общи, се бе убедил, че най-голeмият виновник за размириците в България е Любен Каравелов. Последният живееше в Букурещ, но издаваният от него вестник „Свобода" се пръскаше по тайни пътища в България и бунтуваше покорната дотогава рая.
Турското правителство разбра, че ако иска да внесе покорство между българите, трябва на всяка цена да сложи ръка върху Каравелова, който продължаваше великото дело на Раковски. Тогава великият везир поиска от румънския министър Катарджи да бъде предаден Каравелов, за да бъде разпитван от турските власти. А всички знаеха, че подобни разпити завършват с бесилка.
Румънските власти бяха готови да предадат българския революционер, за да не си развалят отношенията с Турция.
От разговора на министър Катарджи и пратеника на великия везир, Кириак Цанков научи за тази опасност и на часа се спусна да предупреди Каравелова, ако смогне.
Файтонът летеше из улиците, файтонджията непрекъснато биеше конете с камшика, по улица „Вергулуй“ беше далеч накрая на града.
Там в една двуетажна жълта къща с тесен и крив двор живееше упоритият борец за свободата на България, будителят, революционерът и водачът на прокудените българи — Любен Каравелов. Там се помещаваше печатницата, редакцията на вестник „Свобода“, кабинета на главния редактор, сиреч на самия Ларавелов, и най-сетне, канцеларията на Централния Революционен Комитет. И всичко това се помещаваше в една единствена голяма жълта стая с нисък опушен потон и с нечист разкривен под.
В единия ъгъл се намираше голяма маса отрупана с книги; до стената зад масата се издигаше етажерка запълнена със съчиненията на руските писатели. На другата страна висеше портрета на Георги Раковски, поставен в проста рамка, а под него бе закачен револвера на същия, подарен от него на Каравелова през 1867 година.
Докато в театъра министърът разговаряше с госта си, а Кириак Цанков препускаше с файтона, тук — зад прашната маса седеше Каравелов и пишеше статии за вестника си. Печката беше отдавна изгаснала, ръцете му едва държаха писалката от студ, но той не обръщаше внимание. Жълтата светлина на газовата лампа озаряваше бледото му болничаво лице и смръщеното чело.
Внезапно някой силно похлопа на вратата.
Каравелов остави писалката, откачи револвера от стената, скри го в джоба на сетрето си и приближи до вратата.
— Кой е? — запита той.
— В името на закона, отворете! — разнесе се дрезгав глас отвън.
Каравелов се върна до масата, прибра ръкописите си и после отвори вратата.
На прага застанаха трима стражари.
— Вие сте арестувани, — отсече единият стражар и грубо хвана Каравелова за рамото.
Каравелов се дръпна настрана, усмихна се и спокойно отговори:
— Види се, имате грешка. Може би търсите моя господар Любен Каравелов.
— Ами ти кой си ? — запита недоверчиво стражарят.
— Аз съм работник в печатницата, — отвърна още по-спокоен Каравелов, защото разбра, че полицаите не го познаваха.
— А господарят ти къде е?
— Не е моя работа да зная къде ходи господаря ми. Аз съм слуга и си гледам работата. Повече не се интересувам.
Стражарите си прошепнаха няколко думи. Сетне един от тях заговори.
— Добре, ще дойдеш с нас до полицейското управление. Там ще те разпита инспектор Галическо — и ако трябва ще те освободи.
За момент Каравелов се смути. Той не искаше в никой случай да се среща с Галическо, с когото много добре се познаваха.
Впрочем, той нямаше желание да се крие от полицията, защото не подозираше, че искат да го предадат на турците. Целта му беше да забави полицаите, докато се върне помощникът му Киро Тулешков, за да му даде нареждане, как да скрие комитетските книжа.
— Хайде, приготви се и тръгвай с нас, втори път подкани стражарят.
— Мене ми е забранено да напускам печатницата, — сопна се Каравелов. —- Чакайте докато се върне господарят ми и тогава се разправяйте с него. Аз няма да изляза нито крачка навън!
В този миг вратата шумно се разтвори и в стаята се втурна Кирияк Цанков. Той застана като вкопан, когато видя Каравелова обграден от тримата стражари, направи крачка към групата, опита се да каже нещо, но Каравелов го изпревари и весело заговори на стражарите:
— Ето, господина е приятел на моя господар — Любен Каравелов.
После добави на български, като се обърна към слисания Кирияк:
— Кажи им, че аз съм работник в печатницата, и че Каравелов ей сега ще се върне. Не искам да отида в полицията преди да се видя с Киро Тулешков.
— Ти въобще не бива да ходиш в полицията, — простена Кириак Цанков. — Знай, че живота ти виси на косъм.
— Стига сте приказвали,—разсърди се единия стражар.
— Казвам му, че Каравелов ще се върне след един час, — поясни Кирияк. — Вие него ли търсите?
— Него. Ами вие кой сте?
— Аз съм учител и приятел на господин Каравелов.
— А този кой е? — запита стражарят и посочи Каравелова.
— Той е работник в печатницата.
Стражарите отново започнаха да се съвещават. Сетне двамата излязоха из печатницата, а третият облегна пушката си до масата и спокойно седна на стола.
— Аз ще почакам, — заговори стражарят от скука. — Двамата ми другари отидоха да съобщят на комисаря Галическо.
Каравелов и Цанков се спогледаха. Те не бяха предвидили подобен край.
— Ти трябва веднага да избягаш, — каза Кирияк решително и набързо разказа това, което бе успял да чуе от разговора на министъра и неговия гост.
— Наистина трябва да изчезна, — призна тъжно Каравелов. — Киро Тулешков ще успее да се справи с печатницата.
— Ами този? — запита Кирияк Цанков и с очи посочи стражаря:
После тихо добави;
— Моят файтон чака вън.
— Добре, — отвърна Каравелов и започна да снове из стаята, Той се навеждаше, повдигаше от земята парчета книги, като че ли се готвеше да запали печката.
Когато наближи масата, той ловко се надвеси над лампата, бързо я духна и побягна към вратата. След него се спусна Кирияк Цанков.
Стойте! — закрещя изненаданият стражар и веднага скочи на крака. Пипнешком той намери пушката си и се засили да догони бегълците. Но някакъв препречен стол го спъна и той се повали с цял ръст на пода.
Файтонът се носеше из тъмните улици към къщата на богатия български търговец Никола Кръстев, или както го наричаха румънците домнул Никола Крецу.
❖
Три дни по-сетне Любен Каравелов замина за Сърбия. А когато след две години — в 1874 година се върна отново в Румъния и срещна случайно на улицата бившия министър Катарджи, той се приближи до него и любезно усмихнат каза:
– Господин Катарджи, аз направих една ловка шега с вашата полиция и успях да избягам, за да ви спася от едно грозно предателство, което никога не би оставило съвестта ви на мира.
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ: ПРЕВЗЕМАНЕТО НА „РАДЕЦКИ“
