УЧЕНИЯТ ДЕРВИШ

 

Змей Горянин

В Търново, в най-големия градски хотел Стамболовия хан - пристигна висок гост. Той пристигна с пощенската кола от Русчук, даде голям бакшиш на коларя и с един тежък виенски куфар се отправи за най-хубавата стая, която имаше в хотела. Сам стопанина дойде да му посочи стаята и да го запита от какво ще има нужда.
- Само малко вода да се измия от праха. Много голям прах...
- Вие от Русчук ли сте? - запита любопитният ханджия.
Гостът го изгледа вторачено и отвърна почти остро:
- Не. От Виена съм. Сега ида от Русчук. Ето ми паспорта. Австрийски паспорт.
- Няма нужда, ваша милост. Аз само така запитах... Да пази Господ да се усъмня в такъв човек като вас... Нали ви виждам.
Наистина, той го виждаше: висок, слаб човек, облечен по последната европейска мода, с широка шапка вместо фес и с тънко тръстиково бастунче. В лицето на госта имаше нещо чудно, което караше всички да му се удивляват, или по-право, да го почитат. Това лице беше бледо, с тънък благороднически нос, големи кафени очи и заоблена, малко изпъкнала брадичка. Тя говореше за твърдост и воля, а от очите бликаше топлота и сърдечност. Само когато се вторачваше, очите му изпускаха мълнии. Такъв беше гостът на Стамболовия хан, за когото търновци не можаха изведнъж да намерят определение.
Впрочем той не остави дълго време любопитството неудовлетворено. Още същата вечер в гостилницата на хана около него се бе събрала една група от най-видните представители на града: даскалите Петко Бюлбюлев, който вече пишеше стихове и се подписваше Славейков и Никола Златарски, видният търговец Хаджи Николи, върнал се за няколко дни от Цариград, младият занатчия Никола Филиповски и още неколцина. Пред тях гостът разговаряше за своите пътувания, за видяното и преживяното, но нищо за работата, по която е дошъл в Търново.    
Осмели се да го запита Хаджи Николи, като най-възрастен в тази среда:
- Вие вероятно сте търговец във Виена? Тогава познавате моя съдружник Д-р Евстати Селвели?
Гостът се усмихна:
- Доктор Селвели познавам, ала не от търговията. Аз се занимавам с наука.
- Учител?- викна пламенният даскал Петко.
- Не! Историк. Събирам материали за историята на България. С това съм зает сега.
- Та тъкмо тук ще намерите най-много материали, подхвана срамежливо даскал Никола. - Търново е видяло толкова от историята на България, колкото никой български град. Например черквата Свети Четиридесет мъченици. Тя е построена от цар Иван Асен 2-и и вътре има една колона от него... За жалост, тази колона не може да се разчете... Искам да кажа надписа ѝ не може да се чете, защото...
- Защото? - изви вежди гостът.
- Защото са я превърнали в джамия турчолята! - сопна се Славейков. - Никой не може да припари в тази българска светиня.
Разпалеността на даскала сякаш се хареса на учения историк, защото той се усмихна и каза дружелюбно:
- Ако обичате, приятели, нека да отидем да видим макар от далеч черквата. Двамата даскали веднага скочиха и от интерес, и проявявайки прочутото търновско гостолюбие:
- Да отидем! Нощта е светла, като ден.
Навън грееше бялата майска луна и всеки зид и всеки камък сякаш оживяваше, за да разкаже на историка славната история на Второто българско царство...
Сутринта, рано преди изгрев, когато славеите по Царевец и Трапезица посрещаха зорницата с кръшни песни, из хана на Стамболов излезе един прегърбен дервиш с тежко зелено джубе и огромна зелена чалма, която закриваше почти половината от лицето му. Той тръгна по стръмната калдаръмена улица към черквата Св. Четиридесет Мъченици, като човек, който отлично знае закъде е тръгнал. На изток небето едва се багреше червено, а на запад луната бе избеляла и се губеше в белезнината на небето. Лек ветрец минаваше над Янтра и шумеше във вековните дървета, свидетели на толкова много събития.
Още преди ходжата да призове богомолците турци на молитва, дервишът беше седнал на камените стъпала пред входа на черквата. Всички, които идваха за молитва почтително му се покланяха и го поздравяваха. Той отвръщаше с благословии.
Той влезе последен в джамията-черква, намери си място пред една колона и коленичи. Всички бяха забили чела до земята и се молеха. Дервишът забеляза това с крайчеца на окото си и веднага извади из дълбокия джоб на зеленото джубе листче и молив. Той изправи кръст и бързо започна да преписва словата издълбани в мраморната колона. После стана, направи по един поклон към четирите страни на света и бавно излезе. Пред черквата имаше кафене. Дервишът се отби там, поръча си кафе и завъртя в ръцете си тежка броеница. След него дойдоха и неколцина от богомолците.
Пръв го приближи ходжата. Той почтително му се поклони и едва след като бе поканен седна до дервиша.
- Откъде те води Аллах, праведний човече?
- Отдалеч, - махна към изток дервишът. - От Дамаск... Дълго вървях, докато дойда до тука... Но Аллах ме поддържаше да успея...
- Навярно си бил в Мека и Медина?
- Три пъти, сине... - отвърна дервишът. - Да помогне Аллах на всички ви да отидете там.
- Хаджи дервиш баба, - запита ходжата. - Можеш ли да кажеш на един недостоен, като мене, за какво си тръгнал от толкова далече? Видях те че записваш нещо в джамията...
Дервишът допи кафето си и стана.
- Ще ти кажа, сине. Един стар хаджия ми каза в Дамаск, че в този град имало една джамия с един камък, на който били написани стари персийски слова. За тях дойдох и тях записах...
- Какво значат тия слова?
- И аз още не мога да разбера добре... Както го  чета... Е, добре! На камъка пише: дето е текло, пак ще тече... А какво значат тия думи нека по-мъдрите да ги тълкуват.
Той се подпря на патеричката и тръгна нагоре към града. Още беше твърде рано и чаршията не беше се съвсем размърдала. Дервишът позаобиколи улиците преди да влезе в хана на Стамболов. Току пред вратата се сблъска с даскал Петко. -Младият човек очудено го погледна, а дервишът му направи знак с ръка да го следва. Това беше тъй неочаквано, че даскалът наистина се подчини без да мисли.
Дервишът влезе в стаята на виенския гост, дочака даскалът и след като заключи вратата хвърли тежката си зелена чалма на леглото.
- Ух! Удуших се с тази чалма!
Славейков гледаше с широко отворени очи госта.
- Какво ми се чудиш?- запита, той със смях. - От Букурещ до тук съм дошъл само да прочета Асеновата колона. Можех ли да отида при мюдюрина и да му кажа да ме пусне в джамията? Затова разиграх тази комедия.
- Кой си ти бе, братко?
- Георги Раковски, редакторът на "Дунавски лебед"... И хем да ми препишеш онова стихотворение, коетето снощи ми каза...

дервиш - мохамедански калугер

➤ЗМЕЙ ГОРЯНИН-НЕЗАБРАВИМИ ТВОРБИ