НЕЗАБРАВИМОТО ТВОРЧЕСТВО НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Истинското му име е Светозар/Светлозар/ Акендиев Димитров. Неговият родов корен дълбоко е враснал в земята на Българския Северозапад, макар че този свят мъж се ражда в Русе на 11 януари 1905 година. Най-известният му псевдоним е Змей ГорянинЗа тези, които не знаят, той е автор на повече от 50 книги - повести и разкази - значителна част за деца и юноши, стихосбирки, епиграми. През 1944–1945г. Змей Горянин е обвинен от Народния съд във "великобългарски шовинизъм", поради интереса си към българската история, който расте покрай издирването на материали за художествените му творби. Осъден на една година затвор, но и на пълно заличаване от литературния живот, творбите му са иззети от обществените библиотеки. Когато на 13 декември 1945 г. излиза от затвора, неговите „идейни наставници” Георги Караславов, Христо Радевски и Младен Исаев няколко пъти му предлагат да се разкае публично, за да бъде реабилитиран. Той отказва. Никога не пада духом, нито се озлобява, а приема всичко със смирение, не отвръщайки никога на насилието по какъвто и да било начин. Авторът намира утешение в малката обител "Седемте престола", сгушена в Стара планина, близо до Елисейна, където в продължение на 7 години до смъртта си е доброволен заточеник. Умира на 25 август 1958 година (при неизяснени обстоятелства – Ю.Й.). Повече информация Сред буйната зеленина на манастирските покои се гуши малко паметниче с надпис. В манастира Змей Горянин създава своето голямо поетично творчество, една малка част от него успява да публикува в „Църковен вестник“ и „Духовна култура“. „Знам, че съм писател и поет по Божие вдъхновение и по призвание. Знам добре това. Но какъв е творческият ми ръст, това само времето ще отмери.“, пише в дневника си Светозар Димитров в последната година от живота си. Събрах неговите книги, разкази и стихове с желанието всеки да се докосне до незабравимото творчеството на този забравен писател. Приятно четене Ви желая!

ХАЙДУТИ- КНИГА ВТОРА, ХАЙДУТ ВЕЛКО И СТРАХИЛ- СТРАШЕН ХАЙДУТИН

 Светлозар Димитров- Змей Горянин

ХАЙДУТ ВЕЛКО

Двете едри кучета скочиха и с оглушителен лай се спуснаха към края на полянката. Дядо Стоимен се изправи и погледна след тях. Жълтите пламъци на буйния огън правеха околната букова гора още по-мрачна и черна.
— На човек лаят, — помисли си дядо Стоимен и тръгна по същата посока. Кучетата лаеха и се хвърляха, като зверове.
— Тука, Караман, тука, дяволе проклети! — викна старецът.
— Дядо Стоимене, — чу се писклив детски глас. — Аз съм, аз! Разгони кучетата!
Из храстите изкочи малко момче в селски дрехи, прекоси бежишком полянката и запъхтян от бързото тичане, падна на дебелия козек до огъня.
— Я гледай! Той бил Велко! — зачуди се дядо Стоимен. — Е, казвай де! Да не се е случило нещо с дядо ти Андрея? Да идваш посред нощ, чак тука — не ще е за сватба...
Момчето едва поемаше дъха си. То бе тичало цели два часа — от село до кошарата на дяда Стоимена, за да му каже нещо много важно и много страшно.
— Ами тази кръв каква е? — викна уплашено старецът. — Гледай ти, гледай ти! Господи Боже, какво ли е станало!..
— Лошо, дядо Стоимене, много лошо! — отвърна малкият беглец. — Като дойдоха турците, аз не мислех, че така ще стане, ала...
— Какви турци? — още по-уплашен запита дядо Стоимен. — Я разкажи всичко от край до край ...
— Бяхме си легнали, — подхвана момчето. —Изведнъж някой затропа на вратата. Дядо Андрей стана, отвори прозорчето да погледне, кой хлопа, но още не успял да надзърне и се повали като труп на пода. Някой го беше ударил и зашеметил. Аз се измъкнах от леглото си и се притаих в ъгъла. Някой натисна с рамо вратата; тя заскърца и се отвори; в стаята се вмъкнаха двама кърсердари. Единият измъкна из под ямурлука си запален фенер.
— Къде ли си е държал парите този дъртак? — запита единият.
— Ще ги намерим, — отговори другият и се приближи до иконостаса.
Започнаха да търсят из стаята, надничаха навсякъде, единият ме видя и тръгна към мене. Аз замръзнах. В това време горкият дядо изпъшка и се опита да стане. Турчинът се върна и го ритна. Дядо изплака от болка. Стана ми тъжно за дяда, па и за себе си се плашех. Поогледах се: на един гвоздей над пещта видях закачена брадвата. Посегнах, дядо Стоимене, взех я, излязох от скривалището си, ударих единия турчин, после другия... Наведох се над дяда. Той беше полумъртъв. Проклетите разбойници го намушили с ножовете си. Заплаках. Дядо отвори очите си, видя, че съм отмъстил за него, и едва можа да ми каже, да дойда веднага при тебе. Ти щял си да ме научиш, какво да правя... Горкият дядо...
Момчето отпусна глава на гърдите си, закри очите си с ръце и заплака.
Бог да го прости, — прекръсти се дядо Стоимен. — А ти, чедо, успокой се. Отмъстил си като мъж и от сега нататък все като мъж трябва да се държиш. За тебе вече няма връщане в село. А утре, като се издигне слънцето над Кара-баир, ще те заведа на хайдушкото сборище. Там ще се научиш на много неща.
Дядо Стоимен стана, хвърли на огъня един наръч съчки, избърса с длан едрите сълзи пропълзели по сбърчените му бузи и едва чуто въздъхна:
— Ех, ако бях млад, и моето място щеше да бъде на хайдушкото сборище...

Слънцето се издигна над Кара-баир и като голямо огнено око надникна в гънките на планината. На една малка полянка то съгледа десетина мъже добре обвити в ямурлуци, с големи рунтави калпаци и с кремъклии пушки. Те бяха насядали около едно малко момче, и внимателно слушаха неговия разказ.
А малкото момче разправяше страшен разказ за двама кърсердари, убили неговият добър дядо Андрей, за брадвата закачена над пещта и най-сетне за смелото отмъщение.
Това малко момче беше дядо Стоименовият гост Велко, а насядалите край него мъже бяха смелите хайдути на Мирчо-войвода.
— Юнак си ти, Велко, истински юнак! — продума някой. — Малък си, а толкова смелост си показал!
— Ще останеш при нас, юначе! — обади се други. — И войвода ще станеш!
— И какъв войвода! — по цяло българско ще ти се чуе името.
Велко беше отпуснал глава и мълчеше. През мисълта му минаваха кървавите образи на двамата кърсердари. Но те не го плашеха. Защото над тях заставаше тъжният поглед на дядо му и сякаш искаше възмездие.
А нали малкият Велко се закле да отмъсти. И да отмъсти не само за дядо си, а за всички, които биваха ограбвани, измъчвани убивани?
Но тука, на хайдушкото сборище изведнъж му стана неловко. Край него стояха най-смелите и най-прочути хайдути и го хвалеха за смелостта му. Такова щастие той никога не бе очаквал!
Мълчеше и Мирчо войвода.
— Защо мълчиш, войводо? — запита един от хайдутите. — Не се ли радваш, че имаме нов побратим в четата.
— Радвам се, братя, — отвърна печално Мирчо войвода. — Радвам се, че има такива храбри български деца, но мъка ми е, че и децата вече трябва да вземат участие в борбата с турците; че и децата трябва да се учат да въртят ятаган...
*
През четири каази се понесе мълвата, че Мирчо войвода юнашки загинал в Балкана, и че неговите хайдути избрали за главатар едно дванайсет годишно момче.
Зачудиха се хората и мислеха:
— Как ще може едно дете да се бие с турските пълчища?!
А това дете сякаш беше магьосник.
То се явяваше навсякъде, където бедната безправна рая имаше нужда от защитник, наказваше злосторниците и изчезваше без да остави следа.
И името му се носеше от уста на уста, наред с имената на най-големите народни герои:
— Хайдут Велко!

СТРАХИЛ- СТРАШЕН ХАЙДУТИН
— Казвам ти, синко, не е човек. Сдружил се е с турците, с еничерите ракия пие, на проклетия Кара-Ибрахим армагани прави, а за десет гроша иска да вземе кравата на една бедна вдовица. Това човещина ли е? Това нещо може ли християнин да го направи?
Страхил се изправи.
— Не е, дядо Горане, не е! Такъв християнин като чорбаджи Янко от хиляда турци е по- лош. Зная аз какво да направя с него, ами майка си не искам да зачерня! Па и само той ли е изедник!
После бръкна в кесията си:
— Вземи тия десет гроша, дядо, и му ги занеси. Кажи му, че аз ги пращам! Да си вземе парите и да не закача бедната жена! Защото, ако ми причернее пред очите, чудо ще направя...
Дядо Горан взе парите и тичешком се запъти към дома на чорбаджи Янко.
*
Страхил беше един от най-заможните селяни. Макар още много млад, той се броеше между първенците, защото бе наследил от покойния си баща голямо състояние. Всъщност, почитта с която се отнасяха към него съселяните му, не се дължеше на голямото богатство. И чорбаджи Янко беше голям богаташ. Но всички обичаха Страхила за доброто му сърце и за състраданието, което оказваше на онеправданите и угнетени.
Пред него отваряха сърцата си за да си изкажат мъката и да се оплачат от турците, или от българина — зъл лихварин чорбаджи Янко.
Страхил помагаше и утешаваше. Но утешавайки другите, той поемаше техните страдания и сам страдаше. Занемари се, позастаря, стана мрачен и мълчалив. Тежеше му народното тегло и в мисълта му все по-дълбоко се врязваше съзнанието, да махне с ръка, да изостави имот и богатство и да започне борба срещу притеснителите.
Спираше го само любовта към старата му майка, която не би могла да понесе такъв удар: синът ѝ да стане хайдутин.
Но веднъж мъката му преля...
*
Беше топла есенна привечер. Пред кафенето бяха насядали първенците на селото: чорбаджи Янко, каймакаминът Корчо-ага и епитропа хаджи Ставри. Старците мързеливо пушеха чебуците си и чаткаха зърната на броениците.
Изведнъж чорбаджи Янко скочи, като ожилен и засъска с пискливия си глас:
— Ето го, ето го тоя нехранимайко, дето ще плаща чужди борчове.
По пътя вървеше Страхил, снажен, напет, с горди стъпки.
— Вижте го как стъпа, като цар! Сякаш е наследник на падишаха, — злобно викаше чорбаджи Янко и махаше ръце. — Вижте го, нехранимайко, прахосник...
Страхил чу последните думи, спря за миг, после бавно приближи към кафенето.
— За сина ли си говориш, чорбаджи Янко? — запита той усмихнат.
Чорбаджията слисан отстъпи една крачка, сетне с цяло гърло зарева:
— Чухте ли? Чухте ли? Не за сина си говоря, а за тебе, разбойнико !
— За мене ли? Тогава лъжеш. Не съм нехранимайко, защото с труд и пот се храним и аз и майка ми. Не крадя чуждите добичета, както ти правиш. Даже помагам на сиромасите.
— Чувате ли, бе братя, — пищеше чорбаджи Янко. Чувате, ли какво ми говори това куче...
— Куче съм, защото пазя правата на бедните. Не съм вълк, като тебе...
Позеленял от злоба, чорбаджията се спусна към него и замахна с тоягата си.
Страхил сграбчи тоягата, изтръгна я от ръцете на стария лихвар, натисна я на коляното си, пречупи я на две и хвърли парчетата в нозете на смаяния каймакамин.
— Ние пак ще се видим, чорбаджи, — каза той, и спокойно тръгна за дома си.
Черната нощ слезе от балкана и покри селото. Уморени от дневния труд, селяните почиваха. Навремени пролайваха кучета, отекваха стъпките на нощния пазач и пак наставаше тишина.

Страхил на пръсти излезе из стаята си, премина прустчето и се отправи към конюшнята. Вярното му куче, Шаро, изкимтя и поиска да се погали в нозете му. Страхил го блъсна. Той бе решил завинаги да напусне бащиния си дом, за да отиде в Балкана и да започне борба с всички подтисници на народа. Но не искаше да събуди майка си. Боеше се, че ако види сълзи в очите ѝ, не ще има сила да изпълни решението си.
Той тихо оседла коня си и го поведе. Спря се, огледа бащиния двор, въздъхна дълбоко и тръгна. Скръбта, като голям камък висеше на врата му и черни мисли привеждаха главата му.
От синката на клонестия орех до портата се отдели силуета на една жена.
— Страхиле!
Страхил се сепна.
— Майко!
— Синко, с твърд глас започна бедната майка. — Синко, аз зная всичко. Дядо Горан ми разказа. Бог да накаже народните душмани, чадо, дето те прокуждат от бащиния ти покрив. Върви, Страхиле! Бори се за правдата и човещината.
Страхил бе изненадан. Майка му, тая, която той не искаше да наскърби със заминаването си, сега го изпращаше с благословия.
Той коленичи, долепи устни до десницата на майка си и прошепна:
— Майко, майко, свята майко!
Старицата го прегърна, целуна челото му и закачи на елечето му китка здравец.
Страхил се метна на коня си и полетя. Той бързаше, за да може есенният вятър да изсуши сълзите от страните му.
А в бащината къща, коленичила пред иконостаса майка му се молеше на Бога да го закриля в опасния хайдушки живот.
По сбърчените ѝ страни се стичаха едри сълзи, а душата ѝ бе радостна; тя се радваше, че родила и откърмила такъв храбър и добър син.
*
В самота заживя Страхиловата майка. Раздаде нивите на изполичари, другоселци, подари на сиромаси добитъка, и прибра две бедни сирачета да ги отгледа.
Кориха съседите Страхиловата постъпка, одумваха го, не бил лош син и го забравиха. Година, две, три...
А после изведнъж заговориха за него.
В селото дойде слепец-гъдулар, седна пред вратата на църквата, нагласи триструнната си гъдулка, удари с лъка и запя:
Страхиле, страшен хайдутин!
един бе Страхил на майка,
ала остави майка си,
на права вяра да служи
и да е вярна закрила
на своите братя сиромаси...
И песента говореше, колко роби е освободил Страхил — страшният хайдутин, колко села и монастири е запазил от кърджалиите, колко момци и девойки е спасил от потурчване... хиляди добри дела, хиляди радости за старата му майка...   
Слушаха селяните и радостна надежда изпълваше сърцата им. Те чувствуваха, че когато из Балкана тръгнат още много смелчаци, като Страхила, скоро ще изгрее над родината животворното слънце на свободата.

ДАРЕТЕ И ПОДКРЕПЕТЕ

Описание Сума
Дарение BGN

Дарете в евро