 |
| Паметник на Калофер войвода |
Змей Горянин
Под нацъфтялата с розови цветове ябълка седеше едно момченце на десетина години. То дялкаше някаква пръчка и толкова се бе увлякло в заниманието си, че нито миг не обръщаше поглед към прекрасната градинка, където цъфтяха момини сълзи и парички и шибоят разливаше сладък, упоителен дъх. Само на два пъти момченцето повдигна ръка да отпъди една любопитна пчела, която се въртеше около къдравата му глава. После изведнъж спря да дялка и се вслуша. До съседния стобор се бяха спрели две жени и отначало тихо, а сетне по-високо заприказваха. И приказваха за него. Едната каза:
- Клетото дете! Остана самичко с престарелия си дядо...
- Ех, сестро, - добави другата жена,- такава ни е робската орисия. Като си помисля какъв човек беше баща му?! Планина! В цял Калофер нямаше като него мъж висок, строен, хубавец!..
И майка му: и тя беше хубавица!
- А колко добра беше горката Божана, - тъжно въздъхна първата жена. - Не оставяше бедните и нещастните. За всички имаше по една добра дума, по една подкрепа.
Божана се казваше майката на малкото момче. Сега то разбра, че наистина говореха за него и още повече се заслуша.
- Откак турците затриха баща му и тя залиня, докато си отиде от този свят...
Жените пак заприказваха тихо. Момчето се опита да долови още някоя дума от разговора им, но не успя и продължи да дялка. Но този път работата му не го увлече. Думите на съседките зачовъркаха мисълта му и я изпълниха с някаква необикновена тъга. От съвсем малък той живееше самичък със своя дядо - белобрадият баща на баща му дядо Дивисил - който го обичаше и се грижеше за него непрекъснато. Но старецът никога не му разказваше за неговия баща. Когато другите деца го питаха за баща му, той се опита да разпита дядо си, ала старецът махна с ръка и отсече:
- Татко ти е далеч, чедо. Той забегна във Влашката земя. Там работи сега и печели бели меджидии и жълти жълтици. Когато отраснеш ще отидеш при него и ще го видиш.
И избърса с длан една сълза, която се бе спуснала по набърчената му страна.
Едва сега, като чу разговора на двете съседки, момчето си спомни за тази сълза и поклати главичката си:
- Значи дядо ме е лъгал. Значи баща ми не е бил във Влашко, ами турците са го затрили, а майка ми е умряла от скръб по него... Дядо нарочно е криел от мене това, защото не е искал да ме натъжава... Добрият дядо!
Като че ли в отговор на неговите мисли на вратата на пруста се показа старецът. Той прекара поглед из градината и като видя внука си усмихнат подвикна:
- Какво дялаш, Млечко? Остен ли си правиш, или копраля?
Момченцето начаса отърча при него. В погледа му личеше безпокойството и старецът го забеляза.
- Какво има?- попита той с грижа.- Да не ти е зле? Да не си се скарал с някое момче от махалата? Да не са ти казали горчиви думи, а?
- Не, дядо Дивисиле, не!- отвърна момчето и гласът му потрепера. - Никой нищо ме ми е казал, ала искам да те попитам за нещо.
- Питай, чедо!
- Наистина ли татко е във Влашка земя?
Дядо Дивисил загледа внука си и поклати глава. Той разбра, че Млечко е научил отнякъде истината за своя баща и че няма вече смисъл да крие от него.
- Довечера, Млечко, довечера ще ти разкажа всичко. Иди сега да играеш, а довечера, като се подаде месечината зад дядо Рангеловия орех, ще седнем на чардака и ще ти разкажа всичко. Ти си вече голям и трябва да знаеш истината.
Пролетната вечер беше топла и светла. Луната като голяма сребърна пара блестеше на небето и със светлината си посребряваше дърветата.
Дядо Дивисил седеше на шарено чердже, а Млечко се гушеше в скута му и чакаше да чуе страшната истина за своя баща.
Луличката на стареца бляскаше и загасваше, като светулка, а седефените зърна на броеницата му чаткаха равномерно, като някакъв невидим часовник.
- Тогава ти беше много мъничък, - започна дядо Дивисил и погали къдравата глава на внука си. - Баща ти беше млад и силен мъж и най-богатият занаятчия в Калофер. Гайтаните, които изработваше се продаваха чак в Одрин и Цариград... От занаята си спечелил много пари. После дойде страшният ден. Татко ти беше на панаира в Узунджово, където бе откарал стока. Навръщане оттам го заловили турци разбойници, ограбили го и го... убили. У дома донесоха окървавения му труп... Намерили го сред пътя другоселци и го донесоха. Майка ти, като го видя, изписка и загуби свяст. От този ден насетне тя залиня, поболя се и... Бог да я прости, отиде на небето при татко ти!
Старецът бързо завъртя броеницата си и въздъхна!
- Това е, чедо, истината. Аз не исках още да ти разказвам тези страхотии. Исках да пораснеш, та тогава да ти кажа. Ала ти сам си научил почти всичко.
Млечко преглътна сълзите си и се помъчи със спокоен глас да запита:
- Дядо, ами защо татко не се е бил с разбойниците турци?
- Ех, Млечко! Малък си и не разбираш тия неща! Турците са господари на нашата земя. Ние - клети българи - сме роби! Затова турците ни мъчат и избиват. Виж, да би бил жив Калофер-войвода, друго би било! Докато беше жив този народен закрилник, никой не смееше да вилнее из нашата планина. Селяни и граждани работеха спокойно и всички бяха доволни!
Момчето се оживи. То и друг път бе слушало от дяда си да споменува Калофер войвода, ала никога не беше се заслушвало в тези приказки. А сега, може би защото бе научило за страшната смърт на баща си, бързо запита:
- Разкажи ми, дядо Дивисиле, за Калофер войвода. Ти виждал ли си го?
- Виждал съм го, сине!- усмихна са старецът, - Аз тогава бях на твоите години, а Калофер войвода беше престарял вече, живееше в едно малко манастирче навръх Балкана и прекарваше дните си в молитви. А славен юнак бил Калофер войвода, когато бил млад и водел отбор дружина в планината, за да наказва с нея народните душмани.
Дядо Дивисил надълго започна да разказва за славния юнак.
Той бил непобедим и безстрашен. С двайсетина другари причаквал разбойниците и ги наказвал. Никой не смеел да нападне беззащитните българи и да ги измъчва. Ала когато Калофер войвода умрял, турците отново завилнели и станали по-зли и по-страшни отпреди.
Млечко слушаше дяда си и кръвта в слепите му очи биеше силно.
- Дядо, - викна той, - щом порастна, ще стана като Калофер войвода. И аз ще тръгна по планината с отбор дружина да наказвам разбойниците. Може да намеря тези, които са убили баща ми! Нали, дядо?
- Малък си, Млечко. Не бива да мислиш за такива неща. Хайде сега да спим!
Млечко си легна, ала сънят не затвори очите му. Той чу отмереното дишане на стареца, но този път то не го приспа, а още повече го разбуди. Стори му се, че някой ходи из двора и се приближава до вратата на стаята.
Наистина, някой се опитваше да отвори вратата. Млечко се изправи на лакти, смъкна се полека от леглото и се опита да разбуди стареца, ала вратата с трясък се отвори и той едва успя да се скрие зад нея.
В стаята влязоха двама турци. Единият измъкна под наметката си малък фенер и го остави сред стаята, а другият затисна с голяма костелива ръка устата на стареца, който се бе разбудил от шума.
Сгушен зад вратата Млечко ясно чу, как турчинът изсъска:
- Ако викнеш, ще ти изпия кръвта!
- Къде са парите ти, дъртако, - изръмжа другият турчин. -Дай ни ги с добро и не ни бави !
- Нямам пари!- проплака дядо Дивисил. - Никакви пари нямам... От една нивичка се прехранвам. Само тя ми е!
- Лъжеш! - изкрещя първият турчин. - Зная те аз тебе! Млечко трепереше от страх. Той не виждаше какво вършат разбойниците с дядо му, но чуваше стенанието на стареца и душата го заболя от мъка. В този миг той забеляза брадвата, закачена на един гвоздей до него. Преди да посегне към това страшно оръжие, момчето се прекръсти. После грабна брадвата, с един скок се намери всред стаята и започна да нанася удари на нощните разбойници. Неочакваното нападение не им даде възможност да се съпротивляват. И двамата паднаха мъртви сред стаята.
Дядо Дивисил беше загубил свяст. Млечко треперящ и разплакан се наведе над него: разбойниците го бяха намушили с ножовете си.
- Дядо, дядо Дивисиле!
Старецът отвори очите си и едва намери сили да прошепне:
- Благодаря ти, чедо, че отмъсти за мене... Аз сега ще отида при татко ти и ще му кажа, че синът му е юнак... като Калофер войвода.
Кашлица задави умиращия. Той се опита да се изправи на лакти, но се отпусна и затихна. После пак събра сили:
- Бягай, Млечко! Бягай от Калофер, защото ако те хванат турците, че си убил тези разбойници, ще те обесят! Бягай! Под синята ракла съм закопал триста жълтици. Вземи ги и бягай! Иди отвъд Балкана... Там все ще се намери някой добър човек да се загрижи за тебе. И Господ ще те пази!
Росата по планинските поляни още не се бе вдигнала. Червените слънчеви лъчи се къпеха в нея и я превръщаха в безброй скъпоценни камъни. Ранобудни славеи пееха в клоните на дърветата. Някъде подвикваше кос. Въздухът беше напоен със сладък дъх на гороцвет, мащерка и мента.
Но малкото момче, което с окървавена брадва в ръка се провираше през тясната планинска пътека, не забелязваше прекрасната пролетна картина. В очите му гореше някакъв страшен огън и попуканите му устни бяха свити до посиняване. Ала ръката му, която стискаше брадвата не трепереше. Тя беше извършила вече един подвиг и сега беше силна, мъжествена ръка. Това малко момче беше Млечко. Той бе затворил клепките на мъртвия си дядо Дивисил, беше сложил на гърдите му старата икона и беше избягал в балкана, както преди смъртта си го бе посъветвал старецът. За мъртвия все щяха да се намерят добри съседи да се загрижат и да го погребат, а десет годишното момче трябващо само да се грижи за себе си.
Пътеката криволичеше из гъстата букова гора и постепенно пълзеше нагоре по склона на планината. Но гората изведнъж стана толкова гъста, че Млечко се уплаши да не е сбъркал пътя. Той се озърна и тъкмо навреме, за да види как една едра мечка се приближава до някакъв мъж, който безгрижно спеше под една бука.
Млечко изтръпна. Отново го облада снощният страх. Нима не бяха се свършили още страданията и опасностите. Уви, той и не подозираше, че от сега нататък те щяха да бъдат постоянни спътници в живота му. Ала време за мислене нямаше. Свирепото животно се приближаваше все повече към спящия мъж. И, като че ли за проклетия, той се размърда. Ако би лежал неподвижно, животното не би му направило нищо, защото мечката никога не напада спящ или мъртъв човек.
Сега тя изръмжа и се изправи на задните си крака, готова да се хвърли над жертвата си. Някаква необикновена смелост изпълни Млечка. Той се хвърли върху мечката и с всичка сила я удари с острието на брадвата по тила. Животното се олюля, изрева страшно помъчи се да стане, но още един удар и то застина мъртво.
Спящият дотогава мъж се пробуди и ужасен загледа убития звяр и своя неочакван спасител. После скочи и сграбчи в прегръдките си Млечка:
- Братко българино! Господ те изпрати да ме спасиш!
Той го загледа изненадан:
- Я! Та ти си бил дете! Господи, Господи! Какви чудеса стават! Едно дете да убие мечка стръвница и да спаси мене от смърт. Как се казваш, юначе?
- Млечко, - отвърна момчето и се отпусна на пътеката. Страхотиите от преживяната нощ и борбата с мечката го бяха съвсем изтощили. Мъжът коленичи до него и го замилва със силната си, груба ръка. На момчето се стори, че го милва пак добрия му дядо Дивисил - бедният старец, останал сега студен труп в Калофер.
И макар, че му се искаше да бъде силен и мъжествен, макар че се мъчеше да изглежда като истински горски юнак - не се сдържа: на ресниците му затрептяха сълзи, той прегърна спасения от мечините зъби мъж и захлипа на рамото му.
- Не плачи, Млечко, - кротко заговори мъжът. Не плачи, а спокойно ми разкажи, какво те е довело до тука... В гората не ходят малки момчета! Балканът е страшен! Разкажи ми, хайде!
Млечко заговори. Думите му отначало прекъсвани от хълцания и въздишки, постепенно станаха спокойни и твърди. Когато завърши, в очите на мъжа блестяха сълзи:
- Юнак си ти, Млечко! Истински юнак! С тези слаби детски ръце да убиеш двама разбойници и една мечка! Господ ще те пази тебе и ще те направи прочут народен закрилник - също като Калофер войвода!
Като помълча малко, той запита:
- Ами сега, какво мислиш да правиш? Къде ще отидеш сам самичък с тристата жълтици? И тебе ще те намерят разбойници и ще те ограбят.
- Не зная,- отвърна Млечко. - Ще ми се да събера вярна дружина и да тръгна из планината. Да отмъщавам на народните душмани. Войвода искам да стана!
Мъжът се усмихна:
- Малък си още, Млечко... Малък си, ала...
Той изведнъж се оживи:
- Слушай, искаш ли да те заведа при една юнашка дружина?
Няма да си войвода, но ще бъдеш хайдутин докато отраснеш! Такива юнашки сърца не се намират всякога! Искаш ли, а?
- Искам, разбира се! - отсече момчето. - Много искам, само че не вярвам да ме приемат в дружината... Войводата на горските юнаци ще рече, като тебе, че съм малък...
Мъжът се разсмя и разтърси момчето:
- Няма да рече тъй, Млечко! Няма да рече, защото вече го рече, а после разбра, че и момчета като тебе могат да вършат юнашки дела! Сещаш ли се сега? Аз съм войвода на юнашката дружина в която искам да те заведа! Мене ме знаят в десет каази наоколо... И ти може да си чувал името ми...
Той замълча и загледа момчето, сякаш му даваше време да се подсети с кого говори. А Млечко гледаше случайния си познайник с широко отворени очи.
- Дядо ми е разказвал.. започна той. Мъжът го превари:
- Мене ме викат Желяз войвода. А ти ще ми бъдеш верен побратим, защото ме спаси от стръвницата. И ще носиш славно име, каквото подобава на такъв юнак: всички ще ти викат Млечко- Боримечко!
Слънцето се издигна високо над Кадемлия и като голямо огнено око надникна потайните гънки на планината. На една малка полянка то съгледа десетина мъже огънати в клашници, с големи рунтави калпаци и с кремъклии пушки. Тия мъже бяха славните хайдути на Желяз войвода.
Главатарят и неговия нов побратим седяха сред купчината хайдути. Млечко гледаше с любопитство тези силни и снажни мъже, които бяха оставили спокойния живот по селата и градовете, само да отмъщават на народните душмани, а Желяз войвода с тих, равен глас разказваше патилата на новия хайдутин. Когато той завърши, гората екна от гласовете на хайдутите:
- Да си жив, Млечко-Боримечко! Да си ни жив, нов побратиме! Дълги години да шеташ по Балкана и да отмъщаваш на тираните!
Млечко мълчеше с отпусната на гърдите глава. През мисълта му преминаваха кървавите образи на двамата разбойници, но сега те не го плашеха. Защото над тях заставаше тъжният поглед на дядо му Дивисил, който сякаш го молеше за възмездие.
И малкият Млечко се закле, тихичко, само пред себе си и пред спомена за нещастния си дядо се закле да отмъщава на тези, които ограбваха, измъчваха и избиваха беззащитните българи. Тука, на хайдушкото сборище, на Млечко му стана ясно, че не е мъчно да отмъщава. Край него седяха най-смелите и най-прочути хайдути по цяла Стара планина и го приемаха за свой побратим! Какво че бил малък?! Между хайдутите той ще отрасне по-скоро и по-мъжествен ще стане. За такова щастие той не бе и помислял досега. Винаги с трепет слушаше приказките на дядо си за хайдутите, но че ще ги види някога и че сам ще бъде хайдутин, като тях, не бе и сънувал.
Мислите на Млечка сякаш се предадоха и на войводата.
Един от хайдутите запита:
- Защо мълчиш, Желяз войвода? Не се ли радваш, че имаме нов побратим в дружината си?
- Радвам се, братя,- тъжно отвърна войводата, - Радвам се, че има такива юначни български деца, но ми е мъка, че вече и децата ще трябва да въртят сабли и да стрелят с шишенета срещу турците...
Новият живот се хареса на Млечко. Сам Желяз войвода се зае да го учи да стреля с пушка и чифте пищови, да върти сабля дамаскиня и да се катери по скалистите зъбери на Балкана, като дива коза. И свободният живот на чист въздух много скоро го направи истински юнак. За едно лято той отрасна с цяла педя, а мишците му станаха жилави, като планинските габъри. Планината не го плашеше със своите потайности; не се боеше от зимните виелици и от снежните преспи, защото тогава хайдутите прекарваха в някой затулен от вражески очи дол в добре построени и затоплени колиби.
Колко хубаво беше зиме между хайдутите!
По-старите приказваха за юнашки подвизи на стари и забравени вече народни закрилници, а младите слушаха с полуотворени уста и сърцата им биеха силно, силно — да се пръснат.
Така преминаха пет години от деня, когато Млечко за пръв път бе дошъл между хайдутите. През това време той беше възмъжал, много пъти бе се борил с турски потери и с народни изедници, бе свикнал на юнашкия живот и бе удивил всички с храбростта си. А Желяз войвода се гордееше с него, като със свой син или по—малък брат! Млечко му беше най-верният помощник, макар, че имаше много по-стари и по-славни юнаци от него в дружината. Тази есен бе топла и слънчева. Желяз войвода се бе опуснал с момците си в един дол, където смяташе да иззимуват и напролет да подновят борбата си с поробителите на България.
Тесният, засенчен от млади буки дол бе най-удобното място за укриване на хайдушката дружина. Неговата сгушеност в планината, стръмните скали, които го ограждаха и многото поверия, разправяни от суеверните овчари и козари, го правеха съвсем необитаем. А за преследваните хайдути тъкмо това бе най-надеждното убежище.
Желяз войвода познаваше добре пътя за този дол. Наистина, необикновен път! Той минаваше през една тъмна, влажна пещера, чийто вход откъм горската пътека се скриваше зад ниски храсти. През тази пещера в един слънчев есенен ден Желяз войвода преведе своите хайдути, разтършува целия дол, определи постовете и спокойно се приготви да срещне дългата зима. Слънцето се наведе над високите върхове. Последните му лъчи разляха огнени багри по върховете на буките. Късият есенен ден бързаше да си отиде. Бодрите постове обхождаха дола и се вслушваха във всеки шум. Изведнъж те забелязаха, че по стръмнината към тях се спуска, почти само със скокове, някакъв непознат мъж в селски дрехи.
- Стой! - викнаха едновременно и тримата хайдути. - Кой си ти и какво те води тука?
- Свой! - отвърна непознатият запъхтяно. - Искам да видя Желяз войвода! Заведете ме при него! Много нещо имам да му кажа!
Пред хайдутите стоеше един момък облечен в празнични дрехи. Ръцете и лицето му бяха зацапани със засъхнала кръв. Едва се държеше на нозете си от умора.
- Българин ли си?- запита го един от хайдутите.
- Не го ли виждаш?- викна другарят му. - Прилича на човек, а не на звяр! То ще рече, че не е турчин, а българин, като тебе и мене!
- Водете ме по-скоро при войводата! - настоя пак окървавеният момък.— Бързо ме водете, братя! После ще бъде късно!
Хайдутите го поведоха към дъното на долинката, където Желяз войвода си почиваше край един буен огън. При вида на окървавения българин той скочи и бързо запита:
- Казвай, момко, какво те води? От кръвта по лицето ти се вижда, че не идваш за нещо весело!
- Лошо, войводо! Голяма мъка ме води при тебе. Днес се готвех за празник, а то...
Той не доизказа думите си и заплака.
- Говори, момче! - сопна се войводата. - Плачът е за жените! Мъжете не бива да плачат, а да се борят! Разказвай!
- Днес се готвех за сватба, войводо. С неколцина другари взех девойката, която си бях избрал за невеста и с песни и свирни тръгнахме за към черква. Тогава насреща ни се зададоха осверепели низами. С диви викове и изстрели те ни нападнаха. Двамина грабнаха годеницата ми, метнаха я на един кон и препуснаха, като вихър. Аз се спуснах към един от нападателите, повалих на земята и може би съм го убил. Ала изведнъж ме връхлетяха десетина турци и едва се спасих. Научих, че някакъв паша харесал годеницата ми и заповядал да я отведат в харема му. Ще минат наблизо от тука. Разпитах овчарчетата и слава Богу, можах да те намеря. Помогни ми, войводо! Всичката ми надежда е в тебе!
Желяз събра вежди и гневно процеди през зъби:
- Зверове нечестиви!
После се обърна към събраните хайдути:
- Момчета, грабвайте оръжието си и бързайте след мене.
Грехота е да оставим една християнка в ръцете на турците! Бог да ни е на помощ!
Той потърси с очи Млечко и му подвикна:
- Млечко побратиме! Развей хайдушкия байряк!
Край широкия път бяха залегнали хайдутите на Желяз войвода. Над тях се вееше сиво-зеленото знаме и весело плющеше. Отдолу, откъм равнината се чу скърцане на кола и конски тропот. Това беше керванът с откраднатата девойка.
Когато грабителите се изравниха със скритите хайдути, прогърмя мощният глас на войводата:
- Огън!
Екна гърмеж. Ехото повтори зловещия трясък. Чуха се стонове и писъци. Изненаданите низами не смогнаха дори да стрелят, ала
един от тях извади саблята си и с нея нанесе силен удар на Желяз войвода.
Само за миг Млечко, който вееше байрака зад войводата остана втрещен, а сетне като котка се хвърли върху конника и заедно с него се повали на земята.
- В ръцете ми си, разбойнико! - изрева той и с всички сили удари турчина по лицето, - Сега ще видиш как се ранява войвода на толкоз-мина дружина!
В устрема си той не виждаше какво става около него; после внезапно чу някой да вика:
- Войводата е ранен!
Той изпусна полумъртвия турчин и се затече към дружината Желяз войвода лежеше между своите верни юнаци, из гърдите му бликаше алена кръв, очите му бавно гаснеха. Малко по настрана двамата годеници бяха коленичили и плачеха. От разбойниците турци нямаше нито следа.
Млечко се отпусна на колене до своя най-близък приятел.
- Ще мине, войводо! Старият дядо Слав разбира от рани...
Той ей сегичка ще те превърже и всичко ще мине!
Желяз войвода тъжно се усмихна:
- Празни надежди са тези, Млечко побратиме! Аз си отивам вече. Угодно било на Бога да ме прибере. Двайсет и пет години скитах по планината и отмъщавах на враговете! Стига ми толкова! Нали паднах в бой?! Тази ми е наградата!
- Не говори така войводо! Още дълги години ще ни водиш ти по хайдушките сборища, по юнашките извори! Не говори!
Напразно старият хайдутин дядо Слав се мъчеше да спре кръвта, бликаща от ранените гърди на Желяз войвода. Старческите ръце трепереха и по страните се стичаха сълзи. Старецът беше виждал много рани, и добре знаеше, кои са смъртоносни.
Желяз войвода се повдигна и седна. Отнесоха го до една бука, а всички седнаха около него. Тогава заговори. Гласът му беше слаб и хрипкав, не такъв, какъвто беше когато заповядваше на хайдутите си да се бият с турците.
- Братя, прощавайте! Искам да се изповядам, като всеки християнин. Вие ще ми бъдете изповедници: на нито един добър човек зло не съм направил. Отмъщавах само на злите, които погубват народа ни. С чисто сърце отивам при Бога. Силите го напуснаха. Той се задъха, ала можа да продължи:
- Продължете моето дело! Изберете из между си най-достойния и го направете войвода... А ти, Млечко, венчай онези млади хора. От моя страна ги венчай! Все едно, че аз ще им съм кум!
Той се опита с ръка да посочи към разплаканите годеници, но десницата му падна като отсечена и очите му се затвориха.
По целия Балкан се понесе вестта, че Желяз войвода юнашки загинал, за да запази една християнка и че неговите хайдути избрали за войвода едно петнайсет годишно момче.
Зачудиха се селяните и мислеха:
- Как ще може едно дете да се бори с турските пълчища и да ни закриля нас бедните от душманско иго?
А това момче сякаш беше магесник. То се явяваше навсякъде, където бедната, безправна рая имаше нужда от защитник, наказваше злосторниците и изчезваше без да остави следа. Затова името му се понесе от уста на уста наравно с имената на най-големите юнаци и войводи, на най-големите народни закрилници:
- Млечко войвода!
Такава сватба не беше ставала в Калофер. През лятото още слязоха от Балкана някакви странни майстори-зидари, разпитаха къде е била къщата на дядо Дивисил и за два месеца време сред запустелия двор изградиха такава хубава къща, че биха завидели на стопанина ѝ и най-големите богаташи от Пловдив и Одрин. Зачудиха се калоферци за кого ще е тази къща и попитаха главния майстор, а той се усмихна и рече:
- Не ще си спомните стопанина на тази къща, защото той от малък още е излязал из града ви. Още като бил момчерлаче дядо му Дивисил му дал триста жълтици и с едни карловци абаджии го изпратил във Влашката земя. Работил този момък там, натрупал богатство и, като му домиляло за Калофер, рекъл да се върне, та тука да се задоми.
- Да не би да е Млечко дядо Дивисилов?- запита една прегърбена бабичка.
- Той, той! Същият! И невеста си е избрал. Загорка ще си доведе в Калофер.
И сватбата стана. Навръх Кръстовден от казанлъшкия път се зададе богата кочия, а в нея една хубавица, като царската дъщеря от приказките. Около кочията петдесетина млади мъже на хранени коне. Цял град излезе да види сватбата на Млечка, макар че никой не можеше да го познае - такъв снажен хубавец, облечен с богати дрехи, яхнал чер жребец - чудо!
Само неколцина старци поклащаха глави и мълвяха:
- Не ни се струва да е търговец този мъж. Сякаш е горски цар. Да не би да е същият Млечко войвода, за когото пеят младите по тлъки и седенки?
Но никой не смееше да каже високо, какво мисли: турците се бояха от отмъщение, а българите се радваха, че ако наистина техният съгражданин е Млечко войвода - никакво зло не ще ги сполети от турците.
Заживя Млечко със своята невеста в новата къща. Есен и зиме прекарваше в Калофер, а щом пукнеше пролет опътваше се към Влашката земя. Излизаше тогава мало и голямо да го изпроводи накрай града. Като богат търговец Млечко раздаваше на децата и сиромасите пари за проводяк, целуваше булката си и своята мъжка рожба и пришпорваше хранения жребец. Ала щом се загубеше от очите му Калофер, той не поемаше по широкия царски път, а кривваше из една тясна планинска пътека и отиваше до същата хайдушка поляна, където-някога го беше завел Желяз войвода. Там го чакаха юнаците му, накичени с чимшир и здравец и с юнашки песни го посрещаха.
Така беше до 1864 година. Тогава страшна напаст нападна поробената българска земя грозни разбойници турци, които идваха някъде из южни Родопи и се наричаха сами кърджалии, сиреч полски разбойници, започнаха да нападат китните български градове и села да ги ограбват и опожаряват, да избиват населението. Кърджалиите не закъсняха да нападнат и Калофер. Млечко войвода беше в планината, когато му донесоха страшната вест. Като вихрушка се понесоха хайдутите към града, ала стигнаха късно: още от върха над Калофер те видяха, какво бяха направили разбойниците: цялото цъвтящо балканско селище се бе превърнало в една грамадна клада, която издигаше пламъци до небето. Обезумял от гняв, потресен от мъка за жена и рожби Млечко се втурна в горящия град. Но никого не намери. Кърджалиите бяха избили българите, бяха ограбили домовете им и бяха ги запалили.
Едва на третия ден хайдутите намериха своя войвода. Той бе седнал на един камък сред двора на някогашната си къща и с препълнени от сълзи очи гледаше димящото още пепелище. Хайдутите се наредиха около него и свалиха калпаците си. Никой не продумваше. Разбираха мъката на своя вожд. Но сякаш никой от тях не познаваше волята му.
С един поглед той обгърна момчетата си и викна:
- Сега ще разберат турците, кой е Млечко войвода! Досега аз вярвах, че и между тях има добри хора. От този ден насетне за мене няма добър турчин! Смърт на враговете! И царските заптиета са другари на кърджалиите. След мене, братя!
Още същата вечер двама дрипави селяни се спряха пред къщата на каймакамина в Казанлък. Те похлопаха на пътната врата и казаха на ратая да съобщи на турския управник, че искат да го видят лично и да му съобщят голяма новина.
Когато ги заведоха на чердака при каймакамина и двамата селяни се отпуснаха на колене, както заповядваше турският закон: не биваше раята да стои прав пред един ага.
- Е, какво ще ми кажете, неверни кучета? - изсъска каймакаминът. - Мислете му, ако не е важна новината ви: ще ви обеся сред чаршията на града.
По-старият от двамата селяни заговори:
- Господарю, хванахме страшният хайдутин Млечко войвода.
- Какво казвате?- скочи турчинът. - Ако сте хванали Млечно, ще получите по една кесия с жълтици. Казвайте, как и къде сте го хванали?
- Господарю, нека да ти кажем истината: не сме го хванали, защото ти знаеш, какъв юнак е той, ала го намерихме в планината ранен на умиране. Момчетата му го оставили на една поляна и избягали да се скрият от кърджалиите. Това дойдохме да ти кажем: Още сега вземи няколко заптиета и ела с нас да ти покажем, къде е този султански неприятел.
Каймакаминът засия от радост. Наградата която правителството даваше за залавянето на Млечко войвода беше толкова голяма, че той можеше да живее до дълбока старост без да работи нещо.
- Ранен ли е, казвате? Тогава три заптиета ще ми са достатъчни.
Разбира се, господарю! - каза единият селянин. - Заптиетата само ще се погрижат да го снемат до Казанлък. За битка и дума да не става. Млечко е толкова ранен, че може докато стигнеме да умре.
- Да бързаме тогава! Ей сега ще се приготвя!
Наистина, той се приготви почти на часа и тръгна с три заптиета подир селяните. Конете ги отнесоха бързо до планината, а оттам, по тясната пътека тръгнаха пешком. Нощта беше вече настъпила и никой не обърна внимание на една нощна птица, която пронизително изписка, когато преследвачите на славния войвода наближиха поляната. На този писък отвърна друга птица, а сетне трета. През стволите на дърветата блестеше огън.
- Ние му запалихме огън, - обясни единият водач на ухото на каймакамина. - Запалихме огъня, за да можем по-лесно да познаем мястото, когато те водим. Групичката внимателно се приближи към поляната. Наистина, край големия огън лежеше един човек.
- Ей къде лежи, — прошепна водачът.
Каймакаминът се озърна и смело тръгна към неподвижния войвода. След него на поляната се подадоха и заптиетата. Водачите останаха по-настрана и някак дяволито се спогледаха.
- Ставай, разбойнико! - изрева турчинът - Най-сетне те хванах! Сега ще видиш как се избиват правоверни мюсюлмани! Ставай!
Раненият се размърда и простена:
- Не мога, господарю! Ранен съм! Тежко съм ранен!
- А, така ли? Ето ти още една рана!
И с всичка сила ритна страдалеца.
Но стана чудо. С един скок Млечко войвода се хвърли над турчина. Трите заптиета изтръпнаха. Отначало се опитаха да повдигнат пушките си, ала веднага се отказаха, защото иззад всяко дърво, ограждащо полянката се подадоха въоръжени хайдути. Дори двамата хрисими и смирени водачи бяха загубили страхливия си робски вид и стискаха здраво в ръцете си дълги кремъклии пушки.
На следния ден казанлъчени бяха изненадани от едно необикновено и зловещо зрелище: сред града, на стряхата на джамията бяха обесени каймакаминът и три заптиета. На гърдите на каймакамина беше закачена бяла хартия с надпис:
- Щом турците се сдружават с кърджалиите да избиват мирното население, това ще ги постигне! Защитник на българите - Млечко войвода.
Годините си отминаваха една след друга. И с всяка отминаваща година юнашките дела на Млечко и дружината му се увеличаваха. Но войводата не беше вече същият. Не беше засмения и разговорлив юнак, от чиито устни не падаха шегите и песните. Беше станал съвсем друг човек мрачен, замислен, студен и затворен. Още десет години води дружината си, а една вечер събра всички хайдути и им каза, че трябва да се сбогуват.
- Не мога вече, братя! - прошепна той с отпаднал глас. - Не мога хора да гледам. Верни сте ми били - верен съм ви бил толкова години. Сега трябва да ви оставя! Изберете си нов войвода и продължете юнашките си дела... А аз ще тръгна по свой път! Хайдутите мълчаха с приведени глави. Най-сетне един от първите помощници на войводата се одързости и запита:
- Да не си се уморил на юначество, Млечко войвода? Да не ти е дотегнала пушката и да ти е омръзнала саблята? Или, дружината ти е опротивяла?
Млечко войвода го изгледа из под вежди, приближи до него прегърна го, целуна го като брат и заплака. Откак го помнеха неговите момчета, нито веднъж не бяха виждали сълзи в очите му. А сега - страшният войвода плачеше. И нареждаше с глас:
- Не ми е омръзнал, братя, славният хайдушки живот, ала мъката ми е такава, че гледам час по-скоро да ме прибере Господ. Вече нищо не ми е останало на този свят. Затова реших сам да тръгна из Балкана. Сам ще отмъщавам на турците, докато най-сетне дойде и моят край.
И без да даде време на хайдутите да се опомнят и да го раздумат, обърна се и изчезна в горската мрачина. Оттогава никой не можеше да го види. Знаеха го, че е жив и здрав, защото намираха труповете на изедници турци пронизани от неговата пушка и носещи все същия страшен надпис. Млечко войвода бе станал като самотен вълк, който е по-страшен и по-опасен от цяла глутница. Търсеше старият хайдутин смъртта, ала тя не искаше още да дойде при него и да го повика. През хиляди премеждия го водеше, но не го вземаше със себе си. Искаше ѝ се, сякаш старият хайдутин да направи още един, последен, необикновен подвиг и тогава да вземе душата му. И подвигът стана.
Един ден Млечко войвода попадна в турска засада. Двайсет низами го обградиха на една поляна, но не побързаха да стрелят отгоре му, защото ясно виждаха, че голямата плячка не ще им се изплъзне из ръцете. Старият хайдутин не се опита да вдигне пушката си. Видя, че е безполезно и само се усмихна:
— Приближете се! Не се плашете! Най-после дойде и моят час! Ала не чакайте от мене нито дума за милост! Не ви ща милостта. Затова ви казвам: бързайте да ме убиете! Оставите ли ме, ще съжалявате.
Водачът на заптиетата се изсмя презрително:
— Много бързаш със смъртта, разбойнико, но има да почакаш. Ще те развеждам от град на град в Пловдив, в Одрин, в Цариград ще те заведем! Нека и султанът да види, какъв хайдутин сме хванали!
Млечко войвода повдигна рамене и подаде ръцете си да ги вържат. Две от заптиетата побързаха да омотаят славния хайдутин с въжета, а водачът им го блъсна да падне на поляната.
— Псе, - изръмжа Млечко и изви главата си настрана. - Ако ръцете ми не бяха вързани...
- Какво каза? - наведе се над него турчинът и в очите му блесна гняв. - Повтори думите си, гнусно куче! И ти и целият твой народ сте презрени роби!
Неземен пламък изгря в очите на Млечко войвода:
- Господи, дай ми сила за това последно изпитание!
Мишците му се опънаха, дебелите важета изпращяха, като прегорен коноп и се разкъсаха. Преди турците да разберат, какво става между тях застана непобедимият войвода:
- Проклетнико, за мен би могъл да кажеш всичко и бих ти простил, но ти похули моя народ! За тази хула ще те убия!
Жилестите му ръце изтеглиха саблята на турчина, замахнаха и острата стомана изписка във въздуха, като зловеща птица. Никой не можа да излезе из поляната. Някакъв дух поддържаше десницата на стария народен закрилник, който не можеше да понесе да обиждат народа му. Двайсет трупа останаха на малката балканска поляна. Тогава Млъчко войвода захвърли саблята на турчина, извади из кожената си вулия един лист бяла книга и с едрия си почерк за последен път написа присъдата на избитите врагове. После изтри потта от челото си и потъна в горския гъстак. Никой вече не чу за Млечко войвода.
Моми и момци пееха за него по жътва, по тлъки и седенки. Свиреха за него стари гуслари по сборове и панаири. Ала никой не бе научил какво е станало с него. Много години по-късно един прегърбен беловлас просек премина през улиците на Калофер. Той се спря само за миг пред някогашния двор на Млечко, загледа със старческите си сълзливи очи купчината камъни останали на мястото на някогашния хубав дом и тъжно поклати глава. Една съседка - млада и хубава жена - притърча насреща му и викна засмяна:
- Отбий се у нас, старче. Отбий се да починеш и да похапнеш, каквото Господ дал.
Просекът отново поклати глава:
- Не съм гладен, дъще. Донеси ми само малко водица да си разквася устата.
И когато изпи донесената му вода пусна в шепата на жената една жълтица. Сетне се извърна и отмина с провлачения си старчески ход. Високо навръх Балкана в едно малко манастирче замръкна старият просек. Той се промъкна страхливо през манастирската порта и поиска от един прислужник да го заведе япри игумена. И на благочестивия старец просекът дълго шепна нещо. Игуменъ го гледаше с широко отворени очи и навремени се кръстеше набожно. Когато просекът завърши разказа си игуменът стана от стола си, пое ръката на просека и я целуна:
- Благодаря на Бога старче, че те изпрати в моя манастир. - Знаеш ли че тука, до черквата е погребан и един друг войвода? Сам Калофер войвода е погребан.
— Знам, - промълви просекът — Затова дойдох. Почувствувах, че наближава краят ми и дойдох, за да почиват костите ми до костите на Калофер войвода. Нали по неговия път ходих толкова години из Балкана?!..
Тъй свърши дните си Млечко войвода.
