НЕЗАБРАВИМОТО ТВОРЧЕСТВО НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Истинското му име е Светозар/Светлозар/ Акендиев Димитров. Неговият родов корен дълбоко е враснал в земята на Българския Северозапад, макар че този свят мъж се ражда в Русе на 11 януари 1905 година. Най-известният му псевдоним е Змей ГорянинЗа тези, които не знаят, той е автор на повече от 50 книги - повести и разкази - значителна част за деца и юноши, стихосбирки, епиграми. През 1944–1945г. Змей Горянин е обвинен от Народния съд във "великобългарски шовинизъм", поради интереса си към българската история, който расте покрай издирването на материали за художествените му творби. Осъден на една година затвор, но и на пълно заличаване от литературния живот, творбите му са иззети от обществените библиотеки. Когато на 13 декември 1945 г. излиза от затвора, неговите „идейни наставници” Георги Караславов, Христо Радевски и Младен Исаев няколко пъти му предлагат да се разкае публично, за да бъде реабилитиран. Той отказва. Никога не пада духом, нито се озлобява, а приема всичко със смирение, не отвръщайки никога на насилието по какъвто и да било начин. Авторът намира утешение в малката обител "Седемте престола", сгушена в Стара планина, близо до Елисейна, където в продължение на 7 години до смъртта си е доброволен заточеник. Умира на 25 август 1958 година (при неизяснени обстоятелства – Ю.Й.). Повече информация Сред буйната зеленина на манастирските покои се гуши малко паметниче с надпис. В манастира Змей Горянин създава своето голямо поетично творчество, една малка част от него успява да публикува в „Църковен вестник“ и „Духовна култура“. „Знам, че съм писател и поет по Божие вдъхновение и по призвание. Знам добре това. Но какъв е творческият ми ръст, това само времето ще отмери.“, пише в дневника си Светозар Димитров в последната година от живота си. Събрах неговите книги, разкази и стихове с желанието всеки да се докосне до незабравимото творчеството на този забравен писател. Приятно четене Ви желая!

НА НОЖОТ

/страница из войнишкия ми дневник/
Змей Горянин
Рано сутринта над Бабуна-планина се повдигна розова мъгла. Ние се изплашихме:
- Ще вали цял ден!
Старите балканджии се засмяха:
- Хайде-де! И днес ако вали - чудо ще бъде!
- Ами мъглата? - запитахме ние.
- Остави мъглата настрана, сине! - отсече дядо Спиро. - По нея си знаем ние, че дъжд не пада кога да е! И тогава имаше мъгла!
- Кога тогава, дядо?
- Едно време... Нали ще отидем там - ще видите! Още го помня- момчерлак беше...
- Кой, дядо Спиро? -
Старецът махна с ръка, избърса една сълза от лявата си буза и бързо започна да пълни малката си глинена луличка. Това беше знак, че няма да разказва повече. Познавахме го вече отдавна и бяхме свикнали на обичаите му.
Започнахме да се стягаме бързо. А войнишкото стягане е лесно: щом си лъснеш ботушите и запашиш на кръста си широкия ремък с ножа - вече си готов. Жените донесоха да закусим: проста и богата българска закуска - мляко, мед, сирене и широки порезници пшеничен хляб.
- Да вървим!
Дядо Спиро очука луличката си в каменния перваз на огнището, тикна я в пояса си и тръгна пред нас.
Догонихме го до пътната порта.
- Има два пътя - рече той. - Единият е по-хубав, но е далечко. А другият е козя пътека, но по него ще стигнем преди да се издигне високо слънцето и да напече. Хайде да побързаме!
Лек е пътят и планината. Гърдите дишат бързо, сърцата бият в самите слепи очи, но очите се пълнят с красотата и прелестта на пролетното утро. Сгушена в храстите птичка с пъргави звуци изказва радостта си от изгрялата свобода. Едно орле подскача на една скала и се опитва да лети.
В немощния плясък на крилата му се долавя:
- Аз ще стана голяма и силна птица. Ще летя над планините на свободна Македония и на всички ще разказвам, какво съм видял.
- Е, какво си видял? - пита го една весела катеричка и подскача от клон на клон.
- Видях войната! - изплясква с криле орлето.
- Аз бях на най-високите клоне и пак не я видях! - отвръща катеричката. - Ти лъжеш!
- Не лъжа! - обижда се орлето. - Нашата скала е по-висока от най-високите дървета! От там видях войната... Донесоха я на крилете си железните орли. Сега вярваш ли?
Не чухме отговора на катеричката, защото ни подвикна дядо Спиро.
- От тук, момчета!
През една едва забележима пътека се измъкнахме на самия връх - прочутия връх Ножот.
Дядо Спиро почтително свали калпака си, набожно се прекръсти и промълви едва чуто:
- Бог да го прости!
Ние го наобиколихме.
- На това място се води боят. Утрото беше пак такова розово, и Бабуна пак беше покрита с мъгли. А като се издигна слънцето, небето се прочисти и проясни. Припече. Сякаш и самото небе се готвеше за бой... Сутринта четата излезе из нашето село, а по стъпките ѝ вървиха турците. Водеше ги Енвер-бей - прочутият генерал. Вие навярно сте го чували.
Мълком кимнахме. Дядо Спиро обгледа малкия гол връх и въздъхна:
- Четниците бяха петдесет и четири души, а Енвер бей идваше с три хиляди войници... Цялото село изтръпна. Знаехме какво щеше да стане... Ах, ако можеха да избягат!...
- Турците накараха селяните да излязат с колите си към върха, за да пренасят куршуми, храна и вода.... Аз бях с първите коли, ей там до онази падинка... Към обед един офицер изпрати мен и още двама селяни да донесем писмо на войводата да се предаде. Тогава го видях: толкова години вече, а още го помня, като че е било вчера.
- Ами какво отговори войводата? - запита един от другарите.
- Какво ли? - стрелна го с очи дядо Спиро.
- Какво може да отговори един лъв? Изсмя се и каза да кажем на Енвер бея: "Ние не сме разбойници, а борци за свобода!" - Тъй му кажете, каза, и ни гледа засмян... Тогава му целунах ръка и заплаках. Запитах го:
- Как се казваш, войводо?
- Петко Койчев. Кажи на селяните името ми!
Да поменуват моята дружина!
- Ние се върнахме при турците. Почна се боят. А от върха всички чувахме да се носи само един вик: "Да живее България!". После изведнъж затихна всичко... Турците помислиха, че борците са избити, а не било то! Нашите момчета, като си свършили куршумите си, възпламенили последните си бомби и легнали над тях... Ех, ех!... страхотия!
Ние стояхме като попарени! Нима е възможно такова самоубийство?
Дядо Спиро сякаш разбра мислите ни и се усмихна:
- Чудите се защо се самоубиха тези момчета ли? Да ви кажа! Защото свободата е сладка! Който е бил роб - знае горчилката на робството. С тази горчилка живяхме до днес!
Старецът тръсна глава:
- И аз едва от няколко дни разбрах защо се усмихваше Петко Койчев, когато му целунах ръка. Той знаеше, че ще дойде време да му благодарим всички за свободата.
***
Бабуна-планина сияе, огряна от слънце. Катеричката е повярвала на орлето и лакомо гризе някакво клонче. Птичката, сгушена в храстите, продължава да пее волна песен, а малкото орле разперва слабите си още крила и крещи:
- Аз ще стана могъща птица, голяма птица и силна птица и ще се боря за свободата.
май, 1941 г. Велес

ДАРЕТЕ И ПОДКРЕПЕТЕ

Описание Сума
Дарение BGN

Дарете в евро