Априлското въстание бе разгромено из Родопите и Средна-гора още димяха пепелищата на опожарените български села. Труповете на невинно избитите жени и деца не бяха погребани. Кучетата, останали без стопани, виеха по цяла нощ из запустелите селища и сякаш със страхотията на своя вой искаха да разбудят заспалата съвест на Европа и да я заставят да се бори за свободата на България. Страшна беше тази пролет!
Жертвата беше ясна. За никого не можеше да се помисли, че ще успее да се спаси жив от борбата с хилядния враг. И сякаш увереността, че ще умрат, караше борците да бъдат по-смели и сърцати.
Пътят на четата беше славен и страшен, покрит с пресни гробове и с ивица алена кръв. После умря войводата. Високото му чело бе простреляно от черкезки куршум. Очите му за последен път погледнаха чистото синьо небе на Родината и се затвориха. Тогава през слънцето мина едно тънко черно облаче, за да закрие от светлия му поглед смъртта на героя.
Четата се разпръсна.
Петима четници, водени от телохранителя на войводата Перо, тръгнаха на запад, за да се опитат да се прехвърлят в Сърбия.
О, техният път не беше лек!
Всеки имаше поне по една рана. Бяха гладни. Не бяха спали нито една нощ, както трябва, защото на всяка крачка очакваха да срещнат турски потери. През деня се гушеха като зверове из потайните долове. Хранеха се с папратови корени или букова шума. Лицата им небръснати, изцапани с кръв и прах, жълти от лишения - бяха страшни. Понякога помолваха за къшей хляб случайно срещнат овчар, но той бягаше от тях, кръстейки се и шепнейки молитви: смяташе ги за призраци, излезли из гробовете.
А границата беше още далеко...
На шестия ден те наближиха толкова до граничната пътека, че можеха лесно да розпознаят турските и сръбски граничари. За да не бъдат забелязани, нарочно се върнаха назад в гората и се спотаиха в една пещера.
Пещерата беше ниска и влажна, но за уморените скитници, тя беше по-богата от царски палат. Тук те се смятаха далеч вече от потерите. През нощта щяха да направят опит да минат границата.
Четниците се изтегнаха на студения каменен под и заспаха, като убити. Перо още пазеше четническия ред, макар да бяха останали само петтима, и остави да пази пред входа на пещерата въстаникът Христо Аврамов от Тетово. Ала, и той беше толкова уморен, колкото другите.
И защо трябваше да пази? Тук гората беше толкова гъста, че дори катеричките не можеха да минават през клонете. Той остави пушката си на земята, отпустна глава над свитите си колене и заспа, като праведник.
В това време по тясната пътечка се подаде една хрътка. След нея със злобно скимтене изкочи втора. Христо посегна към пушката си, но като видя, че зад хрътките се задават трима турци, осени го една мисъл и той се възползува от нея, толкова бързо, колкото бързо го бе осенила.
Вместо да влезе в пещерата и събуди другарите си, той излезе на пътечката, застана на четири крака срещу хрътките и започна да вие, като вълк. Кучетата изненадани се стъписаха: те никога не бяха виждали такова нещо!
Стъписаха се и турците. Единият от тях - по-възрастен човек - поклати глава:
- Нещастникът! Той е луд!
Христо едва чу думите му и скочи: лицето му се кривеше в някаква страшна гънка, очите му се блещяха, а устата му плюяха слюнки. Беше размахал дългите си кокалести ръце, като крила на вярърна мелница.
После изведнъж запя:
- Гълъби, гълъби, накъде сте литнали,
ако сте към нази, Господ да ви пази,
ако надалече да н’ви видя вече...
Четниците се бяха разбудили. Перо едва надникна през отвора и изтръпна. Той видя Христо и турците. Добре, че те не го видяха, защото го закриваше един камък.
Като се дръпна вътре той беше бял като платно и едва прошепна на другарите си:
- Вънка има трима турци, а Христо е полудял и се хили насреща им. Да му побелее косата на човек, като ги гледа! Бедният Христо!
- Той ще ни издаде!- изпъшка Янко.- Луд човек не знае, какво прави...
А вън Христо продължаваше лудуването си. Сега песента му стана по дива и грозна.
- Горкият човек!- повтори турчинът и се обърна към другарите си. - Хайде да се връщаме! От тук не се минава... Такива хора и Господ ги пази и звяр не ги закача...
*
Той подвикна на хрътките си и тръгна назад по пътеката. Христо продължи да върви подире им, като ту пълзеше на четири, ту подскачаше на един крак и пееше.
Четниците въздъхнаха с облекчение: песента заглъхваше все по-далеч и по-далеч.
- Грехота е да го кажа,- промълви Янко през сълзи, - ала биваше ли за един луд човек да отидем и петтимата?
В този миг ниските храсти, които закриваха отвора на пещерата се разтвориха и вътре се подаде рошавата глава на "лудия".
- Е, байновци! Изплаших ли ви, а?
От предишната му лудост нямаше нито следа.
- Това лудуване го измислих за турците. Знам ги какви са суеверни и как се пазят от луд човек. Ако бях гръмнал всички ни щяха да изтрепат, а с дудуванията си ги прогоних, та вече не ще посмеят да минат из този край.
Същият ден окаяните скитници се прехвърлиха през границата. Когато в Белград ги срещна Каравелов и ги запита как са се отървали, Перо му посочи Христо Тетовчанина и рече:
- Ей този лудият ни спаси!
сп. ДЕТСКИ ЖИВОТ, Пловдив, 1942/43
