Змей Горянин
През един слънчев ден в края на октомври, трима селяни вървяха край засенчения от големи върби бряг на Росица. Те приказваха оживено.
- Казвам ти, Станчо, викаше единият от тях. - че учението само обърква простите хора. Който става поп - да се учи, а който си е говедар и орач - да си гледа работата.
- Не си прав, бай Петко, и говедарят и орачът имат нужда от знание. Който не знае да чете и да пише той все едно, че е слепец.
Станчо беше млад мъж, висок и мургав, облечен спретнато и чисто. Бай Петко беше възрастен човек, нисичък и пълен. Третият им другар свещенник. Той се усмихна на Станчовите думи и кротко рече:
- Бай Петко, прав е Станчо. Ако не е била науката, ний и досега щяхме да бъдем варвари, а не християни.
- Добре де! Ама християнските книги са ги писали попове и калугери. Аз за тях не казвам. Думата ми е за простите селяни. Тримата се спряха под една сянка.
- Не си прав, бай Петко.
Я да седнем да си починем, - подкани старецът и снизходително повдигна рамене. - То, човек не може да ви наддума!
Те седнаха на сянка и се замълчаха. Пред тях се разтилаше обгорялата от есенното слънце мера, а по-нататък се чернееха засетите със зимница ниви. Няколко воловарчета се боричкаха.. А по настрана бе седнало едно момченце. То не участвуваше в играта, а беше вдълбочено в някакво занимание, което пътниците не можеха да разберат.
- Гледай и децата станаха други. Не е както едно време, - кама бай Петко. - Вижте онова хлапе. Не играе като другите деца, а се замислило, сякаш е старец.
В отговор на думите му Станчо викна:
- Ей, юнак, я ела насам.
Всички деца се огледаха, но само момченцето, до което се отнасяха думите, стана и тръгна към селяните.
- Добър ден, - поздрави то и застана смирено и почтително.
- Какво се беше замислил? - запита Станчо. - Защо не играеш с другарчетата си?
- Четях си една книжка. Защо ми е да играя?
Каква полза ще имам от играта?
- Браво, - викна Станчо тържествуващ, - видя ли, бай Петко, едно дете ти казва това. Разбра ли, че и децата сами искат да се учат?
- Как се казваш, момченце? - попита свещеникът.
- Киро.
- Кой те научи да четеш?
- Баща ми.
- Какво работи баща ти?
- Говедар е. Пък аз пася теленцата.
Сега и бай Петко беше удивен: сннът на един говедар да знае да чете! Чудно нещо!
- Ти не си за говедар, - каза той и ласкаво погледна детето. - Даскал трябва да станеш!
- Бих станал даскал, но няма кой да ме услови.
- Много си малък още, - засмя се Станчо.
- Малък ли? - обидено отвърна Киро, - тъкмо на дванайсет години съм. Нали знам да чета и да пиша. И другите ще мога да уча!
Петнайдет дни по-късно, в края на октомври 1848 г., малкият Киро бе повикан от чорбаджията на село Коевци, бай Петко, да учи селските деца. Условиха го за 115 гроша.
Тогава той беше най-малкият учител в цяла България. Но още тогава започнаха да го наричат Бачо Киро. Защото и по-старите го почитаха и по-учените го обичаха.
в-к НАРОДЕН ВЕСТНИК, София, 1942
➤ЗМЕЙ ГОРЯНИН-НЕЗАБРАВИМИ ТВОРБИ
