По разваленото шосе от Търново за Ловеч скрибуцаше една каруца. В нея пътуваха четирима низами и един окован във вериги въстаник: Тодор Кирков.
Отвеждаха го в Ловеч да го бесят.
Въздухът на ранното юнско утро тръпнеше от лек хлад. Лъхаше на гороцвет, на мента и мащерка. Ветрец шумеше в гората и отнасяше песента на косовете и авлигите далеч към равнината. По тучните злакове блестеше роса, сякаш Бог с щедра шепа беше пръснал по тревата скъпоценни камъни.
И в това прелестно, утро Тодор Кирков отиваше към бесилката. Защо? Защото беше вдигнал ръка против тиранина, който векове гнетеше цял народ!
Въстаникът беше доволен, беше изпълнил дълга си. Пролетта го изпращаше от този свят с песен и красота, защото знаеше, че той отива в друга по-хубава страна, където са сенките на велики мъже, на юначни мъже.
Горо ле, горо, зелена!
Ходят ли из теб хайдути
с Иванчо Сивов от Котел?
Гласът на осъдения на смърт се разля нашироко. Заптиетата се сепнаха. Най-старият - Емин ага - незабелязано стисна муската, която висеше на шията му. И прошепна:
- Защо пееш, Тодор ефенди?.. Нали знаеш къде отиваме...
И не доизказа. Достраша го от грозната дума: бесилка.
- Знам! Какво?- разсмя се Тодор, - Ще ме обесят! Голяма работа! Толкова хора са умрели и светът не се е свършил! Друго е важното, Емин ага! Да знаеш за какво си умрял! Който знае за какво е умрял, знае и защо е живял!
Емин ага спря колата и с очи даде знак на другарите си да слязат. Те се дръпнаха настрана и започнаха тихо да се сговарят. Тодор не ги гледаше, Той продължаваше песента си с чудното спокойствие, с което Христовите ученици са отивали на кладата.
Емин ага се върна при него, отключи веригите му и ги хвърли в дъното на колата.
- Иди си, Тодор ефенди, - каза той и гласът му бе тръпнещ от благородство. - Иди си! Грехота е да умре такъв юнак! Ние с другарите се наговорихме: ще се върнем в Търново и ще речем на агите от конака, че като сме минавали през гората излезли са комити и са те освободили... Ще изстреляме по един- два куршума на въздуха, уж че сме те преследвали и туй то!.. А ти ще избягаш във Влашко и ще си свободен... Иди си!
Само за миг примамливата мисъл премина през ума на въстаника. Само за миг го поблазни свободата, а сетне:
- Остави тази работа, старче! Аз не мога да избягам!
- Не! - настоя турчинът. - Иди си! Ние с другарите се спогодихме! Пак ти казвам, грехота е такъв юнак, който и пред бесилката пее, да умира!
- А пък аз пак ти казвам, че не мога да бягам! Ако аз избягам, вие всички ще отидете в затвора и децата ви ще гладуват. Агите от Търновския конак нямат вашата човещина!
- За нас не мисли, Тодор ефенди, - обадиха се едновременно две от заптиетата. - Ние ще се наредим някак.
Тодор ги изгледа с благодарност:
- Разбирам ви, агаллар, и не мога да бягам. Защото... аз съм се клел: свобода или смърт! Свобода не добихме - смъртта не можете да ми откраднете! Аз ще отида в Ловеч и ще умра! Ще си изпълня клетвата.
Конете сякаш разбраха неговата клетвена жертва и сами тръгнаха по разваленото шосе.
А над поробената земя отново прозвучаха звуците на старата юнашка песен:
Де гиди, горо, зелена!
де гиди, майко, хайдушка!
Забележка: Този разказ да се използва по случай годишнината от обесването на Тодор Кирков в Ловеч - 29 юни 1876 година ст. ст или 11 юли н. ст.
Отвеждаха го в Ловеч да го бесят.
Въздухът на ранното юнско утро тръпнеше от лек хлад. Лъхаше на гороцвет, на мента и мащерка. Ветрец шумеше в гората и отнасяше песента на косовете и авлигите далеч към равнината. По тучните злакове блестеше роса, сякаш Бог с щедра шепа беше пръснал по тревата скъпоценни камъни.
И в това прелестно, утро Тодор Кирков отиваше към бесилката. Защо? Защото беше вдигнал ръка против тиранина, който векове гнетеше цял народ!
Въстаникът беше доволен, беше изпълнил дълга си. Пролетта го изпращаше от този свят с песен и красота, защото знаеше, че той отива в друга по-хубава страна, където са сенките на велики мъже, на юначни мъже.
Горо ле, горо, зелена!
Ходят ли из теб хайдути
с Иванчо Сивов от Котел?
Гласът на осъдения на смърт се разля нашироко. Заптиетата се сепнаха. Най-старият - Емин ага - незабелязано стисна муската, която висеше на шията му. И прошепна:
- Защо пееш, Тодор ефенди?.. Нали знаеш къде отиваме...
И не доизказа. Достраша го от грозната дума: бесилка.
- Знам! Какво?- разсмя се Тодор, - Ще ме обесят! Голяма работа! Толкова хора са умрели и светът не се е свършил! Друго е важното, Емин ага! Да знаеш за какво си умрял! Който знае за какво е умрял, знае и защо е живял!
Емин ага спря колата и с очи даде знак на другарите си да слязат. Те се дръпнаха настрана и започнаха тихо да се сговарят. Тодор не ги гледаше, Той продължаваше песента си с чудното спокойствие, с което Христовите ученици са отивали на кладата.
Емин ага се върна при него, отключи веригите му и ги хвърли в дъното на колата.
- Иди си, Тодор ефенди, - каза той и гласът му бе тръпнещ от благородство. - Иди си! Грехота е да умре такъв юнак! Ние с другарите се наговорихме: ще се върнем в Търново и ще речем на агите от конака, че като сме минавали през гората излезли са комити и са те освободили... Ще изстреляме по един- два куршума на въздуха, уж че сме те преследвали и туй то!.. А ти ще избягаш във Влашко и ще си свободен... Иди си!
Само за миг примамливата мисъл премина през ума на въстаника. Само за миг го поблазни свободата, а сетне:
- Остави тази работа, старче! Аз не мога да избягам!
- Не! - настоя турчинът. - Иди си! Ние с другарите се спогодихме! Пак ти казвам, грехота е такъв юнак, който и пред бесилката пее, да умира!
- А пък аз пак ти казвам, че не мога да бягам! Ако аз избягам, вие всички ще отидете в затвора и децата ви ще гладуват. Агите от Търновския конак нямат вашата човещина!
- За нас не мисли, Тодор ефенди, - обадиха се едновременно две от заптиетата. - Ние ще се наредим някак.
Тодор ги изгледа с благодарност:
- Разбирам ви, агаллар, и не мога да бягам. Защото... аз съм се клел: свобода или смърт! Свобода не добихме - смъртта не можете да ми откраднете! Аз ще отида в Ловеч и ще умра! Ще си изпълня клетвата.
Конете сякаш разбраха неговата клетвена жертва и сами тръгнаха по разваленото шосе.
А над поробената земя отново прозвучаха звуците на старата юнашка песен:
Де гиди, горо, зелена!
де гиди, майко, хайдушка!
Забележка: Този разказ да се използва по случай годишнината от обесването на Тодор Кирков в Ловеч - 29 юни 1876 година ст. ст или 11 юли н. ст.
-411219-500x0.jpg){kind=link}