Клетва
Когато в Жеравна дойдоха заптиета със заповед да отведат вдовицата на Васил седларя в Сливен при пашата на съд, всички селяни се изненадаха. Новината като мълния се разнесе из цялото село и всеки се питаше: „Кой може да съди бедната вдовица и за какво?“
Мария беше останала от преди три години вдовица с едно невръстно дете, и с неимоверни усилия успяваше да изкара препитанието си. Денем обработваше малката нивичка, останала от мъжа ѝ, а вечер до среднощ вретеното пееше в ръцете ѝ. Работеше безспирно и ето, че някой искаше да ѝ напакости, да притури още към страданията ѝ и я викаше на съд в Сливен.
Но кой беше този „някой“?
Селяните пошушваха името му, споглеждаха се, даже тихо го проклинаха, но не смееха високо да изкажат съмненията си.
А старците се събраха, обсъдиха всичко с мъдрите си, побелели глави и върнаха обратно заптиетата.
Жеравна беше „войнишко село“ и старците имаха право да изпъдят даже самия велик везир, ако последният би поискал нещо беззаконно според тях. Заптиетата си отидоха. Мария поплака на гроба на своя добър съпруг, повайка се и с удвоени усилия се залови за работа. Селяните забравиха за случката и животът си тръгна пак както дотогава.
Но старците не забравиха. В това дело те виждаха образа на Юда, който предаде Учителя си. Защото само такъв предател можеше да бъде тоя, който без да се допита до старците, е отишъл и поискал намесата на турската власт, за да измъчи и ограби бедната вдовица. Старейшините на Жеравна скъпо цениха свободата на селото си, знаяха какви последствия може да има едно турско намесване в селските работи и затова не можеха да простят на предателя.
На няколко пъти те се събираха на съвет и дълго разискваха.
Една сутрин поп Тодор-економ излезе из село яхнал своето охранено конче и отпътува към Сливен. Той отиваше при пашата и владиката за да научи, как стои работата с дeлото на Мария.
А при пашата завари Марииния девер — Райно, богат лихварин и скъперник. Поп Тодор разбра всичко. За него стана ясно, че алчният за богатство Райно е поискал да бъде съдена вдовицата на покойния му брат, за да заграби имота ѝ и да вземе залъка хляб от устата на невръстното ѝ дете.
Поп Тодор не продума дума, злобно изгледа под вежди предателя и бързишком се отправи към владишкия конак.
Два дни по-късно старците се събраха пак на съвет. Те бяха намръщени и строги: предателят бе открит и трябваше да бъде осъден.
— Аз си знаех, че е той, — говореше строго поп Тодор. — А като ме видя, че отивам при пашата даже не трепна. Корав човек! В гърдите си не носи сърце, а ледена буца! Бог да го накаже!
— Бог да го накаже! — повториха старците.
А то ние каквото наказание да му сложим — все ще е малко!
— Ще видим, — отговори поп Тодор. — Ето какво ви донесох аз от дядо владика!
Той бръкна в дълбокия джоб на расото си, извади един лист и високо, с твърд глас прочете:
— Владишка клетва!
Църквата беше претъпкана от богомолци. Тогава селяните нямаха никакви развлечения, и неделен ден се събираха в църква да се видят, да почувствуват, че са един народ и да се поучат от мъдрото слово на поп Тодора.
Службата беше към края си. Псалтът допяваше провлечено някаква църковна песен, а поп Тодор бавно се изкачи на амвона и разтвори листа. В църквата настана гробна тишина. Селяните очакваха да чуят пак поучително слово взето из страниците на Светото писание, но под свода на храма се разнесоха две страшни думи:
—Владишка клетва.
Тогава всички се спогледаха.
А поп Тодор със строгия глас на съдия прочете:
„Благословени чада мои от село Жеравна, научих, че един мъж от вашето село, алчен и ненаситен като чакал и свиреп като усойна змия, е поискал да ограби имота и хляба на бедната Мария, вдовица на покойния ви брат Васил седларя. Този мъж се казва Райно и е брат на покойния Васил.
За него аз казвам: да е проклет от Бога сега и във вечни векове. Трижди проклет да е той и тия, които вървят по неговите стъпки. Защото неговите стъпки са на нечестив предател!
Повтарям: казаният Райно да бъде проклет! Камък върху камък да не остане от къщата му; имотът му да изгори до сламка, а и когато умре, духът му да не намери мир. Амин!“
Поп Тодор слезе от амвона. Няколко минути всички останаха като слисани, после се размърдаха и около Райно се образува един пръстен от хора, които не смееха да го погледнат; сякаш се плашеха, че само с поглед могат да предизвикат върху си тежестта на клетвата. Все пак всички чувствуваха, че от плещите им се свлече голям товар: предателят бе намерен и наказан.
Райно гледаше с изцъклени очи наоколо си, ала никъде не можеше да види поне капка състрадание. Тогава, олюлявайки се, той излезе от църква и тръгна към дома си.
*
Още привечер на вратата на поп Тодора почука Райновата жена.
— Какво има, Ганке, — запита поп Тодор.
— Не мога, отче, да остана при него, — заплака невестата. — Не че ме е страх от клетвата, ами на душата ми тежи, дето е искал да ограби кака Мария. Чер ми е! Не мога да го гледам.
— Иди при кака си Мария, — кротко отвърна поп Тодор. — Тя е добра, ще те посрещне хубаво. А като работите, ще можете да се прехраните и двете...
А след три дни се изви буря. От Разбойна се спуснаха черни облаци и забулиха с черна кърпа цялото село. Падна мълния. Само една мълния падна, подпали големия орех всред Райновите ниви, а вятърът раздуха пламъка навред. И изгоря всичко до сламка. Бог наказваше предателя.
*
Не мина даже пълна седмица. В петък вечер овчарчета видяха на един бряст в гората под Ветрила сгърчения труп на Райно.
Беше се обесил с пояса си. Повикаха цигани да го погребат.
И никой не заплака за него, защото никой не трябва да плаче за предателите.
*
И до днес още в малкото балканско село Жеравна има един буренясал двор, из който гъмжат отвратителни зелени гущери. Всред двора стои мрачната развалина на някогашна къща. Прозорците ѝ са черни, като кухите очи на череп, а вечер на кривналия ѝ кумин кацва една кукумявка и пищи зловещо. Минавайки от там, набожните селяни се кръстят и спомнят, че тук преди 150 години е живял някой си Райно, който презрел бащината си вяра и за да извърши едно престъпление е поискал помощ от неверниците — турци.
Спомнят набожните селяни страшните думи на владишката клетва и вярват, че и досега още броди Райновият прокълнат дух из развалините на къщата. Някои даже разправят, че вечер когато има луна, са виждали сянката му приведена да брои пари, а после да развързва поясчето си, за да се обеси втори път.
Майка
— Трябва да побързаме. Виждам те, че капна от умора, но няма какво да се прави. Още един час и ще стигнем воденицата на дядо Ефтима. Оттам може да има кола до колибите.
С такива думи се обърна една възстара жена към придружаващото я дванайсет годишно момиченце. Детето едва се държеше на краката си. Те бяха тръгнали още в зори от своето село Видраре, за да отидат до едни колиби покрай извора на Панега. Там тяхната мила дъщеря и сестра беше болна на легло и молеше за нежна грижа. Майчината любов беше надделяла над страха от несгодите по пътя, и бедната стара жена тръгна пешком със своето малко момиченце, въпреки бесния вой на зимния вятър. Може би пътят не беше толкова дълъг, но сивите мъгли, криеха далеч зад себе си слънцето и още по обед започна да се здрачва. Двете нещастни скитници навлязоха в тясната и глуха долина Коритна. Синкавият полумрак обгръщаше в призрачни очертания оголелите буки; те приличаха на огромни страшни хора, които протягат ръце, настървени и жестоки. Момиченцето хленчеше, а майката, изтръпнала в полуглас, шепнеше молитви.
Изведнъж, като че из земята, пред двете слисани жени, изкочиха четирима мъже, въоръжени с пушки и ятагани.
— Накъде? — изрева зверски един от тях.
— Не ги питай! — викна вторият. — Сам главатарят ще ги разпита. На него да кажат!
— Така е по-добре! — намесиха се останалите двама. — Я тръгвайте пред нас!
Бедната майка прегърна детенцето си и мълком тръгна по тясната пътека, която непознатите разбойници ѝ посочиха. Тя не можеше да се съпротивлява с помръзналите си безпомощни ръце. Оставаше ѝ да се подчини и със замряло от страх сърце да върви пред нападателите.
*
Годините между 1760 и 1800 бяха най-страшните години за бедната рая. Честите междуособни вътрешни войни, които султаните и техните големи военачалници водеха помежду си за първенство и надмощие, създадоха една грамадна армия от разбойници, които се занимаваха с убиване и плячкосване на бедното население, безразлично дали българско или турско бе то. Тази армия се състоеше от отделни чети с по стотина въоръжени войници, добре обучени и извънредно жестоки, събрани под водителството на някакъв главатар - юзбашия, в повечето случаи закоравял престъпник. Войниците на тия чети носеха име, пред което всичко честно изтръпваше — еничери.
Еничерите представляваха много голяма опасност за отоманската империя. Те рушаха вътрешния мир в страната, избиваха мирното население, разграбваха и опожаряваха цели селища и заплашваха да завземат в ръцете си всички служби на властта. А естествено е, че попаднало в разбойнически ръце държавното кормило, би довело провалянето на цялата държава в пропастта. Затова официалната турска власт на няколко пъти изпращаше редовна войска, която да преследва еничерите.
Край голям огън в гората бяха налягали около четиридесет мъже. На един пън седеше главатарят на групата Арап-Юмер, черен като въглен, с дебели устни и кръвясали очи и разпитваше пленената жена. Тя със сълзи обясняваше за къде е тръгнала и молеше да я пуснат. Майчиното сърце се късаше от мъка, като гледаше, как детето ѝ с попукани от страх устни се превръща и плаче да си отиват час по-скоро.
— Слушай, вещице, — изрева Арап-Юмер — Много приказки разправяй на вашия пиян поп. Мене приказки не ми трябват! Разбра ли? Ще оставиш детето тук, а ти ще се спуснеш до воденицата да вземеш хляб. Донеси хляба, па си вземай дъщерята и се махай по дяволите. Ако закъснееш, или обадиш на някого, че сме тука — утре сутрин и костите на дъщеря си няма да намериш! Вълците ще видят дали е вкусна! Махай се по-скоро!
*
По стръмната пътека тичешком се спускаше една разплакана жена. Тя бързаше да стигне воденицата на дядо Ефтима, да се примоли да ѝ дадат хляб, и пак тичешком да се върне, за да спаси малката си дъщеря, останала заложница в ръцете на дивите разбойници. Пътят ѝ се струваше безкрайно дълъг, препъваше се в изровените от пороите ями, падаше, но задъхана пак скачаше и обезумяла политаше напред. А вятърът виеше в оголелите клоне, като глутница разярени вълци.
— Стой, бабо! Къде си се разтичала? Кой те гони?
Жената изпищя и понечи да падне. Задържаха я две жилести мъжки ръце. По пътя, напреко на пътеката, минаваха много хора. Вървяха войници, скърцаха кола, цвилеха коне. Един полк редовна турска войска отиваше от Луковит за към Орхание, за да се доразправи с еничериите. Двама от патраулите видяха тичащата разплакана жена, подкрепиха я и я заведоха пред своя началник миралай Емин-ефенди.
— Ето, аго, донесох хляб! — задъхана извика бедната жена и изсипа пред нозете на Арап-Юмера един чувал с войнишки хлябове.
Еничерите като диви зверове се спуснаха към хляба. Изведнъж изтрещя залп. Скрити в шубраките, войниците на Емин-ефенди стреляха срещу еничерите. Разбойниците с викове се втурнаха по стръмния склон. След тях, с победен вик се затичаха войниците.
— Чадо, — викаше радостната майка и прегръщаше своето спасено момиченце. — Чадо, помогна Бог и те спасих!
— Хайде, бабо! — потупа я по рамото Емин-ефенди, — слез долу на пътя при колите. Тук не е място за жени. Твоята работа се свърши — сега започва моята.
Ноемврийският вятър повтаряше глухия екот на гърмежите.
Балканът
Мъгли затрупваха гордото, величаво чело на стария Балкан, и сняг покриваше върховете му, както белите коси покриват главите на старците. Мъка подтискаше вековния страж на нашето племе. Той не можеше да гледа:
Родината под робство.
Нали познаваше храбрите конници на Крума и Омуртага, прорязали на длъж и шир през снагата му проходи? Нали помнеше замъците на Симеона и Асена, сгушени в пазвите му? Нали ехото още повтаряше бойния вик на юначните Самуилови войници?
А сега? Мъртвило сковаваше родината и смелите някога синове на Балкана, покорно влачеха робски ярем.
Като жестоки, ненаситни скакалци дойдоха от югоизток пълчищата на Баязида. Огън обгори златните ниви и богатите селища, а от зидовете на дворците и църквите не остана камък върху камък. Скриха оръжията си войниците, преведоха врат и се предадоха.
Балканът не можеше да им прости.
Той се забули с мъгли, сърдит и намръщен. Слана попари гъстите букаци, лед скова веселите ручеи, а пойните птички избягаха на юг. Балканът тъгуваше.
*
Ала веднъж в един засенен дол се събраха стотина души. И заприказваха за страшни неща за мъст, за бунт, за свобода или смърт!
Вслуша се в думите гордият, стар Балкан и високо издигна върховете си. Радост, необикновена радост разтърси като буря гранитните му пазви и навред се понесе неговият мощен вик:
— Свободата изгрява над родината.
*
Зашумяха вековните букаци, в клоните им отново свиха гнезда пойните птички, ручеите разбиха ледените си обвивки и всички, заедно с пролетният вятър запяха една велика и славна дума:
— Хайдути!
