Змей Горянин
В средата на юний 1865 година, навръх Котленски балкан, в кошарите на хаджи Петър бяха надошли много гости. Те бяха все млади, снажни мъже, които някак гузно се оглеждаха по пътеките и винаги заспиваха облечени. Овчарите не можеха да разберат, какви са тези хора, а ако се досещаха, мълчаха и се правеха, че нищо не виждат и нищо не знаят.
С гостите разговаряше само кехаята бай Христо, човек вече побелял, но още запазил младата си кръв. Той имаше дълги подсукани мустаци и сиви орлови очи. Но когато се засмиваше, цялото му лице засияваше от доброта и сърдечност. Така говореше той на гостите си, когато ги канеше:
- Яжте, момчета. Яжте и почивайте, че утре няма. Кой знае къде ще ви отвее планинският вятър.
Гостите му, наистина ядяха като вълци и продължаваха да се оглеждат по пътеките и да заспиват облечени. Защото бяха хайдути. Водеха ги славните войводи Хаджи Димитър от Сливен и Стефан Караджа от Тулча.
Вечерта се спусна неусетно - лека, като перушинка и хубава, като синьо крило на горска птичка. Пред кошарата гореше буен огън, а край него бяха насядали, или полулегнали хайдутите. Те разговаряха оживено. Караджата бе предложил да поставят стражи, ала бай Христо му се изсмя:
- От какво ще се пазите? Докато тука е бай ви Христо, никой не ще посмее косъм да свали от главите ви.
И тъкмо затова Караджата се изненада, когато видя да се приближават из тъмнината дебнешком двамина турци. Той измъкна ножа си, без някой да го усети, и с два скока се намери пред турците. Като го видяха и двамината се отпуснаха на колене и повдигнаха ръце:
- Стой, челеби! Ние сме добри хора! Вас търсим, да ви се оплачим...
Хайдутите наобиколиха групата. Бай Христо измъкна една пламтяща главня от огъня и дотърча.
- Остави ги, Стефане, - рече той като видя турците. - Те са добри хора. Овчари са - наши съседи... Кой знае за какво са дошли.
- Да не сте съгледвачи? - запита Стефан по турски.
- Да пази Господ, челеби! - отвърна единият турчин. - Овчари сме и сме дошли при вас... за помощ...
Другият турчин се оживи:
- Научихме, че бай Христо имал гости. Сетихме се, какви ще са гостите и... дойдохме.
- Помощ ли да искате? - Зачуди се хаджи Димитър. - От нас ли ще искате помощ?
- От вас, господарю. Ние знаем, че сте юначни хора и че не правите зло на кротките турци...
- Каква помощ искате? - продължи да разпитва Стефан.
Турчинът преглътна и се озърна:
- Все ваши хора ли са тука?
Караджата кимна с глава:
- Наши!
- Четирима арнаути са се навъртали край нашите кошари за обир. Дадохме им всичко, каквото можахме и пак не ни оставят намира. В бай Христовата кошара не смеят да дойдат, защото неговите овчари са много и с тояги ще ги избият... А от нас, като вземаха парите ни, сега всеки ден ни отвличат по някоя овца... Ако ни ограбват все така, през зимата децата ни от глад ще измрат... Елате ни помогнете...
Хаджи Димитър и Караджата се дръпнаха настрана и тихо започнаха да се съвещават.
- Хаджи, - каза Стефан, - Наш дълг е да помогнем на тези сиромаси. Какво че са турци? Нали са бедняци? То ще рече, че са добри хора. А ние сме тръгнали да помагаме на всички добряци!
Практичиият хаджи Димитър помисли малко и рече:
- Прав си, Стефане. Така е!.. Ами я си помисли, че има някаква примка? Помисли си, че тези турци ни поведат към някакви си арнаути, и ни вмъкнат сред турска потеря?.. По-добре да запитаме бай Христо...
Кехаята бе подслушал последните думи и приближи:
- Познавам тези турци, хаджи. Сиромаси. Имат стотина овци и с тях изхранват семействата си... вярно е за арнаутите. За тези разбойници и от други овчари съм чувал.
- Тогава да тръгнем! - заповяда хаджията и момчетата му бързишката се приготвиха.
Нощта почти преваляше, когато четата стигна най-гъстото място на гората. Там беше колибата на разбойниците арнаути.
Турците, които водеха хайдутите спряха и страхливо посочиха:
- Там челеби, дето свети. Сега навярно разбойниците си делят плячката, или пият люта ракия. Ние да идваме ли с вас, или да останем тука?
И започнаха да се озъртат изплашени.
Хаджи Димитър се засмя и шепотом им отговори:
- Върнете се, агаллар. Тук не е място за овчари, а за юнаци. Ние, като си свършим работата, ще се върнем при вас в кошарата.
После каза на другарите си:
- Братя, сега да се разберем: трима ще завардят пусия пред прозореца. Аз и Инджето ще влезем през вратата. Дишлията и Пехливана ще бъдат зад нас, та да ни дойдат на помощ, ако потрябва... А ти, Стефане, си избери място, каквото си поискаш.
Стефане се засмя тихо:
- Аз пък ще се вмъкна през коминя. От три места ще ги заградим и ще се разправим с тях. Само да нападнем едновременно. Таушан, ти ще изкрещиш, като кукумявка. Това ще е знакът.
Те се разделиха и започнаха да пълзят към колибата. Караджата се покачи на ниския покрив и погледна през широкия отвор на комина: видя само няколко тлеещи въглени под пепелта, но ясно чу гласовете на четиримата арнаути. От думите им научи, че те се канеха да нападнат кошарите на хаджи Петър и да убият бай Христо; - добрият човек, на когото току-що бяха гости. Без да иска Стефан се усмихна, макар че не беше време за смях.
Тъкмо тогава изкряска кукумявка...
Както обещаха, воеводите свърнаха със славната си дружина в кошарата на турците. Те ги чакаха бледи и изтръпнали:
- Какво стана, челеби? - запита по-старият.
- Каквото трябваше да стане, стана, - отвърна хаджията и влезе в кошарата. От вратата той викна:
- Индже, донеси парите, които намерихме в колибата на онези разбойници.
И после запита турците:
- Колко пари и стока са ви взели арнаутите?
- Може да има двайсет жълтици...
- Индже, наброй на тези сиромаси трийсет жълтици. А сетне да поемаме. Трябва да осъмнем на друго място, за да продължим борбата с народните изедници.
Турците гледаха слисани купнината със злато. Единият с разтреперан глас каза:
- Челеби, вземи парите. Не ги искаме. Стига че ни отървахте. Тези пари сме ги прежалили...
Хаджията го изгледа със свити вежди:
- Ти да не ни вземаш за разбойници! Прибери си парите и забрави, че сме ви помогнали! Сбогом!
Той понечи да излезе, ала турчинът му прегради пътя, пое ръката му и я целуна почтително.
- От какво ще се пазите? Докато тука е бай ви Христо, никой не ще посмее косъм да свали от главите ви.
И тъкмо затова Караджата се изненада, когато видя да се приближават из тъмнината дебнешком двамина турци. Той измъкна ножа си, без някой да го усети, и с два скока се намери пред турците. Като го видяха и двамината се отпуснаха на колене и повдигнаха ръце:
- Стой, челеби! Ние сме добри хора! Вас търсим, да ви се оплачим...
Хайдутите наобиколиха групата. Бай Христо измъкна една пламтяща главня от огъня и дотърча.
- Остави ги, Стефане, - рече той като видя турците. - Те са добри хора. Овчари са - наши съседи... Кой знае за какво са дошли.
- Да не сте съгледвачи? - запита Стефан по турски.
- Да пази Господ, челеби! - отвърна единият турчин. - Овчари сме и сме дошли при вас... за помощ...
Другият турчин се оживи:
- Научихме, че бай Христо имал гости. Сетихме се, какви ще са гостите и... дойдохме.
- Помощ ли да искате? - Зачуди се хаджи Димитър. - От нас ли ще искате помощ?
- От вас, господарю. Ние знаем, че сте юначни хора и че не правите зло на кротките турци...
- Каква помощ искате? - продължи да разпитва Стефан.
Турчинът преглътна и се озърна:
- Все ваши хора ли са тука?
Караджата кимна с глава:
- Наши!
- Четирима арнаути са се навъртали край нашите кошари за обир. Дадохме им всичко, каквото можахме и пак не ни оставят намира. В бай Христовата кошара не смеят да дойдат, защото неговите овчари са много и с тояги ще ги избият... А от нас, като вземаха парите ни, сега всеки ден ни отвличат по някоя овца... Ако ни ограбват все така, през зимата децата ни от глад ще измрат... Елате ни помогнете...
Хаджи Димитър и Караджата се дръпнаха настрана и тихо започнаха да се съвещават.
- Хаджи, - каза Стефан, - Наш дълг е да помогнем на тези сиромаси. Какво че са турци? Нали са бедняци? То ще рече, че са добри хора. А ние сме тръгнали да помагаме на всички добряци!
Практичиият хаджи Димитър помисли малко и рече:
- Прав си, Стефане. Така е!.. Ами я си помисли, че има някаква примка? Помисли си, че тези турци ни поведат към някакви си арнаути, и ни вмъкнат сред турска потеря?.. По-добре да запитаме бай Христо...
Кехаята бе подслушал последните думи и приближи:
- Познавам тези турци, хаджи. Сиромаси. Имат стотина овци и с тях изхранват семействата си... вярно е за арнаутите. За тези разбойници и от други овчари съм чувал.
- Тогава да тръгнем! - заповяда хаджията и момчетата му бързишката се приготвиха.
Нощта почти преваляше, когато четата стигна най-гъстото място на гората. Там беше колибата на разбойниците арнаути.
Турците, които водеха хайдутите спряха и страхливо посочиха:
- Там челеби, дето свети. Сега навярно разбойниците си делят плячката, или пият люта ракия. Ние да идваме ли с вас, или да останем тука?
И започнаха да се озъртат изплашени.
Хаджи Димитър се засмя и шепотом им отговори:
- Върнете се, агаллар. Тук не е място за овчари, а за юнаци. Ние, като си свършим работата, ще се върнем при вас в кошарата.
После каза на другарите си:
- Братя, сега да се разберем: трима ще завардят пусия пред прозореца. Аз и Инджето ще влезем през вратата. Дишлията и Пехливана ще бъдат зад нас, та да ни дойдат на помощ, ако потрябва... А ти, Стефане, си избери място, каквото си поискаш.
Стефане се засмя тихо:
- Аз пък ще се вмъкна през коминя. От три места ще ги заградим и ще се разправим с тях. Само да нападнем едновременно. Таушан, ти ще изкрещиш, като кукумявка. Това ще е знакът.
Те се разделиха и започнаха да пълзят към колибата. Караджата се покачи на ниския покрив и погледна през широкия отвор на комина: видя само няколко тлеещи въглени под пепелта, но ясно чу гласовете на четиримата арнаути. От думите им научи, че те се канеха да нападнат кошарите на хаджи Петър и да убият бай Христо; - добрият човек, на когото току-що бяха гости. Без да иска Стефан се усмихна, макар че не беше време за смях.
Тъкмо тогава изкряска кукумявка...
Както обещаха, воеводите свърнаха със славната си дружина в кошарата на турците. Те ги чакаха бледи и изтръпнали:
- Какво стана, челеби? - запита по-старият.
- Каквото трябваше да стане, стана, - отвърна хаджията и влезе в кошарата. От вратата той викна:
- Индже, донеси парите, които намерихме в колибата на онези разбойници.
И после запита турците:
- Колко пари и стока са ви взели арнаутите?
- Може да има двайсет жълтици...
- Индже, наброй на тези сиромаси трийсет жълтици. А сетне да поемаме. Трябва да осъмнем на друго място, за да продължим борбата с народните изедници.
Турците гледаха слисани купнината със злато. Единият с разтреперан глас каза:
- Челеби, вземи парите. Не ги искаме. Стига че ни отървахте. Тези пари сме ги прежалили...
Хаджията го изгледа със свити вежди:
- Ти да не ни вземаш за разбойници! Прибери си парите и забрави, че сме ви помогнали! Сбогом!
Той понечи да излезе, ала турчинът му прегради пътя, пое ръката му и я целуна почтително.
Човещина имате вие, войводо, човещина!
ОБЯСНЕНИЯ: кехая - главатар на овчари; челеби - благороден господин; арнаути - албански разбойници, които нападали мирното население в Турската империя; потеря - въоръжено турско население, което преследвало нашите хайдути и въстаници; пусия - засада.
ОБЯСНЕНИЯ: кехая - главатар на овчари; челеби - благороден господин; арнаути - албански разбойници, които нападали мирното население в Турската империя; потеря - въоръжено турско население, което преследвало нашите хайдути и въстаници; пусия - засада.
сп. ДЕТСКА РАДОСТ, София, 1942/43
-411219-500x0.jpg){kind=link}